Определение № 681 от 10.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2412/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Прострийм груп“ ЕООД срещу решение № 451 от 01.08.2025 г., постановено по в.т.д. № 859/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, с което е потвърдено решение № 260155/ 05.09.2024 г., постановено по т.д. № 2358/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 9 състав, в обжалваната му част, с която „Прострийм груп“ ЕООД е осъдено да заплати на „САП България“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 60 002, 24 лв., представляваща абонаментни такси за предоставени облачни услуги, дължими по договор от 20.09.2016 г., за които са издадени шест броя фактури в периода от 28.02.2017 г. до 29.08.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на задължението, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 8 308, 69 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на задължението за абонаментни такси в размер от 30 001, 28 лв., начислено за периода от 10.03.2017 г. до 30.11.2020 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторът счита, че в процеса от ищеца не са ангажирани доказателства, че е предоставил на ответника облачните услуги, уговорени в сключения между страните договор, за които се претендира възнаграждение. Намира, че като е счел, че възражението му за това, че ищецът не е изпълнил задължението за предоставяне на уговорените услуги, е преклудирано, тъй като не е заявено с отговора на исковата молба, въззивният съд е разместил доказателствената тежест за установяване на този факт, която по процесуалните правила се носи от ищеца. Заявява, че въззивният съд не е взел предвид, че е налице основателна причина, която дава право на ответника да прекрати сключения договор за предоставяне на облачна услуга на основание чл. 6.2., изр. 4 от приложимите към него общи условия, която е, че прекалено много се е забавило внедряването на технологичното решение, което се доказва, че е било крайната цел, която е следвало да се постигне със сключване на процесния договор, а не само предоставянето на облачна услуга. В обжалваното решение е направен и неправилен извод, че сключеният между страните договор е действителен. Касаторът сита, че той е нищожен поради липса на съгласие, защото ответникът не се е съгласявал да плаща възнаграждение по договора само за предоставяне на облачни услуги, без постигане на технологично решение. Намира, че този порок не може да се квалифицира като грешка в предмета, както е направил въззивният съд. Сочи, че по делото е доказано, че ищецът е извършил действия по убеждаване на ответника, че като сключи процесния договор за предоставяне на облачни услуги, ще получи срещу заплащане на уговореното в него възнаграждение освен тези услуги и технологично решение, въпреки че е знаел, че това не може да бъде осъществено и ще трябва да се сключи друг договор за това и да се заплаща допълнително възнаграждение. Това недобросъвестно поведение на ищеца е основание за ангажиране на преддоговорната му отговорност за вреди по чл. 12 ЗЗД, което прави заявеното в процеса възражение за прихващане основателно. Касаторът поддържа, че предявеното вземане за абонаментни такси се погасява с кратката тригодишна погасителна давност, защото то представлява периодично задължение, което е подобно на задължението за наемна цена. Като е приел, че това вземане се погасява с общата петгодишна давност въззивният съд е допуснал нарушение на установените в закона правила за погасителната давност. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира шест въпроса, по всеки от които се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касация – „САП България“ ЕООД, оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „САП България“ ЕООД срещу „Прострийм груп“ ЕООД искове, както следва: главен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 60 002, 24 лв., представляваща възнаграждение за извършени действия по предоставяне на облачни услуги за периода от 28.02.2017 г. до 29.08.2018 г., дължимо по договор, сключен на 20.09.2016 г., както и акцесорен осъдителен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 8 308, 69 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за възнаграждение до размера от 30 001, 28 лв., начислено за периода от 10.03.2017 г. до 30.11.2020 г. Счел е за доказано по делото, че между страните в производството е възникнало валидно облигационно отношение по договор, подписан от ответника на 20.09.2016 г., а от ищеца на 30.09.2016 г. По него за ищеца е възникнало задължение да предостави на ответника конкретно изброени в договора облачни услуги, а за ответника е възникнало задължение да заплати на ищеца възнаграждение за това, което се дължи авансово на тримесечие. Въззивният съд е заключил, че с оглед поетите с договора задължения той има характер както на лицензионен такъв за ползване на компютърна програма, така и на договор за изработка за извършване на действия по предоставяне на услуги. Направил е извод за неоснователност на възражението на ответника, че този договор е нищожен, като противоречащ на добрите нрави, поради невъзможен предмет и поради липса на съгласие. По отношение на твърдението за нарушаване на добрите нрави въззивният съд е посочил, че по делото не се доказва, че ищецът е мотивирал ответника да сключи процесния договор, по който да заплаща възнаграждение за предоставени облачни услуги, които не са му били нужни сами по себе си, без да бъде постигнато технологично решение, изразяващо се в технологична съвместимост и дистанционно управление на пречиствателни станции. Намерил е, че от представените по делото електронни документи, представляващи разменена имейл кореспонденция, се установява, че представителите на ответника са били наясно, че след сключването на процесния договор са необходими допълнителни дейности за да бъде постигнато исканото от тях технологично решение. Съобразил е и обстоятелството, че въпреки че не носи цялостна полза на ответника, облачната услуга, която е уговорено да се предоставя с договора, е била необходимата стъпка за изработване на технологичното решение, което е можело да бъде осъществено не само от ищеца, но и от всяко трето лице