Определение № 50764 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 714/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД с ЕИК 812115210 и седалище [населено място] чрез гл. юрк. З. срещу решение № 325 от 14.09.2021 г. по гр. д. № 905/2021 г. на Окръжен съд – Бургас.

Ответниците С. А. Ф., Г. М. Ф., А. М. Ф., Р. М. Ф. и С. М. Ф., (всички наследници на починалия в хода на делото първоначален ищец М. Г. Ф. и конституирани по чл. 227 ГПК, а първата от тях участваща и в лично качество) чрез адв. П. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който молят да не се допуска касационен контрол, а по същество считат касационната жалба за неоснователна. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 260538/30.03.2021 г. по гр. д. № 1799/2020 г. на Районен съд – Бургас в частта за уважаване на предявения от ищцата С. Ф. против акционерното дружество иск за реално изпълнение на договорни задължения – за възстановяване на водоподаването на водоснабден обект с абонатен № 949467 и административен адрес [населено място],[жк], [улица] за присъждане на обезщетение в полза на ищците Ф. за неимуществени вреди от спиране на водоподаването в гореописания обект за времето от 14.05.2019 г. до 13.03.2020 г. – в размер съответно от 4 800 лв. за С. Ф. и от по 800 лв. за всички останали ищци със законната лихва върху сумите считано от 13.03.2020 г. – датата на исковата молба до изплащането и е ангажирана отговорността на ответника за разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че ответното дружество има качеството на ВиК оператор на услуги по водоснабдяване и/или канализация на територията на област Бургас съгласно разпоредбата на чл. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребители и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи; че съпрузите С. и М. Ф. – последният починал в хода на процеса, са собственици на недвижим имот – жилищна сграда с административен адрес [населено място],[жк], [улица], който е водоснабден, с абонатен № 949467 и открита партида на името на М. Ф.; че поради това обстоятелство съпрузите имат качеството на потребители на услуги на ответника при действие на общи договорни условия между тях съгласно правилото на чл. 3 от цитираната по-горе Наредба – по силата на закона между потребителя на ВиК услуги и водопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на услугите при публично известни общи условия, като тези отношения се презюмират от закона. Прието е също, че е налице спиране на водоподаването в имота на ищците без да има данни по делото за неизпълнение на техни задължения по облигационното правоотношение с ответника. Развити са доводи в подкрепа на съображенията на първостепенния съд, че за прекъсване на водоподаването в процесния имот не е било налице валидно правно основание – при отсъствие на предпоставките по чл. 41 от разглежданата наредба, респ. на тези по чл. 38 и сл. от действащите Общи условия (ОУ) на ответното търговско дружество. В тази връзка не е установено наличие на незаконно присъединяване към водопроводната мрежа от страна на ищците, доколкото липсват твърдения и данни по делото за съставен протокол от длъжностно лице на оператора съгласно текста на чл. 37, ал. 3 от Наредба № 4/14.09.2004 г. Съобразено е и заключението на съдебно – техническата експертиза, според която присъединяването на имота към водопреносната мрежа е извършено в съответствие с нормативните изисквания – изградена е водомерна шахта, отстояща от оградата на минимум един метър, поставен е един водомер с два спирателни крана, през който се отчита водоснабдяването на ищците. В обжалваното решение е обсъдено оплакването на търговското дружество за наличие на незаконно строителство в процесния имот (изградената там къща на ищците) и е намерено за неоснователно, доколкото наличието на незаконно изградена постройка не е сред изрично предвидените в чл. 41 от посочената Наредба основания за спиране подаването на вода от оператора. По довода на търговското дружество за постановяване на решението на първостепенния съд в нарушение на закона - ЗУТ (предвиждащ, че присъединяване към водопроводната мрежа е допустимо само за законно изградени постройки) втората инстанция е аргументирала становище (съответно на застъпеното и от първоинстанционния съд), че не е установено по предвидения от ЗУТ ред с констатация на компетентните органи извършено незаконно строителство, макар строителни книжа за постройката да липсват. С оглед на тези факти е мотивиран извод, че прекъсването на водоподаването в имота на ищците е извършено без да е налице валидно правно основание - без да са осъществени предпоставките за спиране на водоподаването по чл. 41 от Наредба № 4/14.09.2004 г., нито пък тези по чл. 38 от приложимите ОУ на ответника, породи което предявеният осъдителен иск за реално изпълнение – чл. 79, ал. 1 ЗЗД (за възстановяване на водоподаването в обекта) е основателен. Мотивирано е и разбиране, че след като ответникът в качеството си на обществен снабдител е прекъснал неправомерно – в нарушение на предвидените в ОУ към договора предпоставки – осъществяването на услугата, то съгласно постановките на ТР № 4/2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС (приложими според съда при ангажиране отговорността на всички обществени снабдители) носи договорна отговорност за обезщетяване на произтеклите от това неизпълнение неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. При установеното неизпълнение на основното задължение на ответника да доставя вода в имота на ищците и неоснователно прекъснатото водоподаване, от което за ищците са произтекли неимуществени вреди е прието да са налице основания за присъждане на обезщетение. Определянето на неговия размер е извършено при приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Решаващият състав е взел предвид продължителния период от време (повече от 10 месеца), през което ищците са били лишени от възможността да ползват вода; обстоятелството, че това благо е основна жизнена потребност; отчетен е търпеният и произтичащ от липсата й физически и психически дискомфорт за съпрузите Ф., които са били с влошено здраве (съпругата със заболяване на кръста, което не й позволявало да се натоварва с тежка физическа работа, а съпругът с онкологично заболяване, изискващо спазване на специален режим), поради което обслужването в бита им било свързано с ежедневни неудобства и трудности, а при установените по делото факти това поставяло в риск здравето и живота им. Така са определени като справедливи и присъдени обезщетенията за всеки един от ищците.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като предпоставка за достъп до касация се изтъква и очевидната неправилност на въззивното решение – основание за селекция на жалбата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Не следва ли страната, която твърди увреждане от неизпълнение на договорно задължение на другата страна да докаже това неизпълнение, както и настъпилата вреда, и причинно – следствената връзка помежду им?“;

