Определение № 3390 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1610/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Дженерали застраховане“ АД, чрез пълномощника му юрк. Г. Р., с надлежно учредена по делото представителна власт, и на А. Г. Ю., А. И. Ю., А. И. Ю., Я. И. Ю. и Запрян И. Ю., чрез пълномощника им адв. П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 24/29.01.2025 г., постановено по в. т. д. № 465/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 граждански с-в, в частта, в която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 9/08.01.2024 г., постановено по т. д. № 504/2021 г. по описа на ОС-Пловдив, поправено с решение № 101/26.02.2024 г., частично са уважени предявените от А. Г. Ю., А. И. Ю., А. И. Ю., Я. И. Ю. и Запрян И. Ю. срещу „Дженерали застраховане“ АД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща – И. И. Ю., починал вследствие на настъпило на 09.02.2021 г. ПТП, по суми и ищци, както следва: 1 ) за А. Г. Ю. (преживяла съпруга на починалия) – до присъдения размер от 60000 лв. по касационна жалба на застрахователя, респ. над присъдената сума от 60000 лв. до пълния му предявен размер от 140000 лв. (допълнително за сумата от 80000 лв.), по нейната касационна жалба; 2 ) за А. И. Ю., А. И. Ю., Я. И. Ю. и Запрян И. Ю. (деца на починалия) – до присъдения размер от по 40000 лв. (за всеки един от тях) по касационна жалба на застрахователя, респ. над присъдената сума от по 40000 лв. до пълния им предявен размер от 140000 лв., за всеки един от тях (допълнително за сумата от по 100000 лв., за всеки един от тях), по тяхната касационна жалба, ведно със законната лихва върху всяко едно главно парично притезание от 22.02.2021 г. до окончателното им заплащане. Касаторите А. Г. Ю., А. И. Ю., А. И. Ю., Я. И. Ю. и Запрян И. Ю. поддържат, че въззивното решение – в обжалваната от тях част, е необосновано, тъй като при определяне на размера на заместващото обезщетение за причинените им неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие (смъртта на техния съпруг и баща) - съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият въззивен съд не е съобразил в достатъчна степен факта, че след внезапната загуба на техния родственик ищците ще бъдат лишени до края на живота им както от неговата морална подкрепа, така и от и емоционалното общуване, като тази скръб не може да се преживее и преодолее с времето. Считат за неправилен и фактическия извод на въззивния съд, че причина за настъпване на кончината на техния наследодател е неговото противоправно поведение – като велосипедист е предприел пресичане на пътя по начин и в момент, които не са били безопасни и без да пропусне движещия се автомобил по пътното платно, като поддържат, че в процеса на доказване е останало неизяснено правнорелевантното обстоятелство, че по този начин той е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – не било установено по несъмнен, безспорен начин, че неизпълнението на неговото правно задължение да премине пътното платно без да пропусне движещия се автомобил е в причинно-следствена връзка с настъпване на кончината му. Считат, че единствената причина за настъпване на непоправимия вредоносен резултат представлява противопоправното поведение на водача на лекия автомобил, управлявал го с неразрешена за процесния пътен участък скорост – 58 км/ч., при която не е имал техническата възможност да спре преди мястото на удара, респ. да извърши безопасна маневра „заобикаляне на велосипеда“, в случай че бе се движел с разрешената скорост в населеното място от 50 км/ч. От друга страна, твърдят, че с оглед на установения по делото казуален принос на пострадалия необоснован се явява и фактическият извод на апелативния съд за приетия висок процент на съпричиняване на вредоносния резултат – 50%. Тези касатори обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, конкретизиран във връзка с конкретното дело?“; 2. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания и настъпили последици, и да ги съобрази в тясната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?“; 3. „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика?“; 4. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност - с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?“ (по тези четири въпроса се твърди противоречие с тълкувателните постановки по ППВС № 4/68 г. и със съдебната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК - решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2998/2013 г., I т. о.; решение № 28/09.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1948/2013 г., II т. о. и решение № 88/09.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1015/2011 г., II т. о.); 5. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?“; 6. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това?“; 7. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?“; 8. „Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2021 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?“; 9. „Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер (в случая 40-50% по-нисък) от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния? (по въпросите от т. 5 до т. 9, вкл. се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II т. о.; решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т.. о.; решение № 23/25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1154/2013 г., II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 3040/2014 г., II т. о.; решение № 94/24.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.; решение № 124/11.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 708/2009 г., II т. о.; решение № 88/17.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 2974/2013г., II т. о.; решение № 177/27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 14/2009 г., II т. о. и решение № 1/05.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1002/2017 г., I т. о.); 10. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 147/05.12.2017 г. на ВКС по т. д. 60341/2016 г. І г. о.; решение № 206/12.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 35/2009 г., II т. о.); 11. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици?“ (твърди се противоречие с решение № 206/12.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 35/2009 г., II т. о.); 12. „Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в доказано по делото извършване на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултата на което е настъпил вредоносният резултата, както и той да е доказан, а не хипотетично предполагаем?“ (твърди се противоречие с решение № 16/4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 1858/2013 г.; І т. о.; решение № 6/3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 53091/2015 г., ІІІ г. о.; решение № 45/15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., II т. о.; решение № 154/31.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 977/2010 г., II т.о.; решение № 97/10.11.1968 г. на ВС по н. д. № 1359/67 г., III н. о.; решение № 322/28.11.1973 г. на ВС по н. д. № 234/73 г., III н. о.; решение № 407/1987 г. на ВС по н. д. № 365/87 г. и решение № 260/1983 г. по н. д. № 216/1983 г.); 13. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване?“ (твърди се противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. на ВКС по гр. дело № 921/2010 г, ІV гр. о.; решение № 31/09.03.2012 г. на ВКС по гр. дело № 502/2011 г., ІІІ г. о. и решение № 61/01.03. 2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о.) и 14. „При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците за настъпване на деликта и последиците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?“ (твърди се противоречие с решение № 154/31.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 977/2010 г., ІІ т. о.; решение № 45/15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., II т. о.; решение № 206/12.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 35/2009 г. на II т. о.; решение № 159/24.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58/29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 623/2010 г., II т. о.). Ответникът по тази касационна жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Касаторът „Дженерали Застраховане” АД навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяване на въззивното решение – в обжалваната от застрахователя част, апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила (не е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства, както и релевираните от този въззивник правни доводи), което е довело до необоснованост на решението (в противоречие със събраните по делото доказателства и способи за изясняване на взаимовръзките между обстоятелствата и явленията в обективната действителност въззивният съд е достигнал до неправилния фактическия извод, че пострадалият велосипедист не е навлязъл внезапно в лентата за движение на лекия автомобил в момент, в който това не е било безопасно, поради което е възникнала деликтната отговорност на водача на релевантното МПС, който е бил застрахован по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите). Счита, че дори и да е доказано противоправното поведение на застрахования, приносът на пострадалия за настъпване на релевантния вредоносен резултат е значително по-висок от този, който е определен от въззивния съд. Твърди, че неправилно е приложен и материалния закон, тъй като при определяне на дължимото заместващо обезщетение за причинените на наследниците на починалия велосипедист неимуществени вреди не са съобразени в пълна степен критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че не дължи законна лихва, тъй като ищците не са съдействали на застрахователя за изпълнение на неговото задължение за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение – отказали са да му предоставят банкова сметка, по която тази парична престация да бъде осъществена. Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Какви са задълженията, които водачите на пътни превозни средства имат при възникване на опасност на пътя съобразно ЗДвП и в частност относно въпроса за приложението на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП?“ (твърди се противоречие с ППВС № 7/1959 г.; решение № 137/6.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 3016/2013 г., I т. о., решение № 134/2.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 2780/2018 г., I т. о.; решение № 60170/17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2027/2020 г., I т. о.; решение № 50090/31.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 317/2022 г., І т. о.; решение № 613/23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3328/2023 г.; решение по гр.д. № 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 60148/22.07.2022 г. на ВКС по т.д. № 1963/2020 г., 2 т. о. и решение № 234/07.07.2015 г. на ВКС по н. д. № 665/2015 г.); 2. „При определяне на конкретната степен (процент) на съпричиняване при деликт, подлежи ли на анализ и съпоставка поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?“ (твърди се противоречие с ППВС № 17/1963 г.; ТР № 1/23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС; решение 171/10.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 629/2012 г.; II т. о.; решение № 97/29.06.2019 г. на ВКС по т.д. № 1084/2015 г., II т. о., решение 117/29.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3806/2014 г.; II т. о.; решение 118/27.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 3871/2013 г., I т. о.; решение 18/17.09.2017 г. на ВКС по т. д. № 60304/2016 г., IV г. о.; решение № 60097/13.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1600/2020 г., ІІ т. о.; решение № 669/11.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3686/2023 г., ІV г. о.; решение № 674/12.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4324/2023 г., ІV г. о.; решение № 149/10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2114/2023 г., ІІ т. о. и решение № 111/20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1141/2023 г., ІІІ г. о.) и 3. „Задължен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи, възражения и твърдения на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива само на предположения и общи житейски възгледи?“ (твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 331/04.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010 г., ІV г. о.; решение № 36/24.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 2366/2013 г., II т. о.; решение от 22.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1863/2010 г., ІV г. о.; решение от 09.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 421/2009 г., ІV г. о.; решение от 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г.; решение № 55/03.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1245/2013 г., I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 674/2014 г., II т. о.; решение № 263/24.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3734/2013 г., I т. о. и решение № 111/03.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 1544/2014 г., II т. о.). Ответниците по тази касационна жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са наследници (преживяла съпруга и деца) на И. И. Ю., починал при управление на велосипед на 09.02.2021 г. - при удар с л. а. „Опел А.“, управляван от Г. Н. К., застрахован при ответното търговско дружество по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съобразил е фактическите изводи, до които е достигнала САТЕ - причина за настъпване на релевантното ПТП представлява навлизането на велосипедиста на платното за движение по начин и в момент, когато това не е било безопасно и без да се съобрази с приближаващия л. а. „Опел А.“. Този автомобил се е движел със скорост от 58 км/ч - при максимално разрешена в населени места от 50 км/ч. Прието е за установено, че при избраната от водача на процесното МПС скорост (58 км/ч) не е съществувала техническа възможност автомобилът са спре преди удара или да извърши маневра заобикаляне, която би могла да бъде извършена при движение със скорост 50 км/ч или по-ниска. От САТЕ се изяснявало, че лекият автомобил се е движил в лявата част на пътната лента вместо в правилната дясна лента по посока на движението – в случай че бе се движил в дясната пътна лента, не би възникнала конфликтна точка при пресичането на траекториите на велосипеда и автомобила, поради което не би настъпил и ударът между тях. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е достигнал до фактическото съждение, че причина за настъпване на процесното ПТП (удара между починалия велосипедист и лекия автомобил) представлява както поведението на водача на МПС, който се е движел със скорост по-висока от максимално разрешената в населени места и в лявата част на платното без да има причина и необходимост от това (вместо в дясната част по посока на движението), така и поведението на велосипедиста, който е навлязъл в пътното платно, пресичайки пътя на автомобила, по начин и в момент, когато това не е било безопасно и без да се съобрази с движещото се МПС. Въззивният съд е съобразил изяснените от гласните доказателствени средства (разпита на свидетелите) правнорелевантни факти, че И. и А. са били добро и сплотено семейство от 40 години, А. много тежко приела смъртта на своя съпруг, като след неговата кончина за време остаряла от мъка. Децата също приели загубата на баща си много тежко. Най-големият син А. живеел в бащината си къща със семейството си и трите си деца, Запрян също живеел в бащината си къща, а А. и Я. в домове в близост - със семействата си. Обосновал е правното съждение, че в процеса на доказване са установени всички юридически факти, включени във фактическия състав, при чието проявление е възникнала деликтната отговорност на водача на МПС – 1) неговото противоправно поведение и 2) вредоносен резултат - настъпила смърт на велосипедиста, вследствие на което са настъпили в необходимата причинно-следствена връзка неимуществени веди за неговите най-близки роднини. Счел е за основателно релевираното от ответника материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносните последици от противоправното поведение на пострадалия – велосипедистът е предприел пресичане на пътя по начин и в момент, които не са били безопасни, без да пропусне движещия се автомобил по пътното платно, като неговият принос в единния, цялостния съпричинителен процес за настъпване на неговата смърт е тъждествен с делинквента (по 50%). При определяне на дължимото заместващо застрахователно обезщетение въззивният съд е взел предвид, че болките и страдания от смъртта на най-близък човек, която е внезапна и преждевременна, трудно могат да бъдат оценени в пари. Изяснил е, че при настъпване на процесното ПТП А. Ю. и починалия И. Ю. са били съпрузи повече от 40 години, отгледали са четири деца, за ищцата съпругът ѝ е бил най-силната опора в живота, която загубила с неговата кончина. Съобразявайки тези факти, силната емоционална болка от загубата на скъп човек и социално-икономическата ситуация в към момента на настъпване на релевантното застрахователно събитие - м. 02.2021 г., апелативният съд е счел, че заместващо обезщетение в размер на сумата от 120000 лв. е справедливо за претърпените от преживялата съпруга неимуществени вреди. Силната емоционална болка от загубата на скъп човек е съобразена и при определяне на размера на заместващото обезщетение и на другите четирима ищци - деца на загиналия. Към момента на настъпване на процесното ПТП те са били на зряла възраст: А. Ю. на 41 г., А. Ю. на 37 г., Я. Ю. на 36 г. и Запрян Ю. на 38 г., създали са свои семейства, отделили са се - А. и Я. живеят в собствени домове, а А. и Запрян в бащината си къща, но със семействата си. В този смисъл, въззивният съд е счел, че размерът на застрахователното обезщетение за причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в търпените болки и страдания от кончината на техния баща, възлиза на сумата от по 80000 лв. (за всеки един от тях). Съобразно приетия принос на участниците в процесното ПТП при приетото съпричиняване на вредоносния резултат въззивният съд е счел, че предявените искове са основателни до следните размери: 1) 60000 лв. за А. Ю. и 2) по 40000 лв. за останалите ищците. При достигане на тъждествени правни изводи с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение е потвърдено – в тази част. При разглеждане на въззивната жалба, предявена от ищците, в частта, в която частично е отхвърлена акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху дължимото застрахователно обезщетение, апелативният съд е изяснил, че лихвата по чл. 409 КЗ е уредена като парично обезщетение, дължимо от застрахователя за неговата забава, а претендираната от ищците е за забавата на делинквента, която по общо правило се дължи от датата на деликта. За застрахователя тази отговорност е ограничена в пределите на застрахователната сума (лимита на отговорността) и е дължима от един по-късен момент - считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна - чл. 429, ал. 3 КЗ. В случая ищците са предявили претенцията си към ответника на 22.02.2021 г., като от този момент законната лихва, за която делинквентът отговаря, се дължи като част от самото застрахователно обезщетение. Въз основа на тези съображения първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва, считано от 22.02.2021 г. до окончателното ѝ заплащане, е отменено като неправилно и тази акцесорна претенция е уважена. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касатора „Дженерали застраховане“ АД материалноправни и процесуалноправни въпроси не са решени в противоречие, а в съответствие със задължителната и казуална съдебна практика. При осъществената правна оценка на събраните по делото доказателства и способи за установяване на взаимовръзките между обстоятелствата и явленията в природата въззивният съд е достигнал до правния извод, че чрез своето виновно противоправно поведение водачът на процесния лек автомобил, чиято деликтна отговорност е била обезпечена през релевантния период от ответното застрахователно дружество с договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е причинил смъртта на родственика на ищците при настъпване на релевантното ПТП. Съобразил е фактическите изводи, до които е достигнала САТЕ - причина за настъпване на този пътен инцидент представлява навлизането на велосипедиста на платното за движение по начин и в момент, когато това не е било безопасно и без да се съобрази с приближаващия л. а. „Опел А.“. Този автомобил се е движел със скорост от 58 км/ч - при максимално разрешена в населени места от 50 км/ч. Апелативният съд е приел за установено, че при избраната от водача на процесното МПС скорост (58 км/ч) не е съществувала техническа възможност автомобилът са спре преди удара или да извърши маневра заобикаляне, която би могла да бъде извършена при движение със скорост 50 км/ч или по-ниска. Лекият автомобил се е движил в лявата част на пътната лента вместо в правилната дясна лента по посока на движението – в случай че бе се движил в дясната пътна лента, не би възникнала конфликтна точка при пресичането на траекториите на велосипеда и автомобила, поради което не би настъпил и ударът между тях. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е достигнал до фактическото съждение, че причина за настъпване на процесното ПТП (удара между починалия велосипедист и лекия автомобил) представлява както поведението на водача на МПС, който се е движел със скорост по-висока от максимално разрешената в населени места и в лявата част на платното без да има причина и необходимост от това (вместо в дясната част по посока на движението), така и поведението на велосипедиста, който е навлязъл в пътното платно, пресичайки пътя на автомобила, по начин и в момент, когато това не е било безопасно и без да се съобрази с движещото се МПС. Съобразявайки конкретния казуален принос на участниците за настъпване на вредоносния резултат, вкл. и противоправното поведение на загиналия велосипедист, въззивният съд е изяснил, че велосипедистът е предприел пресичане на пътя по начин и в момент, които не са били безопасни, без да пропусне движещия се автомобил по пътното платно, като неговият принос в единния, цялостния съпричинителен процес, обуславящ настъпването на неговата смърт, е тъждествен с делинквента (по 50%). Дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обобщени, първите материалноправни и процесуалноправни въпроси, поставени от касаторите-ищци, са свързан с критериите за справедливост, от които съдът трябва да се ръководи при определяне на справедливото заместващо обезщетение за причинени на пострадал неимуществени вреди, респ. с обстоятелството как трябва да цени самостоятелно и в съвкупност събраните по делото доказателства при прилагане на критериите за справедливост. Те отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на правния спор, но не е породена специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост”. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на заместващото обезщетение, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства (приети за установени в процеса на доказване), така и значението им за присъдения размер. При определяне на обема на имуществената отговорност на застрахователя за причинените на пострадалите при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – 1) при настъпване на процесното ПТП – м. 02.2021 г., А. Ю. и починалият И. Ю. са били съпрузи повече от 40 години, отгледали са четири деца, за ищцата съпругът ѝ е бил най-силната опора в живота, която загубила с неговата кончина (апелативният съд е счел размерът от 120000 лв. за справедлив при определяне на заместващото обезщетение за причинените на преживялата съпруга неимуществени вреди вследствие кончината на нейния съпруг); 2) към момента на настъпване на процесното ПТП децата на загиналия велосипедист са били на зряла възраст: А. Ю. на 41 г., А. Ю. на 37 г., Я. Ю. на 36 г. и Запрян Ю. на 38 г., създали са свои семейства, отделили са се - А. и Я. живеят в собствени домове, а А. и Запрян в бащината си къща, но със семейства си; те са преживели силна емоционална болка от загубата на скъп човек (апелативният съд е счел размерът от по 80000 лв. за справедлив при определяне на заместващото обезщетение за причинените на децата на починалия баща неимуществени вреди вследствие кончината на нейния съпруг). Следователно, съобразено е и общественото разбиране за справедливост към момента на настъпването на вредоносния резултат – началото на 2021 г., отчитайки конкретните икономически условия в страната и практиката на съдилищата при сходни случаи. По същество с тези поставени от касаторите-ищци материалноправни и процесуалноправни въпроси се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение, но по него касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а е едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При всяка внезапна и неочаквана смърт на изключително близък родственик (съпруг и баща) неблагоприятните неимуществени последици са различни, поради което при определяне на заместващото обезщетение за причинените на пострадалите неимуществени вреди трябва да се следват задължителните за правосъдните орани тълкувателни разяснения при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., които са приложени от въззивния съд. Обобщени, материалноправните въпроси от т. 10 до т. 14, вкл. са свързани с изясняване на нормативните изисквания за установяване на фактите, обуславящи съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (т. нар. „компенсация на вини“ по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД), на законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и загиналия велосипедист в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност (причинно-следствената връзка), както и при съпоставяне на тяхното казуално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици. Макар и те да са обусловили правното съждение на въззивния съд при уважаване на правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия велосипедист, респ. при преценка на конкретния казуален принос на увредения за настъпване на вредоносните последици (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), тези материалноправни въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС (специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Както е изяснено в посочените от касатора относими по тези правни въпроси решения, така и от служебно известното на касационната инстанция решение № 34/15.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1562/2018 г„ I г. о., ТК, в което са възприети разрешения на идентични правни въпроси, дадени в предходно постановени решения на ВКС (изрично описани), „по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана задължителна практика, обективирана в ППВС № 17/1963 г. и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС... Според възприетото в тях разрешение при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения, и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение и за да се определи степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата. Последните трябва да бъдат доказани по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражението за съпричиняване“. Въззивният съд, при разглеждане на своевременно релевираното материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, не се е отклонил от константната практика на ВКС. Счел е, че причина за настъпване на ПТП представлява както поведението на водача на лекия автомобил, така и действията на велосипедиста, които също са допринесли за осъществяване на този пътен инцидент – навлязъл е в пътното платно, пресичайки пътя на автомобила, по начин и в момент, когато това не е било безопасно и без да се съобрази с движещото се МПС. С това противоправно поведение ищецът е нарушил правилата за движение, предписани в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 25 ЗДвП, като по този начин е допринесъл за настъпване на произшествието. Съобразявайки казуалния принос на всеки един от участниците при осъществяване на релевантното ПТП, въззивният съд е достигнал до фактическото съждение, че загиналият велосипедист е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат в размер на 50%. В този смисъл, въззивният съд е обсъдил всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните при обосноваване на своите решаващи изводи при осъществяване на преценка дали чрез своето противоправно поведение загиналият съпруг и баща на ищците е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат и неговия конкретен казуален принос при съпоставка на вида и степента на извършените нарушения от участниците в процесното ПТП. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, реално извършените процесуални действия, размера на защитавания материален интерес, положените усилия от процесуалния представител на ищците адв. П. К. от САК - при изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба на ответното застрахователно дружество, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на С., в полза на този адвокат трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата от 1200 лв. с ДДС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд