Определение № 1019 от 09.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4192/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „ОТП факторинг България“ ЕАД срещу решение № 82/12.05.2022 г., изменено в частта му за разноските с определение № 411/04.07.2022 г., постановени по въззивно гр. дело № 67/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло първоинстанционното решение № 240/20.12.2021 г. по гр. дело № 1737/2021 г. на Дупнишкия районен съд и е отхвърлен предявеният от дружеството-жалбоподател осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 138, с чл. 240, ал. 1 и с чл. 99 от ЗЗД срещу И. Д. Б. (Н.), в качеството ѝ на поръчител, за заплащане на сумата 8 059.26 лв., представляваща незаплатена главница по обявен за предсрочно изискуем договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Р. Г. Б., преструктуриран с допълнителни споразумения от 29.03.2012 г. и от 06.12.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 15.11.2018 г. до окончателното изплащане; в тежест на касатора са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: спазен ли е срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, ако в шестмесечен срок от падежа на вземането кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК срещу главния длъжник (но не и срещу поръчителя) и заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила спрямо него. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 5/21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 55/29.03.2006 г. по гр. д. № 1264/2004 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. Ответницата И. Б. в отговора си на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че формулировката на изведения от касатора материалноправен въпрос следва да бъде уточнена и прецизирана съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г., а именно: спазен ли е шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, когато в рамките на същия кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник и издадената заповед е влязла в сила. Този материалноправен въпрос (включително първоначалната му непрецизна формулировка) удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд е дал отрицателен отговор на същия, като е приел следното: На 08.01.2016 г. „Банка ДСК“ ЕАД (първоначалният кредитор) е уведомила главния длъжник (кредитополучателя) Р. Б., че поради неплащане обявява предсрочна изискуемост на кредита. На 18.02.2016 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу главния длъжник Р. Б. и двамата поръчители – А. И. и ответницата И. Б.. Съдът е издал такава заповед и изпълнителен лист на 19.02.2016 г. С договор за цесия от 11.05.2016 г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземанията си по процесния договор за кредит, ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности на ищеца-касатор „ОТП факторинг България“ ЕАД, който на 18.05.2016 г. е подал молба за образуване на изпълнително дело. След уведомяването ѝ за образуваното изпълнително дело и издадения изпълнителен лист, ответницата-поръчител Б. е подала в срок възражение срещу заповедта за изпълнение, като също в срок дружеството-касатор е предявило срещу нея установителен иск по чл. 422 от ГПК, както и евентуално съединен с него осъдителен иск за процесното вземане. С влязло в сила определение на първоинстанционния съд производството по установителния иск е било прекратено като недопустимо. При така установените обстоятелства, окръжният съд, позовавайки се на т. 4-б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, е извършил служебната проверка относно спазването/изтичането на преклузивния шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Като се е позовал и на ТР № 5/21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че този срок е започнал да тече от датата на обявяването от банката на главния длъжник на предсрочната изискуемост на целия дълг – 08.01.2016 г., както и че е изтекъл към датата на подаването на исковата молба срещу ответницата – 15.11.2018 г. В тази връзка окръжният съд е обсъдил установените по делото обстоятелства, че на 18.02.2016 г. банката-цедент е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу главния длъжник и двамата поръчители, както и че след подаденото само от ответницата-поръчител възражение срещу заповедта, дружеството-ищец е подало срещу нея установителен иск по чл. 422 от ГПК, съединен в условията на евентуалност с разглеждания осъдителен иск, като производството по установителния иск е било прекратено като недопустимо. Предвид тези обстоятелства въззивният съд е приел, че единствено установителният иск по чл. 422 от ГПК се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а осъдителният се счита подаден от момента на входиране на исковата молба. В тази връзка съдът, позовавайки се на решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, е изложил съображения, че само искът, предявен по реда на чл. 415 и чл. 422 от ГПК, е продължение на защитата, предприета по чл. 410, съответно – по чл. 417 от ГПК. Въззивният съд е приел още, че разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК представлява изключение и вид по-благоприятно третиране на кредитора, подал този иск, и по аргумент от противното не може да се приложи при предявения осъдителен иск, без съответната специална правна норма, позволяваща това. Окръжният съд е приел и че хипотезата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД не може да се тълкува разширително, като в тази връзка отново се е позовал на ТР № 5/21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС. По така изложените решаващи свои съображения въззивният съд е достигнал до крайния си извод за неоснователност на предявения осъдителен иск. Настоящият съдебен състав намира, че както въззивният съд, така и дружеството-касатор неоснователно се позовават на ТР № 5/21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същото не дава отговор и е неотносимо към разглеждания материалноправен въпрос, разрешен с обжалваното въззивно решение. Неоснователно е позоваването от страна на окръжния съд и на решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, което също е неотносимо към настоящия случай – приетото в него е при съществено различни обстоятелства спрямо тези по настоящото дело, а именно – по това дело е било установено, че след изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е било подадено самото заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник и поръчителите. Възприетото от въззивния съд разрешение на въпроса е в противоречие с посоченото от касатора решение № 55/29.03.2006 г. по гр. д. № 1264/2004 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, в което е разяснено следното: В някои разпоредби на ЗЗД понятието „иск“ се използва в процесуалноправния му смисъл, но в други норми на ЗЗД то е употребено в неговия материалноправен смисъл на „вземане“. В чл. 147, ал. 1 от ЗЗД законодателят урежда освобождаването на поръчителите, ако кредиторът не е претендирал надлежно вземането си. Претендирал ли е вземането си, кредиторът запазва правата си по отношение на поръчителите, независимо от това по какъв признат от закона ред е направил това. Ако вземането е удостоверено в несъдебно изпълнително основание, не е необходимо то да бъде предявено с иск, което би увеличило както времето, така и разноските по установяването му, като отделно стои и въпросът дали кредиторът, който разполага с несъдебно изпълнително основание, има интерес от осъдителен иск и допустим ли е такъв. Искането за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 237 от ГПК от 1952 г. (отм.) запазва правата срещу поръчителя. В същия смисъл е и решение № 149/19.12.2016 г. по търг. д. № 2142/2015 г. на I-во търг. отд. на ВКС, в което е прието, че когато издадената заповед за изпълнение срещу кредитополучателя е влязла в сила съгласно чл. 416, пр. 1 от ГПК, следва да се приеме, че банката-кредитор е предявила иск срещу длъжника по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. В подобен смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 118/07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на III-то гр. отд., определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV-то гр. отд., определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на IV-то гр. отд. и пр., в която (макар и не по повод тълкуването и приложението на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД) се приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение има последици, сходни на силата на пресъдено нещо на съдебното решение и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по уточнения по-горе материалноправен въпрос: спазен ли е шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, когато в рамките на същия кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник и издадената заповед е влязла в сила. Отделно от горното съдът намира, че касационното обжалване следва да се допусне и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, поради вероятна недопустимост на същото, като съображенията за това са следните: С първоинстанционното решение, предявеният по делото осъдителен иск е уважен до размер 6 663.73 лв. и е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 8 059.26 лв. Въззивна жалба е подадена само от ответницата, като сам окръжният съд е приел в мотивите си, че първоинстанционното решение е обжалвано само в осъдителната му част за сумата 6 663.73 лв. С дипозитива на въззивното решение обаче, решението на районния съд е отменено изцяло, като изцяло – за пълния му размер от 8 059.26 лв. е отхвърлен от окръжния съд и предявеният осъдителен иск. Отделно от това, при положение, че е установил по делото, че в полза на дружеството-ищец е била издадена заповед за изпълнение срещу ответницата, въззивният съд не е извършил служебна проверка и преценка дали е налице правен интерес за ищеца от предявения и разгледан осъдителен иск. И накрая – при положение, че изрично е приел, позовавайки се на т. 4-б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, че срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е преклузивен и че следи служебно за неговото изтичане, окръжният съд, след като е приел, че този срок е пропуснат, се е произнесъл по същество по предявения иск, а не е прекратил производството по него, както това е направено с посоченото от самия въззивен съд решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 161.19 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение