Определение № 356 от 30.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4439/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Й. Б. и Г. Й. Боева, [населено място], чрез пълномощника им адвокат Н. К., срещу въззивно решение № І-91/05.08.2019г. по гр. д. №872/2019 г. на Бургаски окръжен съд. В касационната жалба се правят оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2 ГПК. Излагат се съображения за недопустимост на въззивното решение поради липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. В тази връзка се поставят въпросите: 1.Налице ли е смутено владение /а не отнето/, което е извършено от претендиращия собственик преди изтичане на шестмесечния срок от установяването му от владелеца.След изтичане на този срок допустим ли е отрицателен установителен иск за собственост или ищците разполагат с иск по чл.75 ЗС; 2.Трябва ли при преценка на правния интерес на ищците от отрицателния установителен иск, съдът да изследва причините, касаещи невъзможността на ищците да придобият в бъдеще правото на собственост поради забраната за придобиване по давност на имот – частна общинска или държавна собственост; 3.За доказателствената сила на официален документ, неоспорен в процеса; 4.Представлява ли оценителният протокол по §4а ПЗР ЗСПЗЗ официален документ по чл.179 ГПК и ако препраща към удостоверение за получено право на ползване и възпроизвежда неговото съдържание, длъжен ли е съдът да съобрази това съдържание. По последния въпрос се твърди и наличие на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. По въпросите за допустимостта на отрицателния установителен иск касаторът се позовава на противоречие с ТР №8/2013г. по тълк.д.№8/2012г., ОСГТК. Прилага и решения на ВКС. Ответниците по касация Я. П. С. и Д. Т. С., чрез пълномощника адвокат Г. М., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1050/2019 г. по гр. д. № 6965/2018 г. по описа на Бургаски районен съд, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено между страните, че ответниците А. Й. Б. и Г. Й. Боева не са собственици на недвижим имот – земеделска земя с площ 430 кв.м., в землището на [населено място], м.*, представляваща парцел *, кв.6, при граници – улица, имот *, имот -*, имот *. Въззивният съд е приел, че за уважаване на отрицателен установителен иск за собственост, ищецът носи доказателствената тежест да установи наличието на правен интерес от предявяване на иска, а ответникът трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които е могло да се породи правото на собственост. Предпоставка за предявяване на отрицателен установителен иск е наличието на интерес от предявяване на иска, а такъв ще е налице, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въззивният съд се е позовал на ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК и е посочил, че интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Приел е за неоснователни доводите на ответниците за липса на интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Установителният иск цели да осигури защита на право на собственост или друго вещно право и е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване или отричане на правото със сила на пресъдено нещо. С отрицателен установителен иск могат да се защитава и фактическо състояние. В случая ищците твърдят, че фактически владеят имота като го обработват, земята е изравнена, поставено е бунгало, което се обитава от тях, което се доказва от свидетелските показания и от приетата съдебно-техническата експертиза. Фактическото състояние е смутено предвид обстоятелството, че ответниците са се сдобили с нотариален акт, отразени са като собственици въз основа на плана на новообразуваните имоти и са предприели фактически опити за преустановяване на фактическото състояние. За ищците е налице интерес да отблъснат насрещните претенции на ответниците за това, че са собственици на имота, смущават фактическото състояние, като не само са се сдобили с нотариален акт, но и фактически оспорват владението на ищците. Въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззвината жалба за допуснати нарушения по събиране на доказателствата като е приел, че те са своевременно заявени и не са събрани след настъпване на процесуалната преклузия. Доводите, че ищците не са доказали насрещни права, са приети за неоснователни,доколкото те твърдят само фактическо състояние и не следва да обосновават от кое лице са придобили фактическа власт. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда. Правото, предмет на отрицателния установителен иск и специално при иск, с който се отрича правото на собственост или друго вещно право, не се индивидуализира само с вещта, върху която съществува и с лицето, което е негов носител. Следва да се държи сметка и за придобивното основание като белег, индивидуализиращ това право и разликата в правния режим на правото на собственост, извеждано от първични и производни придобивни способи. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. Ответниците в условията на пълно и главно доказване, следва да установят правото си на собственост и да изчерпят всичките си основания. По твърденията на ответниците, че са собственици на имота, въззивният съд е приел, съгласно ТР № 11/2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор,поради което нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта.За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл.193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Издаването на констативен нотариален акт за собственост е предшествано от проверка дали молителят е собственик на имота, каквато нотариусът задължително прави въз основа на представени документи /чл.587, ал.1 ГПК/. След преценка на тези доказателства нотариусът прави своя извод относно принадлежността на правото на собственост като издава мотивирано постановление, а въз основа на него, ако признава собствеността, издава нотариален акт. Поради това, като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл.587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. В случая от събраните доказателства се установява, че изводът на нотариуса в нотариален акт № 109, том II, дело № 639/1994г., че Н.Г. и А.Г. са собственици на земеделска земя с площ 430 кв.м. в местността В. [населено място], Бургаска област, парцел * се опровергава. Съгласно приложеното към нотариалния акт удостоверение № 3/22.01.1987г. на Н.Г. е предоставена за ползване земя 350 кв.м. в землището на [населено място], м.В., № * по парцеларен план, която да използва за земеделско ползуване. В съответствие с това удостоверение той е подал молба № 217/30.06.1992г. да бъде извършена оценка на имота, който му е предоставен за ползване с площ от 350 кв.м., пл. * в кв. 6. В оценителния протокол изх. № 116/12.10.1993г. обаче за разглеждане на молбата за оценка на предоставената земя за земеделско ползване е посочено удостоверение № 193/1987г. за имот парцел * м. В., Ч., кв. 6 с площ 430 кв.м., с посочени трайни насаждения и подобрения. Съгласно удостоверение № 116-3/12.10.1993г. е определена оценка на земеделска земя 430 кв.м., паянтова сезонна постройка и ограда за имот с пл. № *, парцел * кв. 6 по плана на [населено място], м. В.. От представената от [община] преписка е видно, че Н.Г. е поискал узаконяване на постройка в местността В. [населено място] парцел № * по кадастрален план, а в издадения акт за узаконяване за сграда за сезонно ползване е посочено, че в отклонение на строителните книжа е изградена сграда за сезонно ползване в парцел *, но се узаконява сграда в парцел * в м. В. [населено място], кв. 6, от дървена конструкция на бетонова основа с размери 3/4м. Съгласно заключението на СТЕ в кадастралния план от 1991г. е заснет имот обозначен с пл. № * като в разписен списък е посочен като нива без име на ползвател, а впоследствие с молив е записан Н.Г. и по план за имот пл. № * е отреден парцел * в кв. 6. Парцел * и * са различни имоти, разположени в един квартал 6. В кадастралния план е заснет имот с пл. № *, записан в разписния списък като нива на Д.К., за имота е отреден парцел * в кв. 6. Г. е представил пред общината документи, които са го легитимирали като ползвател на друг имот в кв. 6 местността В., [населено място], поради което липсват предпоставките на ЗСПЗЗ той да бъде признат за собственик. Изводът на нотариуса в нотариален акт № 109/25.01.1994г., че Г. са собственици на процесния имот е неправилен и в тяхна полза не е възникнало право на собственост върху процесния имот. Ответниците по отрицателния установителен иск се легитимират с нотариален акт № 71/1997г. с който за закупили процесния имот от Н. и А. Г.. Сделка на разпореждане с чужда вещ е действителна няма вещен прехвърлителен ефект, тъй като не могат да се прехвърлят права, каквито праводателят не притежава. Ето защо ответниците не са доказли при условията на пълно и главно доказване правото си на собственост върху процесния имот. Не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Въпросите за допустимостта на отрицателния установителен иск не могат да обусловят допускане до касационен контрол на въззивното решение. Съдът е съобразил процесуалната предпоставка за допустимост на установителните искове – положителни или отрицателни, изрично предвидена в чл. 124, ал. 1 ГПК – наличието на интерес от установяването, като изводите му са в съответствие с трайната съдебна практика - ТР № 4/ 2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК, ВКС и ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС. С ТР № 8/2012 г. се приема, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. За наличието на такъв интерес съдът изхожда единствено от направените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, а не от твърденията и възраженията на ответника или от действителното правно положение, тъй като те имат отношение единствено към основателността на предявения иск. Въпросът дали е налице смутено /не отнето/ владение и разполагат ли ищците с иск по чл.75 ЗС, няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което е ирелевантен.В съответствие с постановките на ТРІ8/2013г., ОСГТК, въззивният съд е приел, че след като ищците се позозават на фактическо състояние, оспорвано и смутено от ответниците, те имат правен интерес от провеждане на отрицателен установителен иск. Не е изследван въпрос за предпоставките на чл.75 ЗС с оглед така избрания от ищците път на искова защита. Въпросът за преценката дали ищците могат да придобият правото на собственост с оглед мораториума по §1,ал.1 ЗИД ЗС /ДВ, бр.46/2006г./ също е ирелевантен. Въззивният съд не е излагал съображения по него, тъй като е приел, че заявеният правен интерес се основава на фактическо състояние, а не на възможност за ищците да придобият право на собственост, отричайки с установителен иск правата на ответниците. Наличието на задължителна практика на ВКС, съобразена от въззивния съд и липсата на необходимост от тълкуване на закона за остраняване на непълноти на правните разпоредби и усъвършенстване на правоприлагането изключват възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.Изложеното относно доказателствената сила на официалните документи, също не е въпрос, който може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те касаят касационни оплаквания относно преценката на доказателствата и не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, обосноваващи прилагане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Следва да се има предвид, че въззивният съд е ценил доказателствената стойност на посочения от касаторите оценителен протокол във връзка с оспорването от страна на ищците на правото на собственост на ответниците – правоприемници на снабдилите се с констативен нотариален акт в качеството си на ползуватели по реда на ЗСПЗЗ техни праводатели. Съобразено е ТР № 11/2013г., ОСГК, ВКС по отношение доказателствената сила на констативния нотариален акт, удостоверяващ право на собственост и констатациите на нотариуса, според което за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил собственик като оспорването, не се развива по правилата на чл.193 ГПК. В тази връзка са обсъдени всички доказателства, вкл. и посоченият оценителен протокол №116/1993г. като е прието, че праводателят на ответниците се е легитимирал като ползувател на друг имот в същата местност, а не на процесния. Въззивният съд е действал в съответствие с процесуалните си правомощия като е преценил релевантните за спора факти и доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.