2. „Коя от страните следва да носи доказателствената тежест за да се приеме, че е налице незаконно строителство – ищецът, който отрича този факт или ответникът, който го твърди като основание за прекъснатото водоснабдяване на незаконната постройка?;

3. „Може ли ВиК операторът да прекъсва водоподаването на сграда, за изграждането на която липсват строителни книжа, от които да се направи извод за нейното законно изграждане?“;

4. „Когато се касае за незаконно построена сграда тя съставлява ли годен обект на водоснабдяване или такъв обект не съществува, което да даде правото на ВиК оператора да прекъсне водоподаването?“.

По първото питане се сочи отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 25 от 27.01.2021 г. по гр. д. № 1832/2010 г., IV г. о. и решение № 248 от 13.01.2017 г. по т. д. № 2933/2015 г., I т. о., а останалите се повдигат за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият и вторият от поставените въпроси касаят правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес - чл. 154, ал.1 ГПК и в този смисъл са относими към всяко исково производство. Те удовлетворяват общо основание, но не и допълнителното основание за селектиране на касационната жалба. Съгласно цитираното правило всяка от страните следва да проведе доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като извлича изгодни за себе си правни последици. Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства, а е въпрос за последиците от недоказването. Те създават задължение на съда да приложи неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест – да приеме недоказания (твърдян) факт за неосъществил се, респ. при твърдения за неговата липса и недоказаност – да приеме, че се е осъществил. Такива са разрешенията в трайната съдебна практика, вкл. и в решенията на ВКС, които страната сочи и прилага. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Той е приел за неоснователни защитните възражения на ответното дружество - че е извършено незаконно присъединяване към водопроводната мрежа от страна на ищците, респ. че е налице незаконно строителство в процесния имот, доколкото в хода на съдебното дирене по делото първото обстоятелство е останало недоказано от страната, а за второто е приел, че не е въведено като нарочна предпоставка (било със закон или с обвързващ страните договор, вкл. и при общи условия) за прекъсване на водоподаването от оператора. Така решаващите съображения на инстанцията по същество по приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК са изцяло в съгласие с формираната съдебна практика, което изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос. При наличие пък на установена съдебна практика по втория въпрос специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да бъде обоснована.

Третият и четвъртият от формулираните въпроси не притежават характеристика на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За да формира общо основание за допускане на касационен контрол въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая разглежданите два въпроса не са обусловили правната воля на въззивния съд по обжалваното решение. В него липсват изложени мотиви и дадени правни разрешения по тях. Инстанцията по същество не е приемала, че липсата на строителни книжа за сградата на ищците е основание да се спре напълно подаването на вода до нея (в контекста на третото питане) нито пък, че същата е незаконно построена (каквото е последното питане). По въпроса дали постройката е законен или незаконен строеж е изтъкнато, че установяването на незаконно строителство е предмет на административна процедура и специален ред по ЗУТ, която приключва с нарочен акт на компетентния орган, за каквито в случая липсват както твърдения на ответника, така и данни по делото. Освен това, така формулирани въпросите касаят обстоятелства, които са от значение при преценката за правилността на обжалваното решение, а тя се извършва от ВКС едва след допуснат касационен контрол. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото само по себе си има за последица недопускане на касационно обжалване и то без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова и по тези въпроси достъп до касация не може да се осъществи.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В случая наличието на това основание се мотивира от касатора с доводи за необоснованост на решението, с допуснати от съда процесуални нарушения изразяващи се в необсъждане на всички събрани доказателства относно релевантните по делото факти и с нарушение на материалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане на касационно обжалване по разглеждания самостоятелен фактически състав. Същевременно въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, последицата от което е недопускане на касационен контрол.

При този изход на делото пълномощникът на ответниците по жалба има право на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА – доколкото се касае за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица и насрещната страна е осъдена за разноски. Съобразявайки правилата на чл. 9, ал. 3 вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът приема, че на адв. С. П. следва да се присъди възнаграждение от 500 лева за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, III г. о.