Определение № 1136 от 17.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2015/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „АЛК“АД против решение № 312/03.06.2025 г. по в.т.д.№ 819/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1033/ 17.07.2024 г. по гр. д. № 1104/ 2021 г. на СГС, ГО, 2 състав в обжалваната му част за осъждане на касатора да заплати на „Щвейцарски национален осигурителен фонд за злополуки“ с фирмен номер СНЕ-108.955.179 със седалище в Конфедерация Щ., [населено място], на основание чл. 17, § 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, сключена в Монреал на 28.05.1999 г., сумата в размер на 582 710,22 лв. /левова равностойност на 324 629.65 швейцарски франка определени по фиксинга на БНБ към 16.06.2021 г./ - представляваща равностойност на дължимо парично обезщетение за покриване на разходи за проведени лечения, рехабилитационни и възстановителни процедури, закупуване на медикаменти, както и за изплащане на обезщетения за временна нетрудоспособност на пътниците посочените в решението, пострадали вследствие на реализирала се злополука, настъпила на борда на въздухоплавателното средство БОИНГ 737-3000 по време полет № УВВ-7205 от П., К., до Б., Щ. изпълнен от „АЛК“ АД, на 16.06.2019 г., с час на излитане 18:00 часа, които разходи са репарирани от ищцовото осигурително дружество, встъпило в правата на увредените физически лица срещу въздушния превозвач при условията на чл. 49 от Швейцарския Федерален закон № 832.20 за осигуровки злополука във връзка с чл. 73 във връзка с чл. 74 от Швейцарския Федерален закон № 830.1 относно обща уредба на федералното право на социалните осигуровки от 06.10.2000 г. В касационната жалба се излагат съображения за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалваното въззивно решение. Касаторът счита, че разгледаният от СГС и САС иск, квалифициран от тях по чл. 17, § 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, сключена в Монреал на 28.05.1999 г., урежда правото на иск само на пострадалите лица от събитието, за което отговаря превозвачът, респ. застрахователят му, но не и право на иск на осигурителя платил обезщетение на тези лица, още по-малко правото му на регрес. Твърди, че нормата на чл.37 от Конвенцията не дава право и не разрешава правото на регрес по тази конвенция. Недопустимостта на въззивното решение обосновава с доводи и за липса на постановено от съдилищата, разгледали спора, на определения за приемане, че те са международно компетентни да се произнесат по така подадената искова молба. Разпоредбата на чл.33 от цитираната Конвенция не освобождава съдът служебно да се произнесе по международната си компетентност. Не е съобразено, че ищецът е юридическо лице съобразно законодателството на държава, която не е членка на ЕС, а и чл.33 от Конвенцията касае искове на пострадали пътници, а не и регресни притезания. Касаторът прави възражение, че лицата подписали пълномощното на „АВУС България – регулиране на щети“ЕООД за упълномощаване на последното да представлява осигурителния фонд в отношенията му с касатора - Т. А. Д. и Бруно Ф., не са посочени в доказателствата по делото като законни представители на осигурителния фонд – ищец по иска. Представителната власт на посочените лица не е била изследвана от първоинстанционния и от въззивния съд. Представената по делото извадка от Търговския регистър на кантон Л., Швейцария не е с поставено удостоверение /апостил/, според чл.3 от Хагската конвенция от 1961 г. Също така пълномощното не е нотариално заверено. Касаторът намира, че е налице нередовност на исковата молба – неясен петитум, доколкото е посочено в нея, че искът е срещу застрахователя „АЛК“АД и която нередовност не е била отстранена в хода на производствата пред СГС и САС. Неправилно са установени от въззивния съд релевантните по делото факти, относими към механизма на събитието, пълното изпълнение на задълженията от страна на кабинния екипаж, нарушенията на пътниците на указанията на екипажа във връзка с поставяне на предпазните колани, липсата на оплаквания при кацане на самолета /с изключение само на един пътник/. Не е било разгледано от въззивния съд възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите лица. Касаторът намира, че след като превозвачът е сключил задължителна застраховка, покриваща отговорността му по Мюнхенската конвенция, той се освобождава от отговорност за настъпили по смисъла на същата вреди. Волята на ищеца е била да води иска срещу застрахователя, а не срещу превозвача. Допуснати са били и съществени процесуални нарушения във връзка с разпита на свидетелите – не е снета самоличността на някои от тях, други са били разпитани по делегация, а не както е постановил съдът в електронна форма чрез използване приложение за комуникация от разстояние. Навеждат се и оплаквания за неправилност на въззивното решение. Счита, че след като в проекто-доклада е дадена правна квалификация на иска по чл.74 ЗЗД вр. чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, а едва в съдебното решение на СГС и след това в решението на САС е посочена правна квалификация по чл.17, §1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, сключена в Монреал на 28.05.1999 г., е било нарушено правото на защита на ответника по иска. Нарушението според касатора е следвало да бъде констатирано и служебно от въззивната инстанция, което тя не е сторила. Иска се обезсилване, евент. отмяна на обжалваното въззивно решение. Навеждат се основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационното производство „Щвейцарски национален осигурителен фонд за злополуки“ в писмения си отговор излага становище за липса на сочените основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационанат жалба по същество. Навежда доводи, че правилото на чл.37 от Монреалската конвенция е насочено към правото на регрес на въздушните превозвачи, а не на други лица, които са обезщетили пострадалите при въздушен превоз. Същата конвенция предвижда строга отговорност на превозвачите – отговорни са независимо от наличие на вина, до определен размер на лимит. Счита, че посочването в допълнителната искова молба към фирмата на ответника по иска на „застраховател“ се явява техническа грешка, която не рефлектира върху редовността на исковата молба. В извлечението от Търговския регистър на лицата, подписали за ищеца пълномощното за упълномощаване на „АВУС България – регулиране на щети“ЕООД, са посочени като членове на СД и лица, с чиито едновременни подписи се осъществява „начина на подписване“, следователно намира, че те са надлежни представляващи фонда. Претендира присъждане на разноски по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба срещу първоинстанционно решение, с което въззивникът е осъден да заплати на насрещната страна определена сума, представляваща заплатени от последното разходи на пострадали лица в резултат на злополука при въздушен превоз, на осн. чл. 49 от Швейцарския Федерален закон № 832.20 за осигуровки злополука във връзка с чл. 73 във връзка с чл. 74 от Швейцарския Федерален закон № 830.1 относно обща уредба на федералното право на социалните осигуровки от 06.10.2000 г. във връзка с чл. 17, § 1 от Монреалската конвенция за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз /Конвенцията/. Констатирал е, че ищецът „Щвейцарски национален осигурителен фонд за злополуки“ е изложил твърдения за извършвана от него дейност по задължително застраховане срещу злополука и професионални заболявания съгласно Закона за застраховане срещу злополуки /UVV/ и Наредбата за застраховане срещу злополуки /UVG/, като застраховката има покритие на територията на целия свят. В тази връзка по предявени срещу фонда претенции на 24 лица той е заплатил обезщетения, с които са покрити разходите им за лечение, медикаменти, рехабилитация, възстановителни процедури и обезщетения за временна нетрудоспособност, вследствие на претърпени от същите увреждания по време на изпълнявания на 16.06.2019 г. от касатора полет VBB - от П. /К./ до Б. Мюлюз /Щ./Франция/ със самолет Б. - 737 - 300. Съдът е съобразил, че твърденията са за получени от пострадалите лица травми в резултат от турболенция на борда на въздухоплавателното средство, за която пасажерите не били предупредени своевременно от командира или другите членове на екипажа, че трябва да заемат местата си и да затегнат коланите. Ищецът твърди, че е встъпил в правата на увредените лица и обосновава искане за осъждане на ответника да заплати обезщетение общо в размер на сумата от 328 444, 45 щвейцарски франка. По отношение на доводи за недопустимост на първоинстанционното решение въззивният съд е посочил, че в исковата молба са конкретизирани страните по спорното правоотношение, вида на търсената защита и е посочено в какво се състои искането, а именно, да бъде осъден ответникът за заплати в посочения размер, заплатените от ищеца обезщетения. Признал е процесуалната легитимация на ищеца да предяви иск по чл.17 от Конвенцията в качеството си на встъпило в правата на пострадалите лице. Намерил е, че с приетата по делото експертиза относно установяване съдържанието на правото на Конфедерация Щ., се налага извод, че осигурителят, какъвто е и ищецът, има законово право на суброгация за изплатени суми от настъпване на риск злополука, ако е изпълнил задължението си за обезщетяване. Така коментираната суброгация според САС не е забранена нито по Конвенцията, нито по българското законодателство. По отношение на добавеното преди фирменото наименование означение, че ответникът е застраховател, въззивната инстанция е счела, че се касе до техническа грешка, която не рефлектира върху редовността на исковата молба. Счела е, че последната е била подадена от лице с надлежно делегиран мандат за процесуално представителство, чрез „АВУС - „България регулиране на щети“ ЕООД, упълномощено от Т. Дикле и Бруно Ф., които според представеното извлечение от Търговския регистър на кантон Л., могат да представляват дружеството колективно с подпис от двама и по този начин е подписано и пълномощното по делото. По същество на спора въззивният съд е изложил съображения, че по силата на чл.17 от Конвенцията превозвачът е отговорен за всяка вреда понесена в случай на телесно увреждане на пътник при условие, че злополуката, която е причинила увреждането е възникнала на борда на въздухоплавателното средство или по време на качване или слизане. Отговорността за заплащане на обезщетение е на превозвача и обстоятелството, че полетът е застрахован, според САС не дерогира отговорността му да репарира вредите. С оглед разпоредбата на чл. 21 от Конвенцията /при вреди възникнали съгласно чл. 17, ал. 1 и непревишаващи 100 000 специални права на тираж за всеки пътник, превозвачът не може да изключи или ограничи отговорността си/ до определения нормативно лимит, отговорността на превозвача е обективна, не се изисква наличието на вина, поради което и САС е намерил, че възраженията на кастора свързани с вината са ирелевантни за ангажиране на отговорността му. От значение според апелативния съд е, че се доказва, че всички травми на лицата са по време на процесния полет, вследствие на възникнала турболенция - внезапна промяна във височината на полета. Намерил е за доказани получените увреждания на пътниците - физически и/или психически въз основа на представената медицинска документация и заключението на вещото лице по съдебно - медицинска експертиза. Изрично САС е разгледал възражението на касатора за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на обезщетените от фонда пътници. Решаващият състав е съобразил приложението на чл. 20 от Конвенцията, предвиждащ изключение от правилото за обективна отговорност на превозвача - ако той докаже, че вредата е причинена от или че за нея е допринесла небрежност, друго неправилно действие или бездействие на лицето, което иска обезщетение, или лицето, от което произтичат правата му. В този случай съдът е посочил, че превозвачът изцяло или частично се освобождава от отговорност спрямо ищеца до степента, до която тази небрежност, неправилно действие или бездействие са причинили или допринесли за вредата. За недоказани обаче е приел поддържаните от превозвача възражения, че пътниците многократно били инструктирани да стоят на местата си и да затегнат коланите, но след проверките от кабинния състав, много от тях разкопчавали отново коланите си и не спазвали указанията на кабинния състав. Акцентирал е върху твърде общия характер на възраженията, отсъствие на каквато и да е конкретика - кои лица и чрез кои действия/ бездействия са допринесли за вредата. Тъй като от значение според чл. 20 от Конвенцията е степента до която небрежността, неправилното действие или бездействие на пострадалите е в пряка връзка с настъпилите увреждания, то САС е споделил изводите на СГС, че отговорността на превозвача може да бъде намалена само спрямо конкретни лица съобразно релевантното им към вредите поведение, а не общо. Въззивният съд е разгледал оплакването по въззивната жалба за допуснато нарушение на процесуалните правила при разпита на свидетеля М. Б., чрез приложението SKYPE. Посочил е в тази връзка, че разпоредбата на чл. 102 а ГПК дава възможност за извършване на процесуални действия в електронна форма. Счел е, че дори и да се приеме, че разпит на свидетел в електронна форма може да бъде проведен само реда на чл. 156а ГПК чрез видеоконферентна връзка, то допуснатото процесуално нарушение не рефлектира върху правните изводи на съда и на изхода от спора. За неоснователно е преценено и възражението на превозвача за погасяване на претенцията по давност. Обосновал се е с констатациите, че процесният полет е бил изпълнен на 16.06.2019 г. и давностния срок за предявяване на иска изтича на 16.06.2021 г. В случая пощенско клеймо, като официален документ установява, че исковата молба е подадена на 16.06.2021 г. или в срок. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Притежава ли националният български съд международна компетентност да прецени допустимостта на осъдителен иск и да разгледа иск за предявяване на регресни права от ищец- чуждестранно осигурително дружество срещу ответник-българско юридическо лице, в качеството му на лицензирания въздушен превозвач, извършил полета, което чуждестранно юридическо лице е встъпило в правата на увредените физически лица за изплатените от него парични обезщетения?; 2/Допустим/недопустим ли е иск за регресни права пред българския съд, по силата на Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз при изричната разпоредба на член 37 от тази Конвенция, според която - „Право на регрес“ :Нищо в тази конвенция не предрешава въпроса, дали лице, отговорно за вреди в съответствие с нейните разпоредби, има право на регрес срещу всяко друго лице?; 3/ От какъв порок страда решение на българския съд, предвид изричната разпоредба на 37 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правил за международния въздушен превоз, при предявен, разгледан и уважен иск, който иск съдът е квалифицирал по чл. 17, § 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, сключена в Монреал на 28.05.1999 г., като е приел и приложил законодателство на чужда държава, приемайки, че дължимите на ищеца на основание Швейцарския Федерален закон № 832. 20 за осигуровки злополука обезщетени, същият встъпва в правата на осигуреното лице срещу пряко отговорния за поправяне на вредите от злополука – законова суброгация?; 4/ Когато в спорното правоотношение е установен трансграничен елемент и спорът е между юридически лица- страни от различни държави - едната членка на Европейския съюз (ответника), а другата не е членка на Европейския съюз (ищеца със седалище в Конфедарция Швейцария), следи ли съдът служебно за компетентността си и без направено възражение от ответника с оглед разпоредбата на чл.28 от КМЧП?; 5/ Националната юрисдикция има ли служебно задължение да установи приложимия правов ред по отношение на спорните въпроси, свързани с допустимостта за разглеждане на спора и следва ли да се произнесе с определение, с което да приеме, че Българският съд е компетентен да разгледа спора?; 6/ Длъжен ли е българския съд да се произнесе по международната си компетентност с изрично определение по чл.28 от КМЧП, въпреки наличието на изричен регламент за националната юрисдикция- в случая в чл.33 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, който регламент предвижда завеждането на дела за обезщетения по тази Конвенция от пострадалите пътници, а не регресни притезания на платия обезщетенията чуждестранен осигурителен фонд?; 7/ Представлява ли съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.7, ал.1 ГПК непроизнасянето на съда за компетентността на българския съд?; 8/Представлява ли съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 9 ГПК неспазването от съда на основни принципи на гражданския процес за равенството на страните в процеса, състезателното начало и установяване на истината. Неспазването на тези задължения води ли до нарушаване на правото на защита на страната в процеса и включва ли се в правомощията на въззивната инстанция служебна проверка на компетентността на българския съд да разгледа спорното правоотношение с установен трансграничен елемент?; 9/ Когато се представлява чуждестранно юридическо лице по пълномощие със седалище в държава нечленка на Европейския съюз (в случая Конфедерация Швейцария), следва ли упълномощаването за завеждане на дела и представителство пред съда да бъде нотариално заверено, от нотариус от седалището на чуждестранното юридическо лице?; 10/Когато исковата молба е подадена от чуждестранно юридическо лице със седалище в държава нечленка на Европейския съюз (в случая Конфедерация Швейцария) следва ли съдът да изиска упълномощаването за завеждане на завеждането на исковата молба и представителство пред съда да бъде нотариално заверено, от нотариус от седалището на чуждестранното юридическо лице, което в представена по делото извадка от Търговския регистър на чуждестранното лице е видно, че е публично-правно дружество?; 11/Когато по делото е представен документ неснабден със заверка "Апостил", нито каквато и да е друга заверка от държавата, издала публичния акт (извадка от Търговския регистър на държава не-членка на ЕС, в случая кантон Л.), процесуално задължен ли е съдът да изиска от страната, представила този документ, да извърши необходимата легализация, за да получи формална доказателствена сила документът и същият да служи за доказване на фактите, за които е представен?; 12/Доколкото представителната власт е абсолютна процесуална предпоставка, която трябва да е в наличност по всяко време на процеса и за която съдът е длъжен да следи служебно - чл. 32 и чл.33 ГПК, в случай че съдът е допуснал процесуално нарушение, като не е изискал валидно по закон (с нотариална заверка) пълномощно от името на чуждестранното юридическо лице, което се твърди, че е публично-правно дружество в държава нечленка на ЕС, води ли това до недопустимост на съдебното решение? Или от какъв порок страда поставеното решение?; 13/Длъжен ли е съдът да изиска от ищеца доказателства - устав, дружествен договор или друг документ, от които да е видно, кой е органът на представителство на чуждестранното дружество, взето ли е надлежно решение за завеждане на иск в чужда държава чрез упълномощаването на чуждестранно юридическо лице, което не е адвокат? В случай, че съдът не изиска такива доказателства, както и не изиска декларация или друг документ от органа на представителство на чуждестранното дружество за потвърждаване на извършените действия по смисъла на чл.101 от ГПК, представлява ли това съществено процесуално нарушение, опорочило съдебния акт до степен на недопустимост?; 14/При липсата на надлежна процесуална легитимация на страните и нередовност на исковата молба, следва ли съдът да следи служебно и да дава указания за отстраняване на нередовностите, след което да продължи съдопроизводствените действия?; 15/Длъжен ли е въззивният съд, пред който въззивна проверка на обжалвано първоинстанционно съдебно решение е образувано 4 години след завеждане на исковата молба, с която е представено единственото пълномощно по делото, по силата на което се е легитимирал пълномощникът, който не е от кръга на лицата по чл.32 от ГПК, да изиска актуален учредителен акт, дружествен договор или друг документ, от които да е видно, кой е органът на представителство на чуждестранното дружество пред въззивната инстанция, налице ли е упълномощаване за представителство пред въззивния съд?; 16/Може ли въззивният съд да приеме, че ищецът е допуснал техническа грешка, добавайки към фирменото наименование означение, че ответникът е застрахователно дружество, а видно от изходящото от чуждестранното юридическо лице пълномощно, самото чуждестранно юридическо лице е упълномощило пълномощника си да води преговори и/или да съдебни дела срещу дружеството наименовано в пълномощното именно като застраховател? Представлява ли допуснато от съда (в случая въззивния съд)процесуално нарушение подмяна на волята на пълномощника, който сам в пълномощното си за водене на дела в чужда държава е означил дружеството, от което да се търси обезщетение като застраховател, а съдът е приел, че в случая е допусната техническа грешка в добавеното наименование на ответника?; 17/Влиза ли в обема на представителната власт на упълномощения да сключва договор за поръчка, в частност договор за процесуално представителство с адвокат, когато представителната власт на пълномощника не произтича от валидно по закон нотариално заверено пълномощно?; 18/При липса на изрично писмено изявление на лицето за сключване на договор за мандат — договор за адвокатска помощ, защита и съдействие, може ли да се приеме, че е налице валидно процесуално представителство?; 19/ Има ли подмяна на предмета на делото и допуснато ли е от съда съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на съдебния акт, когато съдът в проекто-доклада си по делото е определил правната квалификция на иска под една правна норма ( в случая чл.74, вр. с чл.49 вр. е чл.45 от ЗЗД- виж определение №1257 от 29.11.2021 г. на СГС), а в съдебното решение е определил друга правна норма (чл.17 от Конвенция за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз) като правна квалификция на иска?; 20/В какви рамки е длъжен съдът да даде защита на спорното материално право, предмет на делото, и допустимо ли е съдът да се произнесе по искова претенция, на която първоначално е дал правна квалификация по българското законодателство ( в случая чл.74, вр. е чл.49 вр. е чл.45 от ЗЗД), а след това е решението по същество е дал правна квалификация на иска по силата на международен акт?; 21/Следи ли служебно въззивният съд за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване правото на защита на ответника по делото, когато първоинстанционният съд е дал в проекто-доклада си по делото правна квалификация на иска по българското законодателство, а със съдебния си акт по същество е дал друга правна квалификация на иска по силата на международен акт? Следва ли служебно и без да е налице оплакване във въззивната жалба, въззивния съд да констатира това противоречие между проекто-доклада по делото и решението по същество на първата инстанция?; 22/ Правилата на чл. 20-21 от Конвенцията от Монреал изключват ли правото на авиопревозвача да навежда възражение за съпричиняване?; 23/Допустимо ли е въззивният съд да препрати към мотивите на първостепенното решение при условията на чл.272 ГПК след като във въззивната жалба се навежда оплакване за допуснато процесуално нарушение по обсъждането на посочените в исковата молба твърдения и след като въззивният съд констатира, че първостепенното решение е правилно „като краен извод“. Разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли тази инстанция от задължението да се произнесе по всички наведени оплаквания и твърдения, предвид характера на въззивната инстанция като ограничен въззив, чието решение е рамкирано от разпоредбата на чл.269 ГПК?; 24/Допустимо ли е въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора да се произнесе само по повдигнатите правни въпроси във въззивната жалба, а по другите въпроси да препрати към мотивите на първостепенният съд като по този начин да обедини своите мотиви с тези на първата инстанция? Касаторът се позовава на следните допълнителни основания за селектиране на касационната жалба: По въпроси № 1-3 вкл. твърди наличие на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 /без да сочи конкретни решения на СЕС, на които счита, че противоречи въззивното решение/ и т.3 ГПК. По въпроси № 4-8 вкл. сочи допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Намира, че дадените по тях разрешения от САС противоречат на практика на ВКС, обективирана в о пределение № 1078/13.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3891/2015 г., III г. о., определение № 30/ 25.01.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 58/2016 г., I г. о., определение № 86/26.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 17/2018 г., III г. о., о пределение от 4.06.2007 г. на ОС - Велико Търново по в. ч. гр. д. № 349/2007 г. По отношение на практиката на СЕС цитира решение по дело С-94/14, по дело С-213/18, дело С-33/76. По въпроси № 9-17 вкл. касаторът навежда допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Намира противоречие между дадените отговори по тях от въззивния съд и практиката на ВКС, обективирана в определение № 27/23.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3129/2020 г., I г. о., решение № 60171/17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 147/2021 г., I т. о., ТК, определение № 533/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 272/2012 г. ВКС, IV г. о., определение № 91/ 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2890/2021 г., III г. о., р ешение № 586/1996 г., 5-членен с-в на Върховния съд, решение № 49/03.07.2017 г. по т.д. № 603/2016 г. на ВКС, I т.о. Конкретно по въпрос № 14 сочи пртиворечие с решение № 60/ 15.06.2021 г. по гр.д. 3877/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 531/ 12.12.2011 г. по гр.д. 1536/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 315/ 23.06.2011 г. гр.д. 1591/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 128/ 29.04.2011 г. по гр.д. 1356/2009 г. на ВКС, IV г.о. и с т. 4 от ТР №1/17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, обобщена и в ТР № 5/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 5/13 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроси № 18-21 вкл. въвежда допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Противоречието е с TP № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 12/16.12.2016 по гр.д. № 2184 от 2015 г. на ВКС, III г.о.; решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/ 2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 120/05.10.2011 г. по т. д. № 820/2010 г. на ВКС, I т. о., р ешение № 566/08.07.2009 г. по гр. д. № 1636/2008 г. на ВКС, I г. о. По въпроси № 22-24 вкл. касаторът се позовава на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи противоречие със задължителна пракитка на ВКС по ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 226/ 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 270/ 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС,IV г. о. и др. Касаторът се позовава и на обща хипотеза на недопустимост на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира следното: Поставените от касатора въпроси №1-18 вкл. имат връзка със соченото основание по чл.280, ал.2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съобразно постановките по ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна и служебно да се произнесе по въпроса за недопустимостта на обжалваното пред нея решение. Част от така посочените въпроси / №1, 4-8 вкл./ касаят оплакването на касатора, че сезираният със спора съд не се е произнесъл на осн. чл.28 КМЧП с нарочен акт дали е компетентен да разгледа този иск с оглед трансграничния елемент на казуса. Константна е съдебната практика на ВКС /вкл. и цитираното от касатора определение по гр.д. № 3891/2015 г. на ВКС,III г.о./, че „международната компетентност на съда е процесуална предпоставка за допустимост на иска и съдът я проверява служебно – чл.28 КМЧП. Затова въпросът за нея не е преклудиран и може да се постави и пред касационната инстанция, която следи служебно за допустимостта на решението и в производството по чл.288 ГПК – ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.“ Следователно настоящият състав на ВКС намира, че посоченото в чл.28 КМЧП задължение на съда да постанови определение по въпроса за международната компетентост не е абсолютно, а само при наличие на факти, предпоставящи произнасяне по този въпрос или по възражение на ответника по иска. В случая касаторът /ответник по иска/ нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивния съд е оспорил компетентността на българския съд, а и в касационната жалба и изложението към нея не прави изрично възражение за липса на компетентност на българския съд да разгледа спора, така както е очертан той в исковата молба с обстоятелствена част и петитум. Дори и да бе налице такова оспорване не може да се направи извод за евентуална недопустимост на въззивното решение поради липса на международна компетентост да разгледа спора. Правата, които защитава ищецът в настоящия процес според твърденията и петитума на исковата молба, са такива, каквито те съществуват за лицата, на които е платил обезщетения вместо твърдения от него като задължен по Монреалската конвенция въздушен превозвач. Поради което и международната компетентност на съда по този иск се определя според правилата на чл.33 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, сключена в Монреал на 28.05.1999 г. Останалите посочени от касатора определения – по гр.д. № 58/2016 на ВКС, I г.о., по гр.д. № 17/2018 г. на ВКС, III г.о. са свързани единствено с проблема за касационното обжалване на определението за наличието или липсата на международна компетентност, т.е. стоят извън обхвата на поставените от касатора въпроси и произнасянето на въззивния съд. Определенито на ОС-В.Търново не представлява практика на ВКС и не отговаря на условието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК към допълнителното основание за селекция. Неотносими към настоящия спор са и цитираните от касатора решения на СЕС. Решението по дело С-94-14 касае въпроси относно определяне на международната компетентност на юрисдикциите на държава членка по дело за вземане, предмет на заповед за плащане, срещу която ответникът е подал възражение, при който кредиторът посочва като правно основание за вземането си членове 6 и 7 от Регламент № 261/2004. Решението по дело С-213/18 е в смисъл, че самият текст на член 33, параграф 1 от Конвенцията от Монреал трябва да се разглежда като уреждащ едновременно и разпределението на местната компетентност между юрисдикциите на всяка от държавите — страни по Конвенцията, т.е. коя юрисдикция измежду онези, чийто район се намира на тази територия, може да се обяви за компетентна ratione loci, посредством точни критерии за привързване. При липса на други данни и при липса на конкретни възражения от страна на касатора от значение за определяне на местната компентост е седалището на ответника-превозвач съобразно регистрацията му като субект на правото. Решението по дело С-33/76 дава отговор на въпрос, различен от задените от кастора, а именно дали на гражданин, който оспорва пред национален съд решение на национален орган на основание, че то е несъвместимо с общностното право, може да се противопостави възражението, че давностните срокове, предвидени от националното право, са изтекли. Втори и трети въпрос не попадат в обхвата на произнасянето на САС и не отговарят на изискването към общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Той не е коментирал приложението на чл.37 от Конвенцията, а и посочената норма не засяга защитаваното от „Щвейцарски национален осигурителен фонд за злополуки“ право на суброгирал се в правата на пострадалите пътници. Разпоредбата на чл.37 от Конвенцията се отнася до регресните права на самия превозвач, който е задължен по същата конвенция да плати обезщетение на пострадалите пътници, но не е ограничен и може да търси възстановяване от трети лица, които действително са причинили или допринесли за настъпване на вредите. Въпросите от № 9 до 18 вкл. също имат отношение към предпоставките за допустимост на исковото производство, които рефлектират върху редовността на исковата молба. Поставени са в контекста на доводи за липса на представителна власт на лицата, посочени като представляващи ищеца, респ. за липсата на пълномощно на процесуалния представител подал иска, което да изхожда от законните представители на ищеца, както и за липсата на нотариална заверка на подписите на лицата, подписали за упълномощител, а така също и на доводи за липсата на яснота срещу кой ответник е насочен искът – превозвача или застрахователя. Въпрос № 16 е обоснован с доводи по касационната жалба, че волята на ищеца е да води иск срещу застрахователя на превозвача, а не лично срещу последния, поради което не се касае до техническа грешка в допълнителната искова молба при посочване срещу кое лице се предявява искът. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо на соченото основание, тъй като изрично с правноинвидуализиращи белези е посочен като ответник точно „АЛК“АД. Същото юридическо лице е отразено и в даденото от фонда на „АВУС България- Регулиране на щети“ЕООД пълномощно, като правомощието за водене на преговори със застрахователя е посочено като отделна възможност, така както ЕООД може да представлява фонда в преговорите с касатора. Никъде в обстоятелствената част на исковата молба не се навеждат факти, имащи отношение към ангажиране на отговорността на застрахователя на превозвача, за да е налице неяснота срещу кой точно субект е насочен искът. Въпроси № 9,10,12 и 17 са поставени от касатора с оглед оплакването му, че е следвало упълномощаването от фонда / чуждестранно юридическо лице/ на дружеството-кореспондент да преупълномощи адвокат за водене на съдебни дела да бъде извършено с нотариална заверка на подписите. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо във връзка с горните доводи. Касаторът не сочи приложим в защитаваната от него насока закон, а след като българският съд е компетентен да разгледа иска, то приложимият процесуален закон е законът на съда. Предвидената според чл.33 ГПК форма за действителност на упълномощаването за процесуално представителство пред съд е писмената форма. Останалите въпроси в коментираната група касаят твърдението на касатора, че пълномощното на процесуалния представител на ищеца, подал исковата молба, не изхожда от представителния орган на фонда. Към исковата молба е представено пълномощно с четливо отразена дата – 21.05.2021 г., с което ищецът е упълномощил дружеството-кореспондент в България за представителство, в обема на което попада и упълномощаването на адвокат за подаване на процесната искова молба. Проверката на представителната власт на лицата, подписали за упълномощителя – юридическо лице, след като може да бъде извършена въз основа на вписване в публичен регистър, не налага необходимост от изискване на учредителен акт и други доказателства относно представителната власт на подписалите лица. Поради което въпроси № 13 и 15 от изложението не обосновават съмнения относно недопустимостта на исковото производство, а оттам и на въззивното решение. Единствено релевантни към основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК са доводите на касатора, че долкото се касае до ищец – публично-правно дружество със седалище в Конфедерация Швейцария, извадката от Търговския регистър на кантон Л. следва да е снабдена с официална заверка на оригинала и със заверка „Апостил“ съгласно изискванията на Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове /Х. конвенция от 1961 г./. В случая изрично в представеното с исковата молба извлечение от търговския регистър е отбелязано, че интернет информацията не е валидна поради липса на заверка на оригинала. Съобразно т.4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва. Касационната инстанция служебно следи за допустимостта на обжалваното пред нея въззивно решение, независимо от това дали е въведено в касационната жалба оплакване за недопустимост на акта на въззивния съд. При констатация, че е приета за разглеждане нередовна искова молба, ще избере своя начин на процедиране в зависимост от дефекта, който обуславя тази нередовност. Ако той не се отнася до съществото на делото като уточняване на основанието или петитума на иска, а е отстраним пред тази инстанция - например чрез приподписване на исковата молба от ищеца или неговия пълномощник, когато е подадена от такъв, респ. от законния представител на страната или чрез внасяне на дължимата държавна такса, съдът може да остави без движение исковата молба, с указания за отстраняване на нейната нередовност. При изпълнение на указанията му, дефектът се санира с обратна сила, извършените процесуални действия запазват значението си и съдът може да се произнесе по основателността на касационната жалба. Така също в т.5 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че по отношение на правомощията на касационната инстанция в хипотезите на нередовност на исковата молба следва да се приеме, че ТР № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС е останало актуално при действието на ГПК / в сила от 01.03.2008г./. В случай, че недостатъкът е отстраним пред касационната инстанция /липса на подпис под исковата молба, на пълномощно, на документ за платена държавна такса/, съдът може да даде съответни указания за поправянето му, в който случай недостатъкът се санира с обратна сила, а при неизпълнение решенията на долните инстанции следва да се обезсилят и производството по делото да се прекрати в изпълнение на правомощието по чл. 293, ал. 4 ГПК. Доколкото нередовността е свързана с процесуално действие по подаване на исковата молба и същата нередовност е отстранима съгласно чл.101 ГПК и пред касационната инстанция, следва въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на осн. чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за проверка неговата допустимост. Исковата молба следва да се остави без движение, като на ищеца се укаже да представи официално заверени доказателства за представителната власт към 21.05.2021 г. на лицата, подписали за упълномощител пълномощно от 21.05.2021 г., което официално заверено извлечение от съответния регистър да е снабдено и с удостоверение „Апостил“ съгласно чл.3 и 4 от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове /Х. конвенция от 1961 г./. Въпроси от № 19 до № 21 вкл. касаят дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска в определението по чл.146 ГПК и в съдебното решение и проверката, която следва да извърши въззивния съд в тази връзка. Конкретните оплаквания касаят касационно основание по чл.281, т.3, пр.2 ГПК – съществени нарушения на съдопроизводствените правила, т.е. евентуалната неправилност на въззивното решение, а не неговата допустимост. Според разясненията по т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. В случая не е изпълнена горната хипотеза. Въззивният съд не е дал различна правна квалификация на предявения иск, от тази посочена от първоинстанционния съд, в която хипотеза според цитираното ТР той е бил длъжен да даде съответните указания на страните. Касаторът е подал въззивната жалба срещу решението на СГС и в нея не е навел оплакване, че е налице процесуално нарушение на първоинстанциония съд досежно дадената различна правна квалификация в доклада и в решението му, нито е оспорил последната – на осн. чл.49 от Федерален закон № 832.20 за осигуровки злополука, вр. чл.73, вр. чл.74 от Федерален закон № 830.1 относно общата уредба на федералното право на социалните осигуровки от 16.10.2000 г. фондът е встъпил в правата по чл.17 от Монреалската конвенция на пострадали пътници срещу „АЛК“АД. Във въззивната жалба не е било направено доказателствено искане, на осн чл.266, ал.3 ГПК, нито правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи възражения или възражения, че твърдените факти не са се осъществили, които възражения да се различават от вече заявените от превозвача пред първоинстанцинония съд с оглед така посочената в решението на СГС правна квалификация на претенцията. Липсва оспорване от касатора и в касационната жалба, че това е правилната правна квалификация по спора. Доводите, че „Щвейцарски национален осигурителен фонд за злополуки“ не е надлежен ищец по иск с правно осн. чл.17 от Конвенцията, са такива за липса на надлежна процесуална легитимация на това лице да го предяви, а не че дадената от съда правна квалификация е неправилна. Тези доводи не могат и да обосноват основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, тъй като не се установява евентуална липса на посочената процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск предвид твърденията по исковата молба за суброгация на фонда, поради изплащане на обезщетения на пострадали при въздушен превоз пътници, в правата им по специалната конвенция срещу превозвача. От които твърдения и петитум на иска се извежда и спорното право и неговата правна квалификация, в пълнота посочена по-горе. Следователно според т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК в този случай въззивният съд не е длъжен да следи служебно за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с доклада и произнасянето на САС не противоречи на задължителната практика на ВКС. Въпрос № 22 не отговаря на произнасянето на въззивния съд. Той не е изключил възможността на превозвача да противопоставя възражение за съпричиняване и изрично го е разгледал, като е обсъдил събраните доказателства в тази връзка. Следователно въпросът не отговаря на общото осонвание по чл.280, ал.1 ГПК. Въпроси № 23 и 24 не противоречат на цитираната от касатора задължителна практика на ВКС и практика на ВКС. САС е обсъдил оплакванията по въззивната жалба като е изложил самостоятелни изводи относно извършване на процесния въздушен превоз, действията на екипажа и пътниците, преценка на доказателствата за процента нетрудоспособност на пътника М. Б.. Касторът не е съгласен с фактическите изводи на въззивния съд, което сочи на оплакване за необоснованост на въззивното решение и не представлява правен въпрос по смисъл на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се посочи, че възраженията на касатора относно пътника В. Б. са ирелеватни за спора, тъй като първоинстанционният съд е отхвърлил иска за направените от фонда разходи за този пътник и в тази част решението на СГС не е било предмет на въззивното производство. С оглед допускането на касационно обжалване в тежест на касатора е да заплати държавната такса в размер на 5 958,70 евро по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество. Водим от горното, Върховният касационен съд