Определение № 625 от 15.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1531/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ЕТ „МАРИЯ Р.“ – М. И. Р. чрез процесуалния й пълномощник адв. М. М. срещу решение № 176/15.03.2023г., постановено по в.т.д.№ 492/2022г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е отменено постановеното решение № 65/22.10.2021г. по т.д. 155/2020г. по описа на ОС – Благоевград и е осъдена М. И. Р., осъществяваща търговска дейност под фирма ЕТ „М. Р.“, ЕИК[ЕИК], да заплати „Рожен пласт“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 297 126,52 лв. – дадена по договор за заем от 09.09.2015г. в периода от 12.09.2015г. до 14.09.2015г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата 58 288,95 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на задължението за плащане на сумата 194 476,57 лв. – част от главницата по договора за заем за периода от 09.09.2017г. до 08.09.2020г., ведно със законните лихви върху главницата считано от 08.09.2020г. до окончателното изплащане.

Касаторката поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че САС е допуснал съществено процесуално нарушение, като въпреки заявеното от ответницата още в отговора искане по чл. 183 ГПК за представяне на оригинала на договора за заем от 09.09.2015г. е игнорирал горното и в противоречие със закона е приел, че е налице преклузия. Твърди, че неправилно въззивният съд е приел, че тя не е оспорила автентичността на документа, с което отново е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на правото й на защита. Счита, че въззивният съд е трябвало да изключи процесния договор за заем, а вместо това в нарушение на процесуалните правила, той е кредитирал записвания в счетоводни книги, които не се ползват с материална доказателствена сила, тъй като представляват вторични счетоводни документи и са носител на преобразувана информация. Поддържа и че в нарушение на процесуалните правила, не й е допуснато искането за разпит на свидетели във връзка с твърдяната симулация и въпреки наличието на писмо от Я. Д.. С оглед горното счита, че въззивният съд е изградил решаващите си изводи по съществото на спора при неправилно установена фактическа обстановка, като така на практика служебно и недопустимо САС е подменил предмета на спора като е ограничил доказването. Твърди, че съдът е разгледал иска въз основа на факти, различни от въведените с исковата молба и релевантни за основанието на исковата претенция. Поддържа и че въззивният съд е излязъл извън правомощията си по чл. 269 ГПК, тъй като той следва да се произнася по въведените в жалбата пороци. Сочи, че е налице нарушение, изразяващо се в ограничаване на доказването и необсъждане на доказателствата по делото. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на исковите претенции.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, и твърди недопустимост и очевидна неправилност на решението, като поставя следните въпроси:

1. „При направено оспорване на автентичността на частен документ, носещ подписа на страната, която го оспорва, ако представилата документа страна не представи оригинала за изследване от специализирана съдебно-графологична експертиза, следва ли същият да се изключи от доказателствата по делото?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в соченото от касатора решение № 91/01.04.2015г. на ВКС, 4 г.о.;

2. „При липсващ доклад от първоинстанционния съд, въззивният съд следва ли да обезпечи правилното приложение на материалния закон като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и относно необходимостта от ангажиране на съответни доказателства, вместо това сам да ограничава доказването, какъвто е настоящия случай?“, за който твърди разрешаване в противоречие с решение №247/05.10.2012г. по гр.д.№1644/2011г. на ВКС, 3 г.о. и решение №29/04.03.2015г. по гр.д.№5189/2014г. на ВКС, 2 г.о.

3. „За задължението на въззивния съд, съгласно чл. 271-272 ГПК вр. чл. 236, ал.2 ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, както и всички доказателства, за което твърди, че е сторено от въззивния съд в нарушение на практиката на ВКС, а именно решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г., 4 г.о.; решение №40/04.02.2015г. по гр.д.№4297/2014г., 4 г.о., решение № 27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г., 4г.о. на ВКС и др.

