Определение № 1441 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 988/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. С определение № 5001/04.11.2025г. по в.ч.гр.д. № 2166/2025г. по описа на Окръжен съд-Варна, ІІ състав ГО е оставена без уважение частната жалба на М. А. А. срещу определение №9168 от 04.07.2025г., постановено по гр.д.№16676/2023г. на Районен съд-Варна, с което е отхвърлено искането му да бъде осъдена М. Д. да му заплати разликата над присъдените 400 лв. до 1500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 34029/24.11.2025г., подадена от М. А. А., чрез процесуалния му представител адв. К. М. от АК-Варна, с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено, като вместо това в негова полза бъдат присъдени разноски за защитата по иска за делба в пълния размер от 1500 лв. Поддържа, че въззивният съд изцяло е игнорирал оплакванията срещу неоснователното прилагане от страна на първоинстанционния съд на нормата на чл. 9 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, издадена от ВАдвС относно изготвянето на искова молба или отговор без процесуално представителство по делото, като навежда довод, че по силата на сключения договор за правна защита и съдействие на адв.М. било възложено да го представлява пред съда в производството по иска за делба на самостоятелен обект с идентификатор *** до приключването с влязъл в сила съдебен акт. Поддържа, че усилията на адв.М. по неговата правна защита не се изразяват единствено в изготвяне на отговор на исковата молба, но и в множество действия, представляващи по същността си процесуално представителство по делото-проучване на делото, окомплектоване на отговора, подписването му, подаването му в съда, извършване на справки по делото след подаване на отговора на исковата молба, запознаване с постъпилите документи по делото, информиране на клиента за хода на делото. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуално-правни въпроси: 1.Може ли адвокатско възнаграждение да бъде намалявано поради прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК само поради факта, че производството не се е развило напълно, т.е. само поради обстоятелството, че не са се осъществили всички очаквани процесуални действия, за които е било заплатено възнаграждение за процесуално представителство? По така поставения въпрос поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение №670/19.10.2015г. по ч.гр.д.№3982/2015г. на ІV г.о. на ВКС; определение №253/29.05.2017г. по ч.т.д.№2614/2016г. на І т.о. на ВКС; определение №498/19.07.2019г. по ч.т.д.№1586/2019г. на ІІ т.о. на ВКС. 2.Следва ли при определяне на справедливия размер на разноските за адвокатско възнаграждение съдът да взема под внимание разпоредбите на Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от ВАдвС? По така поставения въпрос поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 от ТР №6 от 06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по жалбата М. Н. Д. не изразява становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не изразява становище и по основателността на жалбата. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на постановения от Окръжен съд-Варна съдебен акт, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: Варненският районен съд е бил сезиран с предявени от М. Н. Д. срещу А. Н. А. и М. А. А. при условията на обективно и субективно съединяване искове по чл. 30, ал 1 ЗН и чл. 34 ЗС, като срещу М. А. А. е бил предявен иск за намаляване на дарствено разпореждане, извършено с н.а.№89, том ІІ, рег.№7605, н.д.№274 от 09.10.2020г. и възстановяване на запазената част на М. Н. Д. от наследството на Д. П. Н. в размер на 1/3 ид.част от дарените 2/3 ид.части от самостоятелен обект с идентификатор ***, както и иск за делба на този самостоятелен обект. Въз основа на исковата молба е образувано гр.д.№16676/2023г. В срока по чл. 131 ГПК М. А. А. е подал отговор на исковата молба чрез процесуалния си представител адв.К. М. от АК-Варна, съдържащ съображения по допустимостта на иска за делба, основани на твърдение, че същият иск за делба е бил предявен от М. Н. Д. и Б. К. Д. с искова молба, депозирана на 04.05.2023г., по повод на която е образувано и висящо към настоящия момент гр.д.№5671/2023г. по описа на 39 състав на ВРС; съображения, че не са налице основания за съединяване на делото за делба срещу А. А. и делото за делба на търговски обект, по което ответник е М. А. А., с доводи, че двете дела нито имат връзка помежду си, нито на страната на ответника участват едни и същи лица; съображения, свързани с допустимостта на съединяването на исковете по чл. 30 ЗН, предявени срещу М. А. А. и А. А. за различни разпореждания, както и по основателността на тези искове. Като предмет на приложения договор за правна защита и съдействие с дата 14.02.2025г., е посочено изготвянето на отговор на искова молба по гр.д.№16676/2023г. по описа на РС-Варна, 35 състав, процесуално представителство в съдебното производство пред първата инстанция, за което е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. Посочено е, че от този общ размер 1500 лв. са по иска за намаляване на дарствено разпореждане и 1500 лв. по иска за делба на самостоятелен обект с идентификатор ***. Договорът съдържа и отбелязване, че служи и като разписка за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. След служебно извършена проверка първоинстанционният съд е констатирал, че въз основа на искова молба с вх.№33534/04.05.2023г. вече е образувано гр.д.№5671/2023г. по предявен от М. Н. Д. и Б. К. Д. срещу М. А. А. иск за делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, като производството по това дело е все още висящо. Съобразил е, че пред РС-Варна са образувани две дела между същите страни, на същото основание и със същото искане и е приел, че гр.д.№16676/2023г. като по-късно заведено подлежи на прекратяване. С определение №2974/06.03.2025г. производството по гр.д.№16676/2023г. по описа на РС-Варна е прекратено в частта по предявения от М. Н. Д. срещу М. А. А. и Б. К. Д. иск за делба на самостоятелен обект с идентификатор ***. С последващо определение №9168/04.07.2025г., произнасяйки се по молбата на М. А. А. за допълване на определение №2974/06.03.2025г. в частта му за разноските, първоинстанционният съд е осъдил М. Н. Д. да заплати на М. А. А. сумата от 400 лв., представляваща сторените от него съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, като е отхвърлил искането за горницата над 400 лв. до пълния предявен размер на разноските от 1500 лв., приемайки, че обема от извършена от адв.М. работа се свежда до проучване на делото и изготвяне на отговор на исковата молба, доколкото по иска за делба е възразено единствено, че същият е недопустим поради заведено по-рано идентично производство между същите страни. За основателно е прието възражението на насрещната страна за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и са изложени съображения, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено по чл. 9, ал. 1 от Наредба №1/2004г. за възнагражденията за адвокатска работа. Постановявайки определение №5001/04.11.2025г. съставът на Окръжен съд-Варна на първо място е съобразил разрешението, дадено от СЕС в решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по тълкуването на чл. 101, §1 ДФЕС, според което размерите на адвокатските възнаграждения, определени с Наредба №1/2004г. за възнагражденията за адвокатска работа съставляват правила, противоречащи на чл. 101, §1 ДФЕС вр. чл. 4, §3 ДФЕС, поради което задължителният им характер е отречен. Съобразено е и разрешението, съдържащо се в последващо определение №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. на ВКС, І т.о., в което е застъпено становището, че регламентираните от Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не представляват обвързващи съда правила, но могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, като тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. За размера на дължимото в производството по гр.д.№16676/2023г. адвокатско възнаграждение въззивният съд е отчел, че не е бил разгледан по същество спор, който да се отличава с висока степен на правна и фактическа сложност. Съобразено е, че по съединения иск с правно основание чл. 30 ЗН, който обичайно усложнява делбеното производство и безспорно е обуславящ делбения спор и преюдициален за определяне на квотите, е претендирано отделно възнаграждение, като е посочено, че правната и фактическа сложност произтича именно от защитата по иска с правно основание чл. 30 ЗН. Посочено е, че досежно иска за делба спорният за разрешаване въпрос е бил сведен до наличие на абсолютна процесуална пречка за възникване на правото на иск, а именно дали в един и същи или в различен съд е имало две висящи дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, като възражения по същество, касаещи производството за делба (за наличие на съсобственост, съделители, квоти) в отговора на исковата молба не са правени. Изложени са и допълнителни съображения, че липсват каквито и да било доказателства да е било извършвано проучване по образуваното второ производство пред РС-Варна, както и че няма спор, че адв.М. е била процесуален представител по по-рано образуваното дело за делба, където същата вече е извършила дължимите процесуални действия и където съответно й се дължи адвокатско възнаграждение. Наред с това е посочено, че действията по следене на делото, подписване на отговора на исковата молба, информиране на клиента за развитието на производството, не представляват фактическа и правна сложност. По първия от поставените в изложението към частната касационна жалба въпроси, ВКС приема последователно и непротиворечиво, че отговорността по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК има деликтен характер като е обективна такава за вредите, причинени на другата страна от предявяването на недопустим или неоснователен иск и е ограничена по обем само до заплатените такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат. В тези случаи не е предвидена възможност за пълно или частично освобождаване на ищеца от тази отговорност извън случая по чл. 78, ал. 5 ГПК. Затова ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство като е заплатен пълния размер на уговореното възнаграждение ищецът ще трябва да заплати на ответника пълния размер на заплатеното на адвоката възнаграждение, независимо от това, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат извършени и за продължителността на процеса, с оглед на които е определено същото. При осъществяване на отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК ищецът не може да иска тя да се ограничи само до такова за извършените от адвоката до момента на прекратяването на производството действия, а съдът не може да присъди на ответника разноски за възнаграждение само за тези действия, освен ако от съдържанието на договора за правна защита и съдействие не следва подобно ограничение. Въпросите за предмета на договора за поръчка между ответника и неговия адвокат, за размера на възнаграждението и начина на плащането му са въпроси на вътрешни отношения между страните по този договор. Затова той може да е само за извършването на определени процесуални действия от страна на адвоката или за пълно процесуално представителство до приключването на производството било пред съответната инстанция, било до окончателното приключване на спора пред всички инстанции. Размерът на адвокатското възнаграждение и начинът на заплащането му също може да бъдат установени било както отделни възнаграждения за действия, което ще се извърши от упълномощения адвокат, било като едно общо такова за всички действия, които ще бъдат извършени. Във втория случай възнаграждението се определя с оглед преценката на страните по договора за поръчка какви процесуални действия ще трябва да се извършат в съдебното производство и евентуалната продължителност на същото. Съгласно указанията дадени в т. 3 от ТР № 6/06.11.2013г., постановено по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. От това следва, че правната и фактическа сложност на делото не са поставени в пряка зависимост от броя на фактически извършените процесуални действия (в този смисъл определение №670 от 19.10.2015г. по ч.