Определение № 210 от 14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1300/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Ц. В. Й. [ЕГН] срещу решение № 260904 от 29.10.2020 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №2631/2020 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение по гр.д. № 25484/2019 г. от 04.11.2019 г. на СРС, ГО,153 с-в, с което Ц. В. Й. е осъдена да заплати на Гаранционен Фонд -гр.София, по иск с правно основание чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ сумата 20 351.60 лева, представляваща възстановено от ищеца на основание чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ по щета №120403/2014 год., образувана по искане GF14012D на НББАЗ, обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на 11.12.2013 год. на Федерален път 229, участък 3 080 км.1.750, окръг Алтйотинг, Федерална Република Германия, по вина на ответника при управление на лек автомобил „Сеат Ибиса“, с рег. [рег.номер на МПС], без да има валидна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.05.2019 год. до окончателното й изплащане, както и в частта за присъдените в тежест на касатора съдебноделоводни разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, относно преценка за основателност на иска, с оглед установените факти по делото. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК, позовава се и на чл.280 ал.1, т. 3 ГПК, както и на чл.280 ал.2,пр.3 ГПК-очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба изпраща писмен отговор със становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да счете иска за неоснователен, въззивният съд е приел следното: Съгласно чл. 288, ал. 1, т. 1 и т. 2, б. „а“ КЗ /отм./, Гаранционният Фонд изплаща обезщетения по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите за: 1/ имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания, когато пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията на Република България и е причинено от неидентифицирано моторно превозно средство и 2/ имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, ако пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията на Република България или на друга държава членка и е причинено от моторно превозно средство, което обичайно се намира на територията на Република България и виновният водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Според чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./, след изплащане на обезщетението по ал. 1 и 2 ГФ встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите по ал. 8. Гаранционният Фонд възстановява и суми, изплатени от компенсационен орган на държава членка, когато моторното превозно средство на виновния водач обичайно се намира на територията на Република България и в двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може да се определи застрахователят – чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./, като след изплащане на обезщетение по ал. 1 се прилага чл. 288, ал. 12 и 14 /чл. 288а, ал. 3 КЗ – отм./. Следователно встъпването в правата на увреден от страна на ГФ срещу деликвента се обуславя от установяването в разглеждания случай на две групи факти: 1/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 2/ плащането на обезщетение за настъпилите имуществени вреди на увредения от страна на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи –чл. 34, ал. 3 и 4 от Правилника за устройството и дейността на Гаранционния Фонд и възстановяването му от страна на ГФ. Доказването на тези правопораждащи факти, според съда, е в тежест на ищеца съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Съдът е приел, че доколкото по делото е безспорно, че процесното ПТП е настъпило на територията на Федерална Република Германия, то намира приложение разпоредбата на чл. 4, т. 1 от Регламент /ЕО/ №864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2008 год. /“Рим ІІ“/, според която ако не е предвидено друго, приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват преките последици от този факт. Следователно, според съда, е приложимо немското право относно реда за констатиране на ПТП, както и по отношение на формата на протокола за ПТП. При това положение, приетият като доказателство по делото протокол за ПТП, на немски език, придружен с надлежен превод на български език, е счетен от съда за съставен от компетентен държавен полицейски орган и по предвидения за това ред. Ето защо, според съда, същият по своето правно естество е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол за ПТП от 11.12.2013 год., че същият е съставен от полицейски комисар при Полицейска инспекция Алтйотинг при посещение на място и съдържа преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч. възпроизведени чрез изготвянето на снимков материал /който е приложен по делото/, относно механизма на местопроизшествието, крайно положение на трите превозни средства – участници в него, в т.ч. на управлявания от ответницата лек автомобил /който е обозначен като участник 1/, както и видимите щети по тях. В протокола е отразено, че ответницата е извършила административно нарушение съгласно Правилника за движение по пътищата, тъй като се е движела по шосе В299 от Унтернойкирхен в посока Алтйотинг, като по наклонения участък, малко преди водната станция, предприела изпреварване на движещия се пред нея товарен автомобил /участник 3/, при което без да подаде светлинен сигнал /мигач/ се отклонила от колоната и не обърнала внимание на идващия отзад, вече предприел изпреварване участник 2, в резултат на което управляваният от нея автомобил се ударил в страната на пътника на лекия автомобил – участник 2, поради което последният бил тласнат в товарния автомобил, като участник 1 бил притиснат между превозните средства – участник 2 и участник 3. Ето защо, съдът е приел, че противоправността на увреждащото поведение на ответницата е доказана по делото. В пряка причинна връзка от него за собствениците на увредените превозни средства – лек автомобил „Фолксваген“ и товарен автомобил „МАН“ с ремарке, са произлезли вреди. Вината се предполага – чл. 45 ал. 2 ЗЗД. Във връзка с възражението на жалбоподателката, че в протокола за ПТП било отразено, че виновният водач за ПТП е и участник №3 /чл. 315в/316 от Наказателния кодекс/, следва да бъде посочено, че с оглед разпоредбата на чл. 53 ЗЗД при настъпил вредоносен резултат с участието на повече от едно лице, право на пострадалия е да предяви претенцията си за обезщетение по отношение на едно или няколко от тях или по отношение на всички деликвенти. Степента на участие от страна на единия или другия деликвент, според съда, не може да се обсъжда в настоящия процес, доколкото последните отговарят солидарно. Въззивният съд е приел, че ответницата не е доказала, че към момента на настъпването на процесното ПТП – 11.12.2013 год., като водач на МПС, е имала сключена застраховка „гражданска отговорност” по чл. 259, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./. За безспорно между страните е прието, че на 07.05.2014 год. Националното бюро на българските автомобилни застрахователи е заплатило на Националното бюро на ФРГ обезщетение за причинените имуществени вреди, настъпили в резултат на процесното ПТП и разходите за неговото определяне в размер на 20 351.60 лева. При това положение и на основание чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ за ГФ е възникнало задължението да възстанови на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи изплатената сума, което е изпълнил на 29.05.2014 год. /виж чл. 288, ал. 8 КЗ – отм./. По отношение на размера на дължимото обезщетение съдът е приел, че е от значение стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им, което е установено с представените по делото първични счетоводни документи – на немски език, придружени с надлежен превод на български език. Доколкото в резултат на процесното ПТП са нанесени вреди на моторни превозни средства, чиито собственици живеят в чужбина и са извършили ремонта им в чужбина, е счетено, че релевантни са цените на ремонта, в мястото, където е извършен – в частност във Федерална Република Германия. Ето защо исковата претенция е приета за изцяло основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. За неоснователна е преценено от въззивния съд възражението за погасителна давност, поради следните съображения: Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 14 от Постановление № 7/77 год. от 04.10.1978 год. на Пленума на ВС, за регресните искове важи общата петгодишна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащане на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. В случая, този срок не е изтекъл, тъй като плащането на обезщетението е извършено от ищеца на 29.05.2014 год., а исковата молба е подадена на 09.05.2019 год. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора, се сочат, като обуславящи изхода по спора въпроси, които се свеждат до: от кой момент тече давността за регресния иск и кое е правоимащото лице по него, за това следва ли да се изследва степента на съвместното причиняване на вредите от повече от един делинквенти, необходимо ли е да се изследва механизма на ПТП, причинно-следствената връзка с настъпилите вреди и стойността на обезщетението, дали, според данните по делото, можело да се приеме, че процесното МПС се намира обичайно на територията на РБългария или на ФРГ, за това, можело ли въззивният съд да изменя доказателствената тежест и допустимо ли е делото да се разглежда от граждански състав, при положение ,че е търговско по своя характер. От така формулираните въпроси, само първият се явява правен такъв, т.е. по тълкуването на определена правна разпоредба, с цел изясняването на смисъла на съдържанието на правната норма в нея. На този въпрос, въззивният съд е дал отговор в постановеното от него решение в съответствие с т. 14 от Постановление № 7/77 год. от 04.10.1978 год. на Пленума на ВС и константната практика на ВКС по чл.290 ГПК, според която за регресните искове важи общата петгодишна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, която започва да тече от момента на изплащане на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Ясно е, че под последните се разбира лицата, на които носителят на спорните регресни права, дължи плащане на някакво признато от закона основание. В случая това е разпоредбата на чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./, по силата на която за ГФ е възникнало задължението да възстанови на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи изплатената от него на трето лице сума. Формулираните процесуални въпроси: необходимо ли е съдът да изследва механизма на ПТП, причинно-следствената връзка с настъпилите вреди и стойността на обезщетението и можело ли въззивният съд да изменя доказателствената тежест, не се явяват обуславящи изхода по конкретния спор, тъй като се основават на оплаквания за непълно обсъждане на факти и доказателствата и процесуални нарушения на съда, каквито, видно от гореизложеното, не са допуснати от негова страна. Останалите въпроси са по правилността на обжалвания акт, който не е предмет на преценка във фазата на произнасяне от ВКС по допускане на касационно обжалване, т.е.-по чл.288 ГПК, а не по чл.281 ГПК. Това е така, доколкото отговорите на тези въпроси са обвързани от конкретните за спора факти. Отделен е въпросът, че относимостта им към спора се предпоставя от релевирането от страна на ответника на съответните фактически и правни доводи и процесуални искания, което, видно от съдържанието на отговора на ИМ и на протокола от проведеното открито съдебно заседание пред СРС, изобщо не е надлежно осъществено в процеса. Последният въпрос, можело ли делото да се разглежда от граждански състав, при положение, че е търговско по своя характер, се явява изцяло без значение за изхода по спора, доколкото търговския характер на спора ГПК свързва с приложима процедура за разглеждането му, а не със състава на съда, който го разглежда. Като основание за допускане до касация се навежда и очевидна неправилност, изразяваща се в кредитиране от съда на протокола за ПТП относно удостоверените в него факти за механизма на ПТП, вместо съдът да събере и други доказателства за това. Това оплакване е без значение за крайния резултат по спора. Това е така, доколкото от страна на ответника, нито с отговора на ИМ, нито в първото по делото заседание, не е направено каквото и да е оспорване на истинността на съдържанието на протокола за ПТП, както и изобщо на установения в него механизъм на ПТП, и ответникът не е ангажирал доказателства в тази насока. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, съответно чл.280 ал.1,т.3 и чл.280 ал.2 ГПК. В полза на ответната страна Гаранционен фонд следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, съгласно чл.78 ал.8 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради което