Определение № 579 от 25.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2249/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Д. застраховане“ АД, [населено място] срещу решение № 885 от 24.06.2025 г. по в. гр. д. № 2256/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 260713 от 15.05.2023 г. по гр. д. № 8743/2020 г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 състав касаторът е осъден да заплати на С. К. К. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 29.04.2020 г., за разликата над 70 000 лв. до 150 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 17.08.2020 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател излага доводи, че размерът на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди е силно завишен, несправедлив и несъответстващ на реално претърпените от ищеца болки и страдания във връзка с телесни увреждания. Сочи, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил, че: уврежданията на ищеца са ограничени само в областта на главата и макар и тежко здравословното му състояние е било стабилизирано в кратък срок; на ищеца е проведено само медикаментозното лечение при престоя му в болнично заведение за 18 дни, като възстановителният му период е продължил около 12 месеца. Счита, че в случая е следвало да бъде отчетено, че при прегледа на пострадалия на 22.06.2020 г. е констатирана липса на изразен неврологичен дефицит и е установено само наличието на белег в окосмената част на главата му като невъзстановена последица от увреждането. Касаторът изразява становище, че определеното от съда обезщетение за неимуществените вреди от 150 000 лв. не е съобразено с младата възраст на ищеца, социално-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането и трайната съдебна практика за подобни случаи. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?; 2. Длъжен ли е съдът да търси „справедлив и точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви определи обезщетение, което е няколко пъти по-високо от определеното по сходни случаи?; 3. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 4. Следва ли да се допуска обезщетението /поради неговата прекомерност/ да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя /за баланс между вреди и обезщетение/ и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба?; 5. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните? Следва ли формираният от сьда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива само на предположения?“ Твърди, че въпросите по т. 1 – 4 от изложението са разрешени в противоречие с ППВС № 4/1968 г., а въпросите по т. 5 – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС. Ответникът по касационната жалба С. К. К. е подал отговор на жалбата, в който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съотв. - основателността на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение съставът на апелативния съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди във връзка с причинените на ищеца телесни увреждания вследствие ПТП, за което е ангажирана наказателната отговорност на водача, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, възлиза на 150 000 лв. Изложил е съображения, че в разглеждания случай ищецът е получил изключително тежки травматични увреждания: тежка черепно-мозъчна травма, включваща: линейна разкъсно-контузна рана челно ляво; линейни неразместени фрактури на десните слепоочна, теменна и клиновидна кости; максиларен, етмодиален и сфеноидален хемосинуси, епидурален хематом в дясно слепоочно с газова колекция; контузионни точковидни локуси в дясна част на центум семиовале; пунктиформено контузионно огнище в мозъчния ствол на ниво мезенцефалон в ляво; тежки количествени промени на съзнанието – кома с ГКС 6 точки; двустранни промени в белия дроб; хемотимпанум в дясно ухо; травмени охлузвания по двете подбедрици, които са наложили оказване на спешна медицинска помощ. В решението е отчетено, че травматичните увреждания на ищеца са създали временна опасност за живота му, като за периода 30.04.2020 г. – 18.05.2020 г. му е проведено болнично лечение, при което са му направени серия изследвания и му е назначена медикаментозна терапия. Съдът е посочил, че лечението на ищеца е продължило в домашни условия, с дадена препоръка болният да е с придружител и под наблюдение, като по делото е установено, че К. е бил на легло, не е можел да се самообслужва, нуждаел се е от чужда помощ в ежедневието, която е оказвана от неговите родители. В атакувания акт е изтъкнато, че предвид тежестта на травматичните увреждания на пострадалия е налице необходимост от проследяване на общия му неврологичен статус, както и че възстановителният му период е бил изключително продължителен – 12 месеца. Съставът на въззивния съд е отчел, че при ищеца са налице трайни последици от получените при процесния инцидент травматични увреждания - установената постконтузионна исхемия, съставляваща недостатък в кръвоснабдяването на засегнатия участък от мозъка, представлява усложнение от тежката черепно-мозъчна травма, налагащо проследяването му за в бъдеще посредством образни изследвания – КТ или МРТ. Взел е предвид, че установеното наличие на кръв в тъпанчевата кухина на средното ухо при фрактурата на черепната база (хемотимпанум) е довело до продължаващите и понастоящем оплаквания при ищеца от шум в дясното ухо, като макар при разчитането на аудиограмата на ищеца да е прието, че въпреки констатираното намаление на слуха за високи честоти се касае за социално адекватен слух, то е налице вероятност от прогресиране на увредата на слуха, което от своя страна е предмет на регулярни прегледи при УНГ специалист. Съдът е посочил, че съобразява тежките и трайни емоционално-психологически последици от травмата при ищеца, който според свидетелските показания след инцидента трудно намирал думи, не успявал да ги изкаже точно, имал паметови смущения, от жизнерадостен и общителен станал много затворен, изнервен, напрегнат и престанал да общува и излиза с приятели. В решението е отчетено, че от травмите е останал видим белег на главата – посттравматичен цикатрикс с депигментация, който съставлява козметичен дефект, макар да е в окосмената част на главата. Решаващият състав е съобразил размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди с изключително младата му и неукрепна възраст – 19 години към момента на произшествието и с обществено-икономическите условия в страната и установените застрахователни лимити към същия момент. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател въпроси по т. 1 и т. 2 се отнасят до прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, между които са решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 215 от 3.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г., II т. о. и много други. В тази практика се приема, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. При определяне на обезщетението следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент – момента на настъпване на увреждането. Възприето е разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент. В настоящия случай, след подробно обсъждане на доказателствата по делото, е мотивирана преценката на решаващия състав за размера на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания при ПТП, като са съобразени изяснените в практиката критерии и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. В съответствие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС въззивният съд е отчел възрастта на ищеца, вида и тежестта на телесните му увреждания, проведеното лечение по повод травмите и продължителността на възстановителния период, болките и страданията на ищеца, трайните последици от травмите, негативните последици за психиката на пострадалия и наложените от телесните увреждания ограничения в движението, битови неудобства, нужда от чужда помощ при обслужване и промяна в начина му на живот, както и социално-икономическите условия в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на ПТП. Съобразяването на възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, от страна на въззивния съд изключва въведеното от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. В случая въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, така както са формулирани, съставляват оплаквания, че извършената от въззивния съд преценка за дължимия размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди противоречи на установения в нормата на чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост и е необоснована, съответно съставляват основания за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Въпросите по т. 5 от изложението на основанията за достъп до касация се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си доводите на страните и събраните по делото доказателства, като изложи мотиви в съответствие с изискванията на ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната практика на ВКС, намерила израз в цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които са въведени процесуалните въпроси, че въззивният съд не е мотивирал надлежно изводите си досежно размера на справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди и не е обсъдил оплакванията на касатора, че този размер не съответства на краткия лечебен период при ищеца, който включва само консервативно лечение, относително краткия период за възстановяването му от травмите, младата му възраст и липсата на трайни и необратими увреждания на пострадалия. Мотивите на атакуваното решение опровергават изложеното от касатора, тъй като обективират преценка на събраните доказателства и собствени изводи на състава на въззивния съд относно релевантните за определяне на справедливото обезщетение за неимуществените вреди на ищеца обстоятелства при съобразяване на конкретните въззивни доводи на касатора. Следователно въззивният съд се е придържал изцяло към задължителната и постоянна практика на ВКС относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните във връзка с тях доказателства. Поради това не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1 329, 36 евро /2 600 лв./, чието договаряне и плащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 30.12.2025 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение