Определение № 621 от 01.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 2275/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Т. Н. от [населено място], представляван от адв. Н. Д., срещу решение № 1451 от 08.07.2016г. по в.гр.д. № 944/2016г. на САС, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение № 8852 от 22.12.2015г. по гр.д .№ 11877/2014 на СГС, ГО, I-13 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „Армеец” иск за заплащане на обезщетение в размер на 200 000 лева за неимуществени вреди вследствие смъртта на отглеждания от него син. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивното решение е постановено при неправилно тълкуване на задължителни актове на ВКС – Постановление № 4 от 1961г. на ПВС, допълнено с Постановление № 5 от 1969г., съобразно които има право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и сочи следния материалноправен въпрос: „Има ли право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, причинена от пътно-транспортно произшествие, отглеждащият родител, макар починалият да не е бил осиновен приживе?” Твърди, че по този въпрос е налице противоречие с Постановление № 4 от 1961г. на ПВС, допълнено с Постановление № 5 от 1969г., както и с практиката на съдилищата, като сочи решение № 183 от 01.07.2011г. по гр.д. № 719/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1881 от 14.10.2014г. по в.гр.д. № 11100/2014г. на Софийски апелативен съд. Ответникът „ЗАД Армеец” АД оспорва касационната жалба. Излага възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.226 КЗ /отм./, е приел, че ищецът не е възходящ /родител/ на починалия, който от своя страна е бил пълнолетен към деня на настъпване на смъртта и не попада в кръга на третите лица, очертан с Постановление № 4 от 25.05.1961г. по гр.д. № 5/1961г. на Пленума на ВС и на Постановление № 5 от 24.11.1969г. по гр.д. № 6/1969г. на Пленума на ВС. Посочил е, че съгласно тази задължителна практика право на обезщетение за неимуществени вреди имат най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпругът, отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие на непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е сключен брак. Не е възприел изложените в жалбата доводи за отглеждането на починалия от ищеца с цел осиновяване и на сложили се близки отношения, които обосновават разширяване на кръга от лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният материалнопраен въпрос - „Има ли право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, причинена от пътно-транспортно произшествие, отглеждащият родител, макар починалият да не е бил осиновен приживе?” – е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. В т.1 на ТР № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на ПВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. С т.2 на същото тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 2 от 30.11.1984г. на ПВС. Предвид изложеното настоящият състав намира, че следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да се допусне касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с ТР № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК. Ищецът е освободен на основание чл.83, ал.2 ГПК от заплащане на държавна такса. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение