Определение № 5992 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4808/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. А. Х. против определение № 16236/16.10.2024 г., постановено по гр.д.№ 11688/2024 г. от състав на СГС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение съдът е приел, че искането за изменение на постановеното по делото решение на СРС в частта за присъдените разноски е неоснователно и е потвърдил постановеното в този смисъл определение. Съдът е приел, че независимо от обстоятелството, че ищецът е освободен от внасянето на държавна такса и разноски за производството по трудовия спор, същия на основание чл.78, ал.3 ГПК дължи сторените разноски от ответника по делото, при отхвърлянето на предявените искове. Прието е също така, че възражението за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение не следва да се разглежда, тъй като е направено едва с молбата по чл.248 ГПК и е преклудирано. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Относимите правни въпроси, по които се е произнесъл съда и които са обосновали неговите изводи относно неоснователността на искането са, дължат ли се съдебни разноски /адвокатско възнаграждение и др./ от ищец - работник или служител, по трудов спор при неоснователност на предявения иск и до кой момент може да се направи възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение пред първата инстанция. В трайната практика на ВКС е прието, че съгласно разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 1 и чл. 359 от КТ ищците-работници и служители са освободени и не заплащат такси и разноски по трудови дела. Това освобождаване обаче се отнася до таксите и разноските, които се дължат към бюджета на съответния съд. По силата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, при отхвърляне на исковете им, тези ищци на общо основание дължат заплащане на всички разноски, направени от насрещната страна по делото, а именно работодателя, включително и за заплатени от последния държавни такси по делото. Това е така, тъй като макар и да е освободен по трудовото дело от заплащането на такси и разноски към бюджета на съда, ищецът-работник или служител с предявяването на неоснователния си иск, който е отхвърлен от съда, е причинил вреда на работодателя, изразяваща се в заплатените от него такси и разноски в производството, която вреда следва да бъде обезщетена. Обратното би било в нарушение на принципа на равнопоставеност на страните в частните правоотношения и в гражданското производство. Отговорността по чл. 78 от ГПК е за вреди, като задължението за обезщетяване на същите е различно от задължението за внасянето на дължимите се по производството такси и разноски. Второто задължение е процесуалноправно и е към съответния съд, а първото е материалноправно и е към насрещната страна по делото, поради което съдът не може да освободи страната от последното, тъй като това ще означава разпореждане с чуждо право. От това материалноправно задължение страната не може да бъде освободена, дори със закон, освен ако държавата поеме изплащането на дължимото се обезщетение. В този смисъл е и решение № 67/03.04.2014 година, постановено по гр. д. № 2944/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съдът е съобразил посоченото тълкуване и трайната практика по въпроса дължат ли се разноски на основание чл.78 ГПК по трудови спорове като наличието на тази практика и съобразяването и от страна на въззивния съд води до липсата на соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.3 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че с чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай – например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Също така в т.11 от същото ТР е прието, че претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Следователно след като най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, може да бъде предявено искането за присъждане на разноски, респ. това е крайният срок и за предявяване на възраженията срещу тази претенция, вкл. и за подаване на искане по чл.78, ал.5 ГПК. В същия смисъл е и създадената константна съдебна практика на ВКС / по т.д. № 581/2012 г. на ВКС, II т.о., по ч.т.д. № 737/2014г. на ВКС,I т.о., по гр.д. № 223/2012 г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 116182012г. на ВКС,IV г.о., гр.д. № 2250/2012г. на ВКС, IV г.о. и др./. Така в определение № 298/ 13.11.2013г. по т.д. № 581/2012 г. на ВКС, II т.о. е прието, че съгласно т.1 и т.2 от ТР по т.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, искането за присъждане на разноски трябва да бъде направено от страната до приключване на производството пред съответната съдебна инстанция и размерът на разноските следва да бъде доказан в същия срок, като се представи списък по чл.80 ГПК заедно с доказателства за изплащането им. Изрично установеният в чл.80 ГПК краен срок за представяне на списъка за разноските е насочен и към осигуряване на възможността да бъде упражнено процесуалното право на насрещната страна по чл.78, ал.5 ГПК да поиска присъждане на по-нисък размер на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. Така посочената процесуална възможност се осъществява само по искане на страната, което следва да бъде заявено до приключване на производството пред съответния съд, за да може да бъде разгледано и съобразено при постановяване на съдебния акт. Пропускът да стори това не може да бъде коригиран по реда на чл.248 ГПК, тъй като това би довело до неравнопоставеност на страните при упражняването на процесуалните им права да претендират разноски за съответната инстанция в зависимост от изхода на спора. След като искането за присъждане на разноски трябва да бъде направено най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция /в противен случай страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските/, в същия срок следва да бъде упражнено и процесуалното право на насрещната страна по чл.78, ал.5 ГПК да иска от съда да бъде намален размера им, ако претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Като е приел, че възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е преклудирано, съдът се е произнесъл в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, поради което не е налице касационно основание по допустимост на касационното обжалване. Останалите правни въпроси са зададени хипотетично и се отнасят до прекомерността на адвокатското възнаграждение, като същите са неотносими към спора, доколкото съдът се е ограничил в своите мотиви до извода, че същото възражение е преклудирано, извод, който съответства на практиката на ВКС. Предвид изложеното, състав на ВКС