Определение № 3319 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4000/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Д. К., подадена чрез адв. К. Г., срещу въззивно решение № 184/15.05.2023 г. по в. т. дело № 13/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 260113/19.10.2021 г. по т. дело № 21/2021 г. на Окръжен съд - Хасково, ответникът ЗАД „Асет Иншурънс“ АД е осъден да заплати на ищцата П. Д. К. още 17 500 или общо сумата от 52 500 лв., предявена като частичен иск от 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на смъртта на майка ѝ Д. К. Т. в резултат на ПТП, настъпило на 04.04.2018 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Поддържа се, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, което е довело до определяне на занижен размер на дължимото на ищцата обезщетение. Ответникът ЗАД „Асет Иншурънс“ АД, [населено място], оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез гл. юрк. Х. И.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а подадената жалба по същество е неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От данните по делото се установява следното: Предявеният иск е по чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД. Съдът е определил, че предмет на същия е присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 100 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди от смъртта на майка ѝ, починала на 13.05.2018 г. в резултат на усложнения след травматични увреждания, причинени от ПТП, настъпило на 04.04.2018 г. в [населено място], по вина на А. В. Р. при управлението на МПС, марка и модел „Фиат Панда“, с рег. [рег.номер на МПС], застраховано при ответното дружество по договор „Гражданска отговорност“, обективиран в застрахователна полица от 10.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Във връзка с извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца съдът е посочил, че на основание чл. 300 ГПК е обвързан с влязлата в сила присъда по постановената по НОХД № 607/2021 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, с което водачът на МПС е признат за виновен за причиняването по непредпазливост на смъртта на майката на ищцата на посочената дата. В тази връзка са отхвърлени като неоснователни възраженията на ответното дружество, че не са налице елементите на фактическия състав на деликтната отговорност на застрахования водач. Посочено е, че с оглед постановената присъда е безспорно и че застрахованият водач е извършил нарушение на чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, поради което и възраженията в противната насока са отхвърлени като неоснователни. Съдът е приел, че механизмът на процесното ПТП е изяснен от съдебно-автотехническата експертиза, според която произшествието е станало на 04.04.2018 г., около 11:30 ч. в [населено място] на [улица]. Лекият автомобил непосредствено преди произшествието се е намирал в спряно положение (покой) на около 20 см източно от западния бордюр, успоредно на него, установен в зоната на действие на пътен знак № В 27 „Забранени са престоят и паркирането“. Около същия момент, пешеходката майка на ищцата е тръгнала да пресича косо булеварда южно от наличната пешеходна пътека, на място, където няма пешеходна пътека, като се е придвижвала на бавен ход с две патерици. Водачът на автомобила е видял пешеходката на 3 м. зад автомобила, тръгнал е на заден ход като в този момент също е видял пешеходката в зоната му на видимост през лявото външно и вътрешното огледало за обратно виждане. Пешеходката, като е достигнала до около метър и половина от бордюра, видяла, че автомобилът потегля назад към нея и за да се предпази е посегнала с лявата си патерица към задната част на автомобила. Установено е, че автомобилът е изминал около метър и четвърт, като задната му част е опряла хоризантално вдигнатата патерица без водачът да е усетил контакта, но тъй като е видял падналата пешеходка е спрял. Чрез бутането на патерицата, при което пешеходката е изгубила равновесие и е паднала на дясната си страна върху платното за движение, автомобилът косвено е бутнал пешеходката. Според експертизата, която съдът е кредитирал като компетентно изготвена и обоснована, освен поведението на водача, който е имал възможност да избегне произшествието като отложи маневрата си, тъй като е видял пешеходката, другата непосредствена причина, довела до настъпването на ПТП е поведението на пешеходката в нарушение на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, която е пресичала неправилно булеварда на място, на което няма пешеходна пътека, несъобразено с бавната ѝ скорост на придвижване. Направен е извод, че съвкупно разгледани, неизползването на наличната в близост пешеходна пътека, пресичането на пътното платно по диагонал и на неразрешено място от страна на пострадалата, са способствали за настъпването на ПТП. За неоснователни за приети възраженията, че пешеходката е допринесла за настъпването на събитието и с оглед обстоятелството, че страда от придружаващо заболяване – практическа глухота – като с деня на събитието е излязла без слуховия си апарат. Съдът е приел, че между тези обстоятелства и настъпването на ПТП не е доказано наличието на пряка причинно-следствена връзка, доколкото от установения механизъм на произшествието не може да се направи извод, че същото е настъпило по причина, свързана с невъзможността пострадалата да чува добре звуци от заобикалящата я среда. В заключение, съдът е определил степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата чрез собственото ѝ поведение в размер на 30 %, като е посочил защо не е определил по-нисък или респ. по-висок процент съобразно установените по делото обстоятелства. Доколкото е установено осъществяването на фактическия състав на предявения иск, съдът е обсъдил свидетелските показания и приетата по делото съдебно-психологическа експертиза при определянето на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. От свидетелските показания на дъщерята на ищцата и внучка на починалата, оценени съобразно чл. 172 ГПК, съдът е установил, че през последните около 20 г., ищцата не е била постоянно с майка си, тъй като е работела и живеела в Гърция. От същите е установено, че през посочения период, ищцата основно е комуникирала с дъщеря си и майка си по телефона, връщала се е в България през няколко месеца за периоди между седмица и месец, през които прекарвала време с майка си, в чийто дом е отсядала, тъй като няма собствено жилище. Не е установено, докато е работела в Гърция, ищцата да е подпомагала регулярно майка си и баща си, респ. те да са разчитали изцяло или преимуществено на нейната помощ за издръжката си. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката, че смъртта на баба ѝ се отразила негативно на психическото състояние на майка ѝ ищцата, която се чувствала подтисната от липсата ѝ, тъй като подобна реакция е абсолютно обяснима и от житейска гледна точка, доколкото се касае за загуба на родител. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от и заключението на автотехническата и съдебно-психологическата експертизи, последната също кредитирана като компетентно изготвено и обосновано, съдът е приел, че ищцата безспорно е претърпяла негативни психо-емоционални изживявания вследствие смъртта на майка ѝ, които обаче не са били с по-висок висок интензитет и продължителност от обичайните в подобни случаи, както и че случилото се не е нарушило качеството на обичайното ѝ ежедневно функциониране. По делото не са налични данни за тежка житейска дезадаптация при ищцата като последица и разстройство в адаптацията изобщо. Установено е, че същата преживява случилото се поетапно, но продължително във времето, с неприятни усещания на мъка и тъга, като понастоящем се е справила с преживяването на скръб нормалпсихологично и към момента приоритетно място в емоционалното и психичното ѝ състояние заема мисълта за несправедливост, непримиримост, без да е налице психично страдание. В заключение е прието, че сумата от 75 000 лв. е справедлив размер на дължимото обезщетение, който съответства на преживените от ищцата болки, страдания и други негативни преживявания, и е съобразен с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и нормативно установените лимити на отговорността на застрахователите. Като е намалил така определеното обезщетение с 30 % - степента на съпричиняване – съдът е уважил предявения иск до размера на 52 500 лв. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да изложи всички мотиви в отговор на всички доводи и възражения на страните и да направи анализ на събраните по делото доказателства относно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД? 2/ Може ли съдът да приеме съпричиняване от страна на пострадалата при положение, че по делото не са доказани и събрани категорични доказателства за действия или бездействия от страна на пострадалата, които да са способствали и/или допринесли за настъпване на вредоносния резултат? Поддържа се още наличието на основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: По въпрос № 1: Поставеният въпрос е обусловил волята на въззивния съд при постановяването на обжалваното решение, но не е налице противоречие с практиката на ВКС. В цитираната от касаторката практика - т. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за определения и присъден размер. В конкретния случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в трайната съдебна практика, включително и сочената от касаторката, критерии и е взел предвид конкретните факти и обстоятелства, които имат значение за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Видно от посоченото, въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика, поради което по въпроса не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката бланкетно се е позовала и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да навежда допълнителна аргументация в тази насока. С оглед наличието на трайна и непротиворечива практика въпроса, която няма нужда от промяна, изоставяне или осъвременяване, въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По въпрос № 2: Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното вторият поставен от касаторката въпрос не може да обуслови допускането на касационното обжалване, доколкото касае правилността на обжалваното решение и обсъждането на доказателствения материал. За да постанови обжалваното решение, съдът е направил извод въз основа на събраните доказателства, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата в ПТП. По-нататъшното обсъждане на въпроса не може да бъде извършено в производството по селектиране на жалбите по чл. 288 ГПК, чийто предмет не е правилността на обжалваното решение. Доколкото въпросът не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъдат преценявани и специалните по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Относно основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност: Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по поставените въпроси. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК касаторката дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100 лв. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение