Определение № 27 от 13.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2482/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Прима Транс Сол“ ЕООД /н./, [населено място], чрез синдика Н. Н., срещу определение № 2566 от 17.11.2020 г. по в. ч. гр. д. № 3421/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от същото дружество частна жалба срещу определение № 26021 от 23.09.2020 г. по т. д. № 1381/2002 г. на Софийски градски съд, VІ-23 състав за прекратяване на производството пред този съд и изпращане на делото по компетентност на Силистренски окръжен съд. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна и за връщане на делото на Софийски градски съд за разглеждане на предявения иск. Навеждат се оплаквания, че при постановяване на определението въззивният съд не е съобразил предвидената в разпоредбата на чл. 649, ал. 5 ТЗ специална подсъдност на съда по несъстоятелността за разглеждане на иска по чл. 135 ЗЗД, свързан с попълване масата на несъстоятелността. Като значим за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, е поставен въпросът: „ Когато е предявен иск по чл. 135 ЗЗД във връзка с чл. 649 ТЗ от синдик на дружеството в несъстоятелност, следва ли искът да бъде разгледан от съда по несъстоятелността като родово компетентен на основание чл. 649, ал. 5 ТЗ и чл. 621а, ал. 2, т. 2 ТЗ“. По отношение на така поставения въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС –определение № 112 от 11.03.2020 г. по ч. т. д. № 407/2020 на I т. о. и решение № 57 от 19.07.2020 г. по т. д. № 695/2009 г. на I т. о. Освен това, заявява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – „очевидна неправилност“ – по съображения, че съдът не е приложил разпоредбата на чл. 116 ГПК, като съобрази обстоятелството, че ответниците са двама и седалището на единия от тях е в [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е взел предвид, че: Софийски градски съд е сезиран с иск по чл. 135 ЗЗД, предявен от дружество в несъстоятелност, представлявано от неговия синдик, срещу две други търговски дружества, едното от които е длъжник на ищеца, и че предмет на иска е сключената между тях сделка за продажба на недвижими имоти, находящи се в [населено място], за която се твърди, че е увреждаща за ищеца. Решаващият състав изцяло е споделил извода на първата инстанция, че местната и родова подсъдност на делото следва да бъде определена по общия ред на ГПК, а не по специалния ред на чл. 649, ал. 5 ТЗ, т. е. че с оглед цената на иска, същият е подсъден на окръжен съд, а с оглед предмета му – е подсъден на съда по местонахождението на недвижимите имоти (чл. 109, пр. 2 ГПК) Или, компетентен в случая е Силистренски окръжен съд. Според въззивния съд, специалната подсъдност по чл. 649, ал. 5 ТЗ е приложима само за иск по чл. 135 ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност, а за да е свързан с производството по несъстоятелност, искът по чл. 135 ЗЗД трябва да касае действия и сделки, извършени от длъжник с открито производство по несъстоятелност, с които се намалява съдържанието на масата на несъстоятелността или се създава опасност за това и така се увреждат имуществено кредиторите на масата на несъстоятелността, като легитимиран да предяви този иск е синдикът или кредитор на несъстоятелността. Доколкото в конкретната хипотеза нито една от посочените характеристики не е налице, въззивната инстанция е приела, че за предявения от несъстоятелното дружество иск не може да бъде приложена специалната подсъдност по чл. 649, ал. 5 ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че поставеният от частния касатор въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на делото съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод произтича от обстоятелството, че същият не кореспондира с фактите по делото и с приетото от въззивния съд. Ищец по иска е самото несъстоятелно дружество, а не синдикът, каквото неправилно твърдение се съдържа във въпроса. Отделно от това, по отношение на така поставения въпрос не е доказано и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определението, на което частният касатор се позовава, не представлява „практика на ВКС“ съгласно разясненията в т. 2 от цитирания по-горе тълкувателен акт, доколкото с него не е допуснато касационно обжалване, т. е. липсва произнасяне на касационната инстанция по съществото на делото. Що се отнася до представеното решение по чл. 290 ГПК, същото третира съвсем различен въпрос – допустим ли е иск по чл. 135 ЗЗД, предявен от отделен кредитор срещу ответник в производство по несъстоятелност, а не по въпроса за подсъдността на този иск. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и на второто поддържано основание. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с оплаквания за неправилност на въззивното определение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, доколкото въпросът за приложимостта на чл. 116 ГПК изобщо нито е бил поставян от ищеца, нито е бил обсъждан от преходните инстанции. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,