Определение № 2490 от 07.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 949/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. К. К. срещу въззивно решение № 192 от 02.10.2024 г., постановено от Окръжен съд – Смолян по в.гр.д. № 288 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено решение № 23 от 22.03.2024 г., постановено от Районен съд - Златоград по гр.д. № 9 по описа на съда за 2023 г., с което е на свой ред признато за установено по реда на чл. 422 ГПК и на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ във вр.с чл. 99 ЗЗД, че Е. К. К. дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата 10 368,97 лв. - главница по договор за потребителски паричен кредит № 2102995 от 11.01.2016 г., сключен между „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД и Е. К. К., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 25.07.2022 г. до изплащане на вземането и сумата 117,67 лв. - лихва за забава, начислена върху главницата за периода от 21.12.2020 г. до 25.07.2022 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, както и необоснованост. Твърди се наличието и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Сочи се, че въззивният съд не е анализирал събраните по делото доказателства, като се е произнесъл със спорен диспозитив, в противоречие с изложените правни и фактически разсъждения. Според касатора въззивният съд не се е запознал в пълнота със събраните по делото доказателства, не е обсъдил и анализирал всички събрани доказателства и е формирал вътрешното си убеждение без преценка на доказателствата по делото и доводите на страните. Оспорва се уведомяването на касатора за предсрочната изискуемост на задължението на дата 14.05.2021 г. Излагат се твърдения, че той не е получавал нарочно писмено уведомление - нито от „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД, нито от „ЕОС Матрикс“ ЕООД и едва с връчване на съдебните книжа и исковата молба по делото касаторът е разбрал, че на 19.01.2021 г. „ЕОС Матрикс“ ЕООД, в качеството си на цесионер, е сключило договор за цесия с „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД. Във връзка с това твърдение касаторът счита, че към датата на получаване на съдебни книжа с препис от исковата молба той не следва да се счита за надлежно уведомен за извършената цесия на парични вземания на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Според касатора към същата дата и понастоящем „ЕОС Матрикс“ ЕООД не е удостоверило качеството си на надлежно упълномощено лице да извърши от името на кредитора действията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД - да съобщи на длъжника прехвърлянето и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Позовава се на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, съгласно който прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Поради това касаторът счита, че предвид липсата на съобщаване следва да се приеме, че договорът за цесия няма действие спрямо него в качеството му на длъжник. Твърди се, че от представените по делото документи не се установява качеството на цесионер на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с оглед приложените индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ и договор за потребителски паричен кредит без подписи. Излага се, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на материалния закон във връзка с направеното възражение за изтекла погасителна давност на основание чл. 111, буква „в“ ЗЗД по отношение на претендираната лихва и главница. Иска се отмяна на обжалваното решение поради очевидна неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, и постановяване на друго такова по спора, с което претенцията на насрещната страна да бъде отхвърлена. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, както и по ал. 2 ГПК. Твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС, както и с тълкувателни решения и постановления на ВКС и ВС, цитирани са и са приложени пет решения на ВКС, но не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е съществен за изхода по конкретното дело и е обусловил решаващите изводи на съда, а са изложени правни аргументи, имащи отношение към правилността на обжалвания съдебен акт. В допълнение, бланкетно се прави позоваване на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Ответникът по касация „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че по предявения иск по чл. 422 ГПК ищецът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е ангажирал писмени доказателства и заключение на съдебно-икономическа експертиза, от които е установено, че между ответника Е. К. К. и „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит от 11.01.2016 г., по който ответникът не е издължил сумата от 10 368, 97 лв. главница и сумата от 117, 67 лв. лихва за забава, като за тези суми искът е уважен от районния съд. Според въззивния съд възраженията на Е. К. К. се свеждат до твърдения за ненадлежно уведомяване на длъжника за извършване на цесията, с която процесното вземане е прехвърлено от първоначалния кредитор на ищеца, оспорен е договорът за цесия, освен което се сочи и че длъжникът не е бил надлежно уведомен за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Според съда тези възражения се приповтарят с възраженията, направени пред първата инстанция, като районният съд подробно ги е обсъдил в мотивите си, а въззивният съд изцяло ги е споделил и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Въззивният съд е посочил, че върху представения по делото договор за потребителски кредит № 2102995 липсват подписи на страните по него, но такива са били положени на погасителния план, на искането за рефинансиране на съществуващ дълг и на общите условия, където при подписването им от кредитополучателя К. е било посочено, че безусловно приема написаното на всяка една от страниците на договора, в това число ОУ и погасителния план. Съдът се е позовал на заключението на съдебно- икономическата експертиза, съгласно което за погасяване на дълга по този договор ответникът К. за времето от 22.01.2016 г. до 05.01.2021 г. е внесъл общо сумата от 13 168, 45 лв., поради което следва да се счита, че ответникът е признал съществуването на този договор за кредит и е изпълнявал задълженията си по него до 05.01.2021 г. Посочено е, че с оглед на представеното преди първото съдебно заседание пред районния съд /л. 56 от първоинстанционното дело/ пълномощно с пълен текст са били опровергани твърденията за ненадлежно упълномощаване на ищеца да изпълнява уведомяването съгласно разпоредбата на чл. 99 ал. 3 ЗЗД, от което пълномощно са следвали другите две пълномощни, оспорвани поради непълнота на първото пълномощно към исковата молба /л. 30 от първоинстанционното дело/. Според съда неоснователно е и оспорването на договора за цесия поради заличаване на текста относно цената в представеното копие, тъй като цената по този договор касае цесионера и цедента, а не трети лица. Съдът се е позовал и на издадено потвърждение за извършената цесия от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД. Според съда не са подкрепени с доказателства и твърденията за невръчване на кредитополучателя на уведомление за извършената цесия и уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В тази връзка съдът се е позовал на подробно посочената от районния съд фактология относно връчването на пратката с тези уведомления на 14.05.2021 г. лично на ищеца - с изрично посочване в известието, че пратката съдържа именно тях. Освен това съдът е допълнил, че за периода от 14.05.2021 г. до 22.12.2021 г. ответникът е изплатил на цесионера девет вноски по 150 лв. всяка или обща сума в размер на 1 350 лв., което според него безспорно доказва, че ответникът е узнал за извършената цесия и е платил именно на новия си кредитор. Приети са за недоказани и твърденията на ответника за погасяване по давност на главница и лихва. Съдът е отбелязал, че с оглед на факта, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем на 14.05.2021 г., то 5-годишният давностен срок за главницата не е бил изтекъл към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК - 25.07.2022 г., а претенцията за лихва за забава е за периода 21.12.2020 г. до 25.07.2022 г., с оглед на което не е изтекъл и 3-годишният давностен срок за лихвата. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, както и за формиране на решаващата воля на съда. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. В случая, с оглед на това, че касаторът въобще не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а изложените от него аргументи съставляват по своята същност доводи за неправилност на обжалваното решение, относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не може да бъде направен извод и че обжалваният въззивен съдебен акт е очевидно неправилен, за да се приложи предпоставката за достъп до касация по чл. 280 ал. 2, предл. 3 ГПК. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на този критерий. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните, какъвто например е случаят, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая съобразно правомощията си по чл. 288 от ГПК касационния състав счита, че не е налице очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, съобразно посочените непосредствено по-горе критерии, поради което касационно обжалване не следва да се допусне и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение