Определение № 1737 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1270/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Г. В. К., лично и чрез особения му представител адв. П. Д. от САК, срещу определение № 449 от 12.02.2026 г., постановено по в.ч. гр. д. № 340/2026 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 23709 от 25.11.2025 г., постановено по гр. д. № 4617/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на Административен съд – София град. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 и чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК следните правни въпроси: „Длъжен ли е съдът при определяне на подсъдността да извърши самостоятелна правна квалификация на твърденията в исковата молба, когато те сочат на нарушение на основни права /чл.6 ЕКПЧОС/, а не да се ограничи до формалното им отнасяне към чл.128, ал.1, т.6 АПК?; Допустимо ли е искове за вреди от нарушено право на справедливпроцес и достъп до съд да бъдат квалифицирани изцяло като такива по АПК, без преценка дали се касае за деликтна отговорност на държавата извън административната дейност ?; Съставлява ли съществено процесуално нарушение липсата на мотиви относно характера на твърдените вреди и правната квалификация на иска при определяне на подсъдността?“ Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството по делото е образувано по иск, предявен от Г.К. срещу Административен съд – София град /АССГ/ и Административен съд – София област /АССО/, с която се претендира присъждането на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди от действия и бездействия, осъществени спрямо него при разглеждането на адм.дело №11196/2023г. по описа на АССГ. В исковата молба са изложени оплаквания, че съдията докладчик е отказал да го освободи от задължението за заплащане на държавна такса и да му допусне правна помощ. Изброени са и други дела на АССГ и АССО, по които твърди да са му нарушени правата, да е ограничен достъпът му до правосъдие и правото на справедлив процес. Като е съобразил, че претенцията е за обезвреда на вреди, причинени от ответниците при осъществяване на правосъдна дейност, както и разпоредбата на чл.128, ал.1, т.6 от АПК, съдът е обосновал извод, че искът подлежи на разглеждане по реда на АПК и е подсъден на административните, а не на общите съдилища. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Няма основание за допускане на така мотивираното определение до касационен контрол като нищожно с оглед твърдението на касатора, съдържащо се в поставения под номер три в изложението въпрос за липса на мотиви относно характера на твърдените вреди и правната квалификация на иска при определяне на подсъдността. Въззивното определение съдържа мотиви, обосноваващи взетото от съда процесуалноправно решение, а дали тези мотиви са надлежни, е относимо към правилността, не към валидността на акта. Съгласно установената практика нищожно би било такова съдебно решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Такова е решение, при което волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Същевременно, решение, постановено при липса на мотиви относно релевантен въпрос, не е нищожно, а е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и дали този порок е довел до неправилност на съдебното решение или не, следва да се установи от съответната следваща инстанция по същество на спора, ако бъде надлежно сезирана. Няма основание за допускане на така мотивираното определение до касационен контрол и като очевидно неправилно. Под „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК се разбира наличието на особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които е възможно да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания акт /напр. прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството/. Твърденията на жалбоподателя не обосновават такива пороци, които да могат да бъдат констатирани без да се навлезе по съществото на частната му жалба. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по първия и втория, поставени в изложението, процесуалноправни въпроса. Тези въпроси изхождат единствено от застъпваната от касатора теза, че при определяне на подсъдността съдът следва да отчете твърденията на ищеца, че вредите, чието обезщетение се търси, са от нарушение на основни права като правото на справедлив процес и достъп до съд, а не само формално да приложи чл.128, ал.1, т.6 АПК. Видно от мотивите към обжалваното въззивно определение, САС не е обсъдил в тях никой от така формулираните правни въпроса, респ. – не е дал разрешение по тях, поради което те не са обуславящи правните му изводи за постановяването на обжалваното определение и, следователно – никой от тях не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, съгласно имащите задължителен характер указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По естеството си същите са касационни основания по чл.281 ГПК, а не правни въпроси по чл.280 ГПК, и като такива подлежат на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и във фазата по селекция на жалбата. Поради изложеното с така поставените въпроси не може да се обоснове извод за наличие на общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че правната квалификация се извършва служебно от съда, като при приемане на иска за разглеждане, съдът, пред когото делото е висящо, не е обвързан от сочената от ищеца квалификация на претендираните в исковата молба права. Съгласно чл. 128, ал.1, т.6 АПК на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд. Законодателят изрично е уредил, че общите съдилища не са компетентни да разглеждат тези искове, а специалната компетентност на административните съдилища не е изключена и когато административните съдилища се явяват ответници по тези дела. Тя не е изключена и когато страната подозира, че разглеждането на делото от тях би нарушило фундаментални принципи и институти на гражданския процес. Правото на справедлив съдебен процес, воден от независим и безпристрастен съд, се упражнява съобразно конституционната уредба и действащите процесуални правила, които не й противоречат. В компетентност на законодателя е да уреди тези правила, да създаде специализирани съдилища и да определи материята на делата, които те да разглеждат /решение № 10/15.11.2011 г. по к. д. № 6/2011 г. на КС и цитираните в него предходни решения на КС/. Специализираните по материя съдилища се различават от общите съдилища по предмета си, а целта на създаването им е да осигури тясна специализация на съдиите. Какви структурни специализирани звена ще се създават в съдебната система е от изключителната компетентност на законодателя, на когото това правомощие е предоставено от чл. 119, ал. 2 и чл. 133 от Конституцията и е въпрос на законодателна целесъобразност. При наличие на специализирани съдилища, общите съдилища са некомпетентни да разглеждат спорове, които законодателят е определил да бъдат разглеждани от специализираните. Такава компетентност не може да се обоснове от опасенията на страна по спора, че специализираният съд не би осигурил упражняването на правото й на справедлив съдебен процес. Именно този съд е компетентен да прецени доколко основателни са опасенията на страната и ако ги намери за оправдани, да откаже да разгледа спора, отвеждайки се. Преди компетентният специализиран съд да прецени, че не е в състояние да осигури правото на страната на справедлив съдебен процес, друг съд не може да си присвои компетентността да правораздава по спорове от материята на специализирания. Предявените от ищеца искове срещу АССГ и АССО са за обезщетяване на вреди от незаконосъобразни действия на административни съдилища при осъществяване на правосъдна дейност и съгласно чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК компетентен да ги разгледа е административният съд. Същите изводи са направени в обжалваното определение. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,