Определение № 435 от 31.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3579/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260740/01.06.2021 г. по гр.д. № 628/2021 г., с което Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки решение № 260053/06.01.2021 г. по гр.д. № 7531/2020 г. на Районен съд – Пловдив, е отхвърлил иска по чл. 439 ГПК, че Б. Г. К. не дължи на „Кредитреформ България“ ЕООД суми, произтичащи от договор за потребителски кредит от 23.05.2007 г. (лихвоносна главница 9 498.98 лв. и разноски), за които в полза на „Банка ДСК“ ЕАД са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 10677/2008 г. на Районен съд – Пловдив. Решението се обжалва от Б. Г. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Допустимо ли е длъжникът да основе иска по чл. 439 ГПК, предявен срещу цесионера, с твърденията, че прехвърлянето на изпълняемото право не му е съобщено от кредитора по изпълнителното основание и по изпълнителния лист (чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД)? 2. Прекъсват ли погасителната давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД действията за принудително изпълнение, предприети по искане на цесионер след перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, ако кредиторът по изпълнителното основание и по изпълнителния лист е взискател по прекратеното изпълнително дело, но цесията не е породила действие за длъжника, защото не му е съобщена, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД? и 3. При постановяване на решението по същество обвързан ли е въззивният съд от оплакванията във въззивната жалба (чл. 269, изр. 2 ГПК)? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК) и твърди, че първият процесуалноправен е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а другите два материалноправен и процесуалноправен е решен в противоречие съответно с т. 10 от ТР № 2/26.05.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение по чл. 439 ГПК, чл. 99, ал. 4 ЗЗД и чл. 116, б. „в“ ЗЗД, както и поради съществено процесуално нарушение по чл. 269, изр. 2 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът „Кредитреформ България“ ЕООД, ответник и по касация, възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред касационната инстанция. Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет – решението е въззивно, по търговско дело, но по иск на потребител с цена над 5 000 лв.; при надлежна процесуална легитимация – касатор е ищецът; спазен е срокът по чл. 283 ГПК и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но макар първият процесуалноправен въпрос да обуславя решението, по касационното производство е налице привременната пречка по чл. 292 ГПК. Съображения: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд се е мотивирал с две групи съображения. На първо място, той е приел, че част от твърденията в исковата молба са без значение за иска по чл. 439 ГПК, а именно: „Банка ДСК“ ЕАД - кредитор по изпълнителното основание и по изпълнителния лист не е съобщил на длъжника (на ищеца Б. Г.) прехвърлянето на лихвоносната главница с разноски (на изпълняемото право) на ответника „Кредитреформ България“ ЕООД. Приел е, че в конкретния случай заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила поради неподадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а изпълняемото право е установено със сила на пресъдено нещо. Приел е, че чл. 439 ГПК допуска длъжникът да основе иска само на факти, настъпили след релевантния момент (в случая, след срока по чл. 414, ал. 2 ГПК), а фактите следва да се съотносими единствено към способ, погасил изпълняемото право и/или правото на принудително изпълнение (погасителна давност). Твърденията, че кредиторът по изпълнителното основание и по изпълнителния лист не е изпълнил задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, са несъотносими към съществуването на изпълняемото право, нито на правото на принудително изпълнение. Чл. 429, ал. 1 ГПК допуска правоприемство на цесионера в правата на кредитора по изпълнителния лист, а изисква съдебният изпълнител да провери частното правоприемство, включително дали кредиторът по изпълнителния лист (цедентът) е съобщил цесията на длъжника (чл. 99, ал. 3 ЗЗД). Чл. 441 ГПК предвижда деликтна отговорност за понесените вреди, ако съдебният изпълнител не е извършил проверката коректно. Прието е, че в същия смисъл е и решение № 209/28.11.2018 г. по гр.д. № 2530/2017 г. на ВКС, Іво ТО. На второ място, въззивният съд е приел, че всяко предприето действие на принудително изпълнение – по конкретно искане на взсикателя, като част от изпълнителен способ или наложена мярка в обезпечение на изпълняемото право, както и постъпилите по изпълнителното дело плащания от третото лице, длъжник на длъжника, осъществяват чл. 116, б. „в“ ЗЗД и прекъсват погасителната давност. Приел е, че случаят е точно такъв, а е неоснователно възражението за погасителна давност. Настоящият състав приема, че първите два повдигнати въпроса (материалноправните) не осъществяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол – не само общата, но и всяка допълнителна. Касаторът, който е ищец по иска, е поръчител, а не основен (главен) длъжник по вземането за лихвоносна главница с разноски. Поради това следва да се приеме, че обвързва материалноправните въпроси с довод, че законът задължава кредиторът да съобщи прехвърлянето на вземането на нов кредитор както на основния (на главния) длъжник, така и на поръчителя. Установената практика на ВКС обаче приема, че законът не предвижда такова задължение на цедента (чл. 99, ал. и ал. 4 ЗЗД), а преминаването на личното обезпечение към цесионера, т.е. на акцесорното правоотношение с поръчителя, е законова последица на цесията (чл. 99, ал. 2 ЗЗД). Настоящият състав споделя практиката, а не съзира основание да я променя. Касаторът не изяснява в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но и с оплакванията в касационната жалба, в какво е изразено същественото нарушение по чл. 269, изр. 2 ГПК, допуснато от въззивния съд. Така процесуалноправният въпрос не може да се свърже с решението и е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът обвързва очевидната неправилност отново с твърденията, че цесията не му е съобщена от Банката, но въпреки това съдебният изпълнител е конституирал ответника „Кредитреформ България“ ЕООД като взискател по изпълнителното основание. Несъобщената цесия не го допуска, а действията по принудително изпълнение, извършени по инициатива на ответника, са невалидни, т.е. негодни да прекъснат погасителната давност. Конкретно, в обосноваване на очевидната неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК касаторът сочи, че с отхвърлянето на иска по чл. 439 ГПК въззивният съд „презюмира или фингира“ последиците по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД на несъобщената цесия. Касационният контрол не следва да се допуска и при основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Бе обяснено, че законът не задължава цедентът да съобщава цесията на поръчителя. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се възложат разноските, направените от ответника, ответник и по касация, и пред настоящата инстанция. Те са изчерпват с уговорения и платен адвокатски хонорар.