гр.д.№3982/2015г. на ІV г.о. на ВКС). Фактическата и правна сложност на спора е преценима към момента на сключване на договора за правна помощ и определяне на дължимото по същия възнаграждение и е без значение за преценката на последната реално осъществилото се процесуално представителство. Подлежащо на възмездяване, при условията на чл.78, ал.3 ГПК, адвокатско възнаграждение не може да бъде намалявано поради прекомерност, на основание чл.78, ал.5 ГПК, само предвид факта, че производството не се е развило напълно, т.е. само предвид факта, че не са се осъществили всички очаквани процесуални действия, за които е било заплатено възнаграждение за процесуално представителство. В тази хипотеза възнаграждението може да бъде намалено като прекомерно, само ако още към момента на договарянето му е било несъответно на очакваната фактическа и правна сложност на делото (в този смисъл определение №253 от 29.05.2017г. по ч.т.д.№2614/2017г. на І т.о. на ВКС и определение №498 от 19.07.2019г. по ч.т.д.№1586/2019г. на ІІ т.о. на ВКС). Именно това разрешение следва да намери приложение и по настоящето дело, но при съобразяване на обстоятелството, че съдържащото се в посочените актове на тричленни състави на ГК и ТК на ВКС тълкуване е дадено в хипотеза, при която предявеният иск е бил оттеглен. Именно поради това е прието, че в този случай преценката по чл.78, ал.5 ГПК не може да се основава на факта, че пълномощникът на ответника не може да извърши други действия по делото, доколкото тази невъзможност е вследствие на извършени от насрещната страна действия по десезирането на съда. Противното би означавало да се приеме, че въз основа на собствените си действия страната може да ограничи обема на отговорността си за вече направени от насрещната страна разноски, което е недопустимо. Наред с това следва да се отбележи, че когато в договора за правна защита и съдействие адвокатското възнаграждение и начинът на заплащането му са договорени общо за всички действия, които ще бъдат извършени от упълномощения адвокат, установените в законодателството ограничения за размера на възнаграждението само до определени действия, които адвокатът вече е извършил, не намират приложение. Следва да се отбележи обаче, че според трайно установената практика на ВКС, произнасяйки се по възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в хипотеза, при която производството не се е развило напълно, съдът, преценявайки фактическата и правна сложност на делото, следва да съобрази, че правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете, вида и обхвата на противопоставените възражения на ответника, съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на производството, с оглед всички тях. Само когато спорът сам по себе си предпоставя фактическа и правна сложност, обосноваваща договорения размер, последващо неосъществилите се, присъщи за разрешаването му и в този смисъл обичайни процесуални действия, чието неосъществяване е резултат от процесуалното поведение на противната страна, не предпоставя частично възмездяване на вече договореното адвокатско възнаграждение (в този смисъл определение №253 от 29.05.2017г. по ч.т.д.№2614/2017г. на І т.о. на ВКС). Наред с това следва да се отбележи, че в хипотеза, при която в договора за правна защита и съдействие адвокатското възнаграждение и начинът на заплащането му са договорени общо за всички действия, които ще бъдат извършени от упълномощения адвокат, тези действия включват и първоначално проучване на делото, подготовка на защитата на упълномощителя, изготвянето на отговора, както и последващите действия по уведомяване на упълномощителя за развитието на производството. С така установените в практиката на ВКС критерии в настоящия случай въззивният съд се е съобразил, макар в мотивите му разграничението на различните хипотези да не е напълно и точно проведено. Съобразено е естеството на съдържащите се в отговора на исковата молба възражения, относими към предявения иск за делба на самостоятелен обект с идентификатор ***, а именно, че е направено единствено възражение за недопустимост на така предявения иск. Теза по основателността на иска (ако същият бъде приет за допустим от съда) не е развита в отговора. Така извършената от въззивния съд преценка съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото в частта по предявения иск за делба. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че въззивният съд изцяло е игнорирал оплакванията срещу неоснователното прилагане от страна на първоинстанционния съд на нормата на чл. 9 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, издадена от ВАдвС относно изготвянето на отговор на исковата молба без процесуално представителство. В обжалваното определение съдът е съобразил преди всичко естеството на спорния предмет, очертан от исковата молба и подадения отговор и с оглед на това е определил фактическата и правна сложност на делото, без при това да излага съображения, че на жалбоподателя се дължи присъждане само на такава част от заплатеното адвокатско възнаграждение, която по правилата на наредбата се определя само за подаване на отговор на искова молба. Съобразено е естеството на доводите, съдържащи се в отговора, относими към обема на адвокатската защита, осъществяването на която е възложено с договора, както и останалите действия, които адв.М. е извършила. В съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е развил и съображения, свързани с разрешението, дадено от СЕС в решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22. По така изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на постановеното от Окръжен съд-Варна определение до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение