Определение № 2596 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 341/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 181 от 06.11.2023 г. по в.гр. д. № 437/2023 г. на АС - Пловдив, с което е отхвърлен иск по чл. 238 ЗМВР. Жалбоподателката - Е. А. Б., чрез процесуалния си представител излага съображения за допустимост на касационното производство и за неправилност на постановеното въззивно решение поради съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответникът -Главна дирекция „Пожарна безопастност и защита на населението“ - МВР, излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение е отхвърлил предявеният от Е. А. срещу „Пожарна безопастност и защита на населението“ - МВР иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания вследствие на претърпяна от ищцата средна телесна повреда при трудова злополука, станала на 24.09.2020 г., до размера на сумата от 10897,24 лв. /десет хиляди осемстотин деветдесет и седем лева и двадесет и четири стотинки/. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения иск за разликата до пълния му размер от 30 000 лв. и в тази му част решението е влязло в сила като необжалвано. Установено е, а и между страните не е спорно, че ищцата Е. А. Б., е служител на ответника Главна дирекция „Пожарна безопастност и защита на населението“ - МВР при МВР, считано от 01.11.2013 г. и до настоящия момент, като заема длъжност „Инспектор 5 Степен“, в група „Държавен противопожарен контрол и превантивна дейност“ на Първа Районна служба при Главна дирекция ПБЗН – МВР. Установено е, че в периода 22.09.2020 г. – 25.09.2020 г. ищцата е била командирована със Заповед №1983з-503/10.09.2020 г. на Директора на ГДПБЗН-МВР и Заповед №1047з-605/16.09.2020 г. на Директора на РДПБЗН-МВР – [населено място], с представителния отбор на ГДПБЗН - МВР, за участие на Републиканско първенство по спортно приложно ориентиране и крос за служители на МВР,организирано от Спортна асоциация – МВР, и провеждано в КК“СВ. Константин и Елена“ – [населено място]. Установено е, че по време на командировката, на 24.09.2020 г., по време на участие в състезание по приложно ориентиране, около 17.00 часа, ищцата е претърпяла телесна повреда, изразяваща се в навяхване с разкъсване на задния рог на медиалния мениск налявата колянна става, която е определена по надлежния ред с акт на ЦЕЛК като среднателесна повреда /съгласно прието по делото Медицинско удостоверение №52/21, издадено от МИ на МВР – ЦЕЛК, а злополука е призната за трудова по чл.55, ал.1 КСО с Разпореждане №Ц5104-15-180 от 15.10.2020 г. на ТП на НОИ –Пловдив, въз основа на подадена Декларация за трудова злополука вх.№Ц5101-15-192/09.10.2020 г. от осигурителя РДПБЗН – Пловдив. Установено е, че на основание чл. 238, ал. 1 ЗМВР, въз основа на Заповед №1983 к - 561/16.04.2021 г. на Директора на ГДПБЗН-МВР, на ищцата е определено обезщетение в размер на 6 брутни месечни възнаграждения, в размер на сумата от 8943,36 лв., която е била начислена въвведомостта за заплати за месец май, 2021 г., и не се оспорва, че е получена от нея. Не е спорно, че наред с това обезщетение ищцата е получила за същото увреждане и обезщетение от „Животозастрахователен Институт“ АД, с който е застрахован личният състав на министерството икурсантите редовно обучение в Академията на МВР, в размер на 159,40 лв., изплатена на ищцата с платежно нареждане от 19.08.2022 г. по щета. По делото е била назначена и изслушана съдебно – медицинска експертиза, в която вещото лице е посочило, че при прясно скъсване на менискус, каквото е увреждането на ищцата, ако не се е получил „блокаж на ставата“ в резултат от заклещване на парченце от скъсания менискус между ставната повърхност на бедрената кост и голямо пищялната кост, оплакванията са близки до характерните за навяхване на колянната става, и се изразяват в болка, ограничени движения, оток и хемартроза, но със запазена възможност лицето да се придвижва самостоятелно. Вещото лице е изтъкнало, че в случая именно е извършено е изследване с ЯМР, което е доказало наличието на увреда на вътрешния менискус и е извършено оперативно лечение – артроскопия, която наред с диагностичните функции, изпълнява и лечебни задачи. Вещото лице е изтъкнало, че артроскопията е единствената форма на лечение при травматично прекъсване на мениска, тъй като увредената хрущялна тъкан не зараства самостоятелно. Консервативното лечение чрез покой, обездвижване, болкоуспокояващи медикаменти, евакуиране на хематома и деблокаж на ставата, може да бъде използвано само като симптоматично лечение, до извършване на оперативното. Вещото лице е посочило, че в случая оперативната интервенция не е била необходима в момента на настъпване на събитието на 24.09.2020 г., като извършването на артроскопията се осъществава планово. При извършения личен преглед на ищцата за нуждите на експертизата на 04.03.2023 г. вещото лице е констатирало, че ищцата е напълно възстановена, с изключение на остатъчни болки в ляво коляно при продължително натоварване и при промяна на времето, налице са два остатъчни цикатриксав областта на лява колянна става, липсва оток и болка при палпация, ищцата се придвижва с нормална походка, без отклонения, налице е запазен пълен обем на движенията на лявата колянна става, липсва хипотрофия на мускулатурата на левия крак. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че изплатеното на ищцата извънсъдебно обезщетение в общ размер на 9102,76 лева, в това число изплатено на осн. чл.238, ал.1 ЗМВР обезщетение в размер на сумата от 8943,36 лв., и застрахователно обезщетение в размер на 159,40 лв., е достатъчно да обезщети в пълен размер претърпените от нея неимуществени вреди от полученото травматично увреждане. Въззивният съд е изтъкнал, че изплатения размер на обезщетението е справедлив като съответства на характера на увреждането /което затруднява, но не възпрепятства придвижването/, краткия възстановителен период /около 3месеца/, липсата на усложнения, настъпилото пълно възстановяване на функцията на лявото коляно, възстановяването на трудоспособността в рамките на обичайния период, и на състезателната спортна форма на ищцата в рамките на период от около 6 месеца, бързото завръщане на ищцата към обичайния ѝ начин на живот и възстановяване на психическото и емоционалното ѝ състояние. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката поставя за разглеждане въпросите: длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена цялостна проверка на доказателствения материал по делото – поотделно и в съвкупност и да установи всички правнорелевантни факти, които да обсъди с оглед приложението на материалната разпоредба в случая чл. 52 ЗЗД, длъжен ли е въззивният съд да обоснове кои факти намира за установени и за недоказани, длъжен ли е въззивния съд служебно да събере доказателства, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна по приложението на материално правни норми, има ли правомощие въззивния съд без възражение от страна на ответника за приспадане на заплатеното по чл. 238 ЗМВР да приеме, че неговия размер е справедлив и покрива всички претърпени неимуществени вреди. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните разяснения обективирани в т.3 на Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната практика на ВКС обективирана в решение по търг.д. № 1544/2015 г. на II – т.о., решение по търг.д. № 674/2014 г. на II – т.о., решение по търг.д. № 3734/2013 г. на I – т.о., решение по гр.д. № 196/2014 г. на III – г.о. и решение по търг.д. № 432/2015 г. на II – т.о. По поставените въпроси за приложение на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът не е постановил решението в противоречи с практиката по същия. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото въззивният съд при постановяването на своето решение изложил пространни мотиви, в които е обсъдил всички доказателства по делото и е изложил мотиви относно неоснователността на заявения иск по чл. 238 ЗМВР. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по въпроса „длъжен ли е въззивния съд служебно да събере доказателства, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна по приложението на материално правни норми?“. В случая въззивния съд не е допуснал по свой почин събирането на доказателства с оглед задължителните разяснения в т. 3 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че въззивния съд е длъжен събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по формулираните от жалбоподателя въпроси за приложението на чл. 52 ЗЗД, тъй като и на тях съдът е дал отговор, като е съобразил практиката на ВКС, според която при определянето на размера на неимуществените вреди да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди с оглед всеки конкретен случай и да се извърши задълбочен анализ и обсъждане на тези обстоятелства отново с оглед на всеки отделен случай и по конкретно – ниво на активност на пострадалия, на живот, възраст, трудова заетост, икономически условия, необходимост на възстановителни и лечебни процедури, периодичност на същите и други конкретни обстоятелства. Въззивният съд при постановяване на решението е следвал указанията, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, според която понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Съобразени са в решението на съда характера на увреждането, което е затруднило, но не възпрепятствало придвижването на пострадалата, краткия възстановителен период продължил около 3 месеца, липсата на усложнения и настъпилото пълно възстановяване на функцията на лявото коляно, възстановяването на трудоспособността в рамките на обичайния период, бързото завръщане на ищцата към обичайния ѝ начин на живот и възстановяване на психическото и емоционалното ѝ състояние. Взет е предвид и факта, че към момента на устните състезания жалбоподателката е възстановена, като не са налице данни за остатъчни постравматични усложнения или други трайни негативни последици. Въззивният съд е приел, че изплатеното извънсъдебно обезщетение по реда на чл. 238, ал.1 ЗМВР и такова от застрахователя напълно покриват справедливия размер на заместващото обезщетение за репариране на претърпените от ищцата – жалбоподател неимуществени вреди причинени ѝ в следствие на трудовата злополука и поради това е отхвърлил предявения иск. Разликата в присъдените от различните състави на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. А отхвърлянето на иска в случая изхожда от " характеристиката " на еднократните обезщетения по ЗМВР и тъй като едни и същи вреди подлежат на справедливо възмездяване, размерът на последното следва да отчита заплатените по различен ред обезщетения за една и съща увреда, независимо от репариращия субект - работодател, застраховател, делинквент. Обезщетението за трудова злополука, изплатено през м. май 2021г. от ответника, е във връзка със същата злополука, за която се претендира обезщетение за неимуществени вреди от ответника в настоящето производство. На ответника по жалба не следва да се присъждат разноски за настоящето производство, тъй като не е направено искане за това. Предвид изложените съображения, съдът