Определение № 1552 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 708/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на Д. Т. Т., ЕГН [ЕГН], с назначен особен представител по делото адв. Е. К., срещу определение №3100 от 01.03.202 4г. по ч. гр. д. №20231100514272 по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено разпореждане № 129460/18.10.2023 г. по гр.д. № 20231110145259 по описа на СРС, 35 състав, с което е върната исковата му молба. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което се излагат основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от лице, което има правен интерес да обжалва, и срещу подлежащо на обжалване определение. С разпореждане № 129460/18.10.2023 г. по гр.д. № 20231110145259 по описа на СРС, 35 състав, е била върната поради неотстраняването на нередовностите й /неизлагане на ясни фактически твърдения и невнасяне на държавна такса/ исковата молба на Д. Т. Т. против Софийския районен съд. За да потвърди посоченото разпореждане, с обжалваното в настоящото производство определение, въззивният съд е изложил съображения, че ищецът не е конкретизирал в достатъчна степен обстоятелствата, на които основава искането си, което задължение произтича от нормата на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Посочил е, че достъпът до правосъдие съвместява както правото на ищеца да потърси защита, така и задължението му да осигури възможност за ответника да разбере в какво се изразява насочената срещу него претенция. Съдът е приел, че в случая от описанието в исковата молба става ясно, че ищецът е недоволен от действия на съдия, изпълнявал длъжност в състава на Софийски районен съд, препратил заведеното от ищеца дело по подсъдност на друг съд, но не става ясно защо свързва това с довод за отказано му правосъдие, доколкото решението по този процесуален въпрос не прегражда разглеждането на предявения спор. При тези данни съдът е приел, че исковата молба не е отговаряла на изискването на чл. 127 ал. 1 т. 4 ГПК. Посочил е, че препращането на делото от съда на друг съд предполага наличие на ясно искане и възможност за еднозначен извод, че препращащият съд не е компетентен да го разгледа. Дадената квалификация от ищеца не ангажира съда, който дължи да определи както наличието на надлежно упражнено процесуално действие, така и предмета на спора, позволяващ му да определи и компетентния да го разгледа съд. Ето защо съдът е приел, че правилно първоинстанционният съд е оставил без движение исковата молба по реда на чл. 129 ГПК преди да прецени дали е компетентен да разгледа спора по същество. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, подадено от назначения особен представител на касатора адв. Е. К., се иска допускане на касационно обжалване на определението при условията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях? 2. Дължи ли въззивният съд цялостна проверка на първоинстанционния акт, обжалван с частна жалба или е ограничен до посоченото от жалбоподателя? Направено е и искане за допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на определението. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, поради което следва да се допусне касационно обжалване на определението съгласно чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка на съответствието му с Тълкувателно решение №6/2017 от 15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №6/2017 от 15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на частните жалби въззивният съд действа като съд по същество- той решава сам поставения пред него въпрос, като е длъжен да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, по които е следвало да се произнесе и първоинстанционният съд, без да е ограничен от посоченото в частната жалба, тъй като законът не предвижда основания за обжалване, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение само да ориентират съда за становището на страната. Съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези, представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Основателни са доводите на касатора в частната касационна жалба и изложението, че при постановяване на обжалваното определение, с което е потвърдил първоинстанционното разпореждане на СРС за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, въззивният съд е нарушил императивната разпоредба на чл.7, ал.2 от ЗОДОВ, съгласно която когато искът е предявен пред съд, който е ответник по иска, съдът изпраща делото на най-близкия родово компетентен административен, районен или окръжен съд. Посочената разпоредба препятства разглеждането и решаването на делата по деликтните състави на ЗОДОВ от състав на съда, който има качеството на страна в исковия процес, като целта й е да гарантира на ищеца достъп до независим и безпристрастен съд съгласно изискването на чл.6, §1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. В случая частният жалбоподател Д. Т. Т. е депозирал в Софийския районен съд искова молба с ответник Софийския районен съд, с която е предявил иск за присъждане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на допуснати от съдии от посочения съд нарушения при администриране на предходна негова искова молба, по която е било образувано гр.д.№32671/2022г. по описа на СРС, които твърди да са накърнили правата му по чл.6,§1, чл.10 и чл.14 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. От съдържанието на така подадената искова молба и изложените в нея фактически твърдения недвусмислено следва, че е бил предявен иск по ЗОДОВ срещу Софийския районен съд, а и самият ищец е посочил като правно основание на претенцията си разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ. Първонстанционният СРС също не е имал съмнение, че с депозираната искова молба е била предявена претенция по ЗОДОВ, тъй като е указал на ищеца заплащане на държавна такса в размер на 10 лв., в какъвто размер е държавната такса за искове по ЗОДОВ съгласно чл.2а от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс. При това положение, след като от исковата молба е било ясно, че е предявен иск по ЗОДОВ срещу СРС, то съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2 от ЗОДОВ Софийският районен съд е следвало да констатира, че делото не му е подсъдно и да го изпрати за разглеждане на най- близкия родово компетентен съд, без да извършва по- нататъшна проверка на редовността на исковата молба и да дава указания на ищеца за отстраняване на евентуалните й нередовности. Като не е сторил това, а вместо това след оставяне на исковата молба без движение е върнал същата и е прекратил производството по делото, съдът е постановил процесуално недопустим акт, който е следвало да бъде обезсилен от въззивната инстанция. Предвид горното обжалваното определение на СГС е неправилно и следва да се отмени, като вместо него се постанови обезсилване на разпореждането на СРС и изпращане на делото за разглеждане на най- близкия родово компетентен съд- Районен съд- Костинброд. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,