Определение № 2736 от 30.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1672/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

К. А. А. чрез адв. И. Т. обжалва определение № 1808/08.07.2025 г. по в.гр.д. 1504/25 г. Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение частната й жалба срещу разпореждане № 13 230 от 23.05.2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е върната исковата й молба, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК.

Излага съображения за неправилност на обжалваното определение. Сочи, че е предявила искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП, евентуално, с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД вр чл. 288 от ТЗ за признаване на Договор за банков кредит № 000LD-L-000216/27.01.2011 г. за нищожен в цялост, срещу „Ди си ей мениджмънт“ ЕАД. Излага съображения за настъпило правоприемство на страната на кредитора, на основание договори за цесии, сключени между кредитора „Първа инвестиционна банка“ АД и „С. Г.Груп“ ЕАД, и между „С.Г.Груп“ ЕАД и „Ди си ей мениджмънт“ ЕАД. Обобщава извод, че именно търговското дружество – цесионер следва да е ответник по предявените от нея искове.

По отношение на указанията на Софийски градски съд за конституиране на страната по договора-кредитополучател „Ликьор клуб“ ЕООД счита, че не може да бъде страна в процеса, тъй като това дружество е заличено от търговския регистър.

Оспорва изводите на съда за липса на правен интерес да предяви исковете за защита, позовавайки се на качеството си на ипотекарен длъжник. Също така изтъква, че като физическо лице имала качеството потребител. Излага съображения, че като трето лице има правен интерес да атакува процесния договор.

Твърди наличие на съществено процесуално нарушение, което следвало да бъде констатирано от въззивния съд, липсата на дадена възможност от съда с нови указания да отстрани нередовностите на исковата молба. Позовава се на трайната практика на ВКС, че при незаконосъобразни и неясни указания на съда, определението за указания за нередовност на исковата молба, подлежи на изменение съгласно чл. 253 от ГПК.

Моли да се отмени определението на Софийски апелативен съд, както и отмененото с него разпореждане на Софийски градски съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Ипотекарният длъжник, който е и потребител има ли право да оспорва неравноправни клаузи, независимо от факта, че не е подписал договора?

2. Има ли правен интерес ипотекарен длъжник да оспорва неравноправни клаузи от потребителски договори, при положение, че не е подписал договор за кредит?

Позовава се на определение № 627 от 30.10.2017 г. по ч.т.д. 1824/17 г., ВКС, II ТО, съгласно което трето лице имало правен интерес да установи нищожност на договор. Ако ипотекарният длъжник можел да докаже, че клаузите на договора за кредит пряко засягат правата му, чрез обременяване на имота, върху който е учредена ипотека, той можел да предяви иск за установяване неравноправност на тези клаузи, определение № 120 от 09.03.2018 г. по ч.т.д. 276/18 г, ВКС, I ТО, както и определение № 76 от 07.02.2017 г. по ч.т.д. 1999/16 г., ВКС, I ТО.

3. В случай, че неизпълнението на неясни, неточни, непълни указания, както и неотстраняване нередовности на исковата молба, за които не са дадени указания, може ли да доведе за последица прекратяване на производството и връщане на исковата молба?

Позовава се на трайна практика на ВКС, изразена в решение № 86 от 30.07.2018 г. по гр.д. 2685/2017, ВКС, I ГО, решение № 438/12.01.2012 г. по гр.д. 76/11 г, ВКС, III ГО, решение № 280 от 05.07.2012 г. по гр.д. 298/11 г, ВКС, I ГО, решение № 434/13.05.2010 г. по гр.д. 700/09, I ГО.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да се произнесе по подадената частна жалба от И. Генчева Т. срещу разпореждане № 13230/23.05.2025 г. на Софийски градски съд, Апелативният съд е приел, че липсва редовност на исковата молба, подадена от И. Т., като не са отстранени нередовностите й, надлежно съобщение. Прието е, че изводите за недопустимост на иска са правилни, тъй като искът не бил насочен към страните по договора, които били необходими и задължителни другари.

Прието е, че липсва правен интерес за предявяване на иск, основан на потребителска защита, съгласно чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и нищожност на целия договор, като е прието, че ищцата не е страна по договора. Договорът бил сключен между търговски дружества, спрямо които защита по ЗЗП не била приложима.

Обобщено е, че липсва правен интерес за ищцата да предяви искове за нищожност на описания Договор. Доводите относно приложението на чл. 429, ал. 3 от ГПК и обвързаността на ищцата от издадения изпълнителен лист са приети за неоснователни, като е посочено, че тя би имала право да защити правата си в рамките на изпълнителния процес за събиране на вземането, обезпечено с ипотека върху собствения й имот, включително чрез предявяване на иск. Направено е разграничение между исковото производство, инициирано от ищцата и изпълнителния процес. Посочено е, че въпреки изпълнителния процес не може да се извлече правен интерес от предявяване на така посочените установителни искове. При липса на правен интерес е обобщено, че липсва право на иск.

По отношение на иска с правно основание чл. 34 от ЗЗД, съдът е изложил съображения, че е неясен, доколкото се искало само двойна реституция, без да са изложени съображения относно това каква престация била извършила ищцата.

Допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения и разпореждания, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, подлежат на обжалване пред ВКС, само, ако са налице предпоставките, предвидени в чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280 от ГПК.

По отношение на поставените първи и втори въпроси, формулирани в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се посочи, че съгласно мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е приел, че за ищцата липсва правен интерес от прогласяване нищожност на договора или на отделни клаузи от него, по който не е страна. Прието е, че посочените от нея доводи за обвързаността й, на основание чл. 429, ал. 3 от ГПК, от издаден изпълнителен лист, не са релевантни за наличие на правен интерес от предявяване на иска за нищожност на договора, като правата й могат да бъдат защитени с иск, предявен в изпълнителното производство. Това е обусловило извод за недопустимост на иска за нищожност на посочения договор, поради което е потвърдено разпореждането на първоинстанционния съд. Посочено е, че индивидуализираният в исковата молба договор е със страни, търговски дружества, като липсва произнасяне на въззивния съд относно качеството потребител на ищеца. Липсва произнасяне от въззивния съд за наличието на правен интерес за предявяване на установителен иск за нищожност на договора от лице, твърдящо, че е ипотекарен длъжник и дали това лице притежава качеството потребител. Поради това формулираните правни въпроси от касатора не представляват основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че мотивът на въззивния съд за наличие на искова молба, в която е посочено наличието на сключен договор между търговски дружества и липсата на обстоятелства за извършена престация от ищцата, са обусловили извода за липса на право на иск на основание чл. 34 от ЗЗД, което е мотивирало съда да потвърди разпореждането за връщане на исковата молба, постановено от първоинстанционния съд. Така е обобщен извод, че исковата молба е с неясна обстоятелствена част и поради това разпореждането за връщането й е потвърдено. Обуславящият потвърждаване на разпореждането на първоинстанционния съд извод на въззивния съд е за липсата на твърдения на ищеца за извършване на даденото по посочения договор. Поради това формулираният правен въпрос не е разрешен в мотивите от въззивния съд и не е обуславящ изхода на спора.

Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване, касаторът следва да посочи правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на делото. В случая липсва произнасяне от въззивния съд по поставените правни въпроси, така както бе посочено, и не може да се приеме, че с тях касаторът е обосновал общи основания за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението на Апелативен съд – София.

Върховният касационен съд на Р България