4. „Когато въззивната инстанция е дала възможност на жалбоподателя да релевира всичките си доказателствени искания при съобразяване на определение на първоинстанционния съд, включително дадени указания по чл. 101 ГПК, респективно липса на произнасяне по представените по делото писмени доказателства, въззиваемата страна има ли право да прави доказателствени искания и/или да поддържа възражения и доказателствени искания, направени в отговора на исковата молба? Следва ли въззивната инстанция да разгледа тези възражения и искания на въззиваема страна и налице ли е за същите преклузия?“

5. „Когато ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение поради отхвърляне на предявените искове и при дадена възможност от апелативния съд на жалбоподателя да прави доказателствени искания и да представя доказателства, допустими ли са доказателствените искания и възраженията на въззиваемата страна, направени пред първа и втора инстанция?; Допустими ли са същите, в случай, че на ответника е нередовно връчено определението на първоинстанционния съд, така както същото е било нередовно връчено и на ищеца?“

Касаторът поддържа за последните поставени въпроса, че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, т.е. наличието на основание за допускане до касационен контрол на решението по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Наред с горното в изложението се поддържа, че решението е очевидно неправилно и недопустимо.

Ответникът по касационната жалба – „Рожен пласт“ ЕООД е подал отговор от 28.06.2023г. чрез процесуалния си представител – адв. В. А., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалби е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че в подкрепа на твърденията си за сключен договор за заем, съобразно дефиницията му по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ищецът е представил по делото договор от 09.09.2015г., който е оспорен от ответника, но е посочил, че оспореният подпис под договора е на пълномощник на търговеца - С. А. Р., с представено по делото писмено пълномощно с нотариална заверка на подписа. Кредитирал е заключението на съдебно-графологичната експертиза, съгласно която положеният подпис за заемател по договора от 09.09.2015г. не е изпълнен от М. Р., но е копие на подпис, който е изпълнен от С. Р.. Приел е, че изводът на вещото лице за автор на подписа е обоснован, въпреки работата въз основа на копие на документа. САС е приел, че едва пред въззивния съд ответникът е направил искане по чл. 183 ГПК за задължаване на ищеца да представи оригинала на документа, което като преклудирано е оставено без уважение и договора следва да е част от доказателствения материал по спора. САС е приел, че ответната страна не е оспорвала даденото пълномощно, нито е твърдяла оттеглянето на упълномощаването, поради което процесният договор обвързва страните, тъй като е сключен чрез упълномощения С. Р.. Въззивният съд е счел, че ответницата не е ангажирала никакви доказателства, подкрепящи тезата й за нищожност, евентуално унищожаемост на сделката от 09.09.2015г., като твърдяната симулативност не се извежда от представения договор за строителство от 15.10.2014г., с който ответникът възлага на трето за спора лице – „Каримпекс -1“ ООД извършването на СМР срещу задължение за заплащане на възнаграждение. Тълкувайки договора по описания начин, САС е приел, че в чл. 1, ал. 1 от договора е обективирана ясната воля на страните, заемодателят ищец да се задължава да даде на заемателя ответник сумата 297 126,52 лв., наричана заемната сума. Тълкувайки втората част на клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора ответникът „да върне заеманата сума в размер на 194 476,57 лв. след получаването от ДФЗ, без сумата 102 649,95 лв. – предмет на друг договор, и уговореното възнаграждение по реда и съгласно условията на настоящия договор, съдът е приел, че следва да разграничава цялата заемна сума от 297 126,52 лв. на две части - от 194 476,57 лв. и 102 649,95 лв., единствено с оглед на уговорения срок за връщането им, като първата сума от 194 476,57 лв. е дължима след получаване на плащане по договор за субсидия 01/312/03054 от 08.10.2014г. от Държавен фонд Земеделие, а разликата, доколкото излиза извън размера на вземането на ответника по този договор, е посочена като „предмет на друг договор“, т.е. за втората част страните не са уговорили срок за връщане.

САС е приел, че от представените неоспорени платежни нареждания, извлечения от банкови сметки и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е установено, че в изпълнение на договора за заем на дата 12.09.2015г. и на дата 14.09.2015г. ищецът „Рожен пласт“ ЕООД е превел по посочената в договора банкова сметка на ответната страна чрез три плащания общо уговорената по договора сума от 297 126,52 лв., като в счетоводството на ищеца по сметка 229/7 „Други предоставени заеми“ по партидата на ЕТ „М. Р.“ е отразено през 2015г. вземане на ищеца към едноличния търговец в размер на 297 126,52 лв. и липсват осчетоводени плащания за погасяване на дълга. Приел е, че и в счетоводството на ответника ЕТ „М. Р.“ сумата е отразена през 2015г. по сметка 499 „Други кредитори“ по аналитичната партида на „Рожен пласт“ ЕООД в целия размер от 297 126,52 лв., както следва по 499/3 – отразена по кредита като задължение – 194 476,57 лв., и по сметка- 499/4 - дарение, отразено по кредита за сумата 102 649,95 лв., като записът като дарение съдът е намерил за нередовен. САС е приел, че от представените от Държавен фонд земеделие документи е видно, че ответникът е получил от ДФЗ две плащания – авансово на 10.12.2014г. за сумата 151 011,51 лв. и окончателно на 21.12.2015г. за сумата 148 390,98 лв. и следователно на 22.12.2015г. ответникът е изпаднал в забава за изпълнение на задължението си да върне на ищеца част от получената в заем сума в размер на 194 476,57 лв. САС е приел, че за разликата от сумата 102 649,95 лв. предвид липсата на уговорка между страните за срок, в който сумата следва да бъде върната, на основание чл. 240, ал. 4 ЗЗД ответникът дължи връщането и в срок един месец от поканата, а такава е връчена на ответника на 26.01.2016г., предвид на което и ответникът е в забава за изпълнение на дълга си считано от 27.02.2016г. Въззивният съд е приел за неоснователен довода за изтекла погасителна давност, доколкото и от изискуемостта на дълга, и от датата на предаване на сумите от заемодателя – 12.09.2015г. и 14.09.2015г. до датата на изпращане на исковата молба в съда по пощата на 08.09.2020г. не е изтекъл установеният в чл. 110 ЗЗД петгодишен давностен срок. Предвид горното САС е отменил решението в описаната част, уважил е иска за главницата в целия претендиран размер, за лихва, съобразно установения от вещото лице размер, като е потвърдил отхвърлителното решение за разликата и е оставил без разглеждане евентуалния иск за присъждане на сумата като дадена без основание по чл.55 от ЗЗД.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос е процесуален, но не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Доводите на касатора за неизключване на непредставения в оригинал договор за заем, се основават на поддържаната теза, че своевременно, в отговора по чл. 131 ГПК, е заявено искане по чл. 183 ГПК, което неправилно е прието от въззивния съд за преклудирано. Твърденията на жалбоподателя не съответстват на данните по делото, тъй като както е установил и въззивният съд в подадения отговор по чл. 131 ГПК от 09.11.2020г. няма формулирано искане по чл. 183 ГПК. Ответната страна само е оспорила самия договор с твърдения, че не е подписан от М. Р., но не е взела становище по доводите на ищеца, че договорът е подписан от съпруга й, като нейн пълномощник, с представено и неоспорено пълномощно, т.е. липсва изобщо заявено от ответната страна оспорване, че документът не е подписан от съпруга С. Р., както и искане за представяне на оригинала на договора за заем. Разрешаването на този въпрос не би обусловило различен изход на спора, тъй като въззивният съд е мотивирал акта си, съобразявайки константната съдебна практика, че договорът за заем е реален такъв, и че са налице безспорни доказателства за превод на сумите, а именно неоспорените платежни нареждания на „Ц.“ АД, извлеченията от банката и съдебно-счетоводната експертиза, установяваща осчетоводяване на заем и от ответната страна. Дори и да бе изключен като доказателство поради непредставяне в оригинал писменият договор, при положение, че договорът за заем не е консенсуален, а реален такъв и при наличие на доказателства за реално предаване на сумите, както и за осчетоводяването им, това не би довело до различни решаващи мотиви от страна на въззивния съд. С оглед горното посоченият първи въпрос не обосновава общо основание за допускане касационно обжалване.

Вторият поставен въпрос относно задълженията на въззивната инстанция при липса на доклад на първоинстанционния съд, също е процесуален, и разрешаването му се явява обуславящо за спора, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като не се установява апелативният съд да е процедирал в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно разясненията в т. 2 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед оплакванията във въззивната жалба, или ако измени правната квалификация на исковете, в рамките на основанията по чл. 269 от ГПК, въззивният съд е длъжен да даде възможност на страната да предприеме действия по посочване на относими по делото доказателства, които е пропуснала да извърши поради липса или непълнота на доклада или неточност на указанията, и на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК е налице извинителна причина за първи път да бъдат представени пред въззивния съд, но въззивният съд няма задължение да разпределя доказателствена тежест, извършвайки повторен доклад по делото. В т. 2 от Тълкувателното решение е посочено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила при докладване на делото, а само ако установи обосновано оплакване, трябва да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Апелативният съд е възприел за основателно изтъкнатото от въззника-ищец твърдение за процесуално нарушение на първоинстанционния съд, изразяващо се в ненадлежното връчване на определението с №166/25.08.2021г., обективиращо доклада по делото на страната, като се е произнесъл по вече заявените пред първоинстанционния съд, но несъбрани от него доказателства, които са поискани и поддържани с въззивната жалба. С отговора на въззивната жалба ответницата М. Р. не е релевирала довод за процесуално нарушение от първоинстанционния съд, и не е поискала събиране на доказателства, а е могла, ако е считала, че има допуснато и спрямо не нарушение на съдопроизводствените правила. Предвид горното не може да се приеме, че апелативният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, тъй като за процесуални нарушения той е ограничен от оплакванията на страните в жалбата и отговора и не следи служебно. Следователно и по този въпрос не е налице основание за допускане до касация на въззивното решение, тъй като не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Третият поставен процесуален въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд за обсъждане на доводите и твърденията на страните и всички събрани доказателства, т.е. обема на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия, е обуславящ за всяко производство и съставлява общо основание за допускане до касация, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, а волята му за уважаване на исковите претенции е изложена достатъчно разбираемо и ясно, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последните два процесуални въпроса, поставени от касатора, са свързани с доводите му, че въззивният съд не е допуснал негови доказателствени искания, направени с допълнително становище, като се сочи основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, но настоящият съдебен състав намира, че същото не е обосновано надлежно от жалбоподателя. Разпоредбата на чл. 269 ГПК, съгласно която въззивният съд следи служебно само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част, но по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, е ясна и непротиворечива. По нея е налице задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2103г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката, формирана по реда на чл. 290 ГПК (решение № 14 от 07.02.2014 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о., решение № 42 от 20.07.2016 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о. и др.), че по правилността на акта, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата и в отговора основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Извън горепосочените хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените като порочни във въззивната жалба, съответно в отговора на въззивната жалба, процесуални действия на първоинстанционния съд. В отговора на въззивната жалба касаторката не се е позовала на процесуални нарушения от първоинстанционния съд, нито е релевирала доводи относно невръчване на определението по доклада и не е заявила никакви доказателствени искания, дори и при евентуалност с оглед уважаване на тези, направени от въззивника по жалбата. Предвид горното не може да се приеме, че апелативният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, посочена по-горе, като е приел, че по отношение на исканията й е настъпила преклузия, защото от нея няма позоваване на процесуални нарушения на първоинстанционния съд в отговора на въззивната жалба. С оглед наличието горецитираната практика, не се установява допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК и така поставените въпроси не могат да обусловят допускане до касация на въззивното решение.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация. Разноски на касаторката не се следват, а ответната страна не е заявила искане за присъждане на такива за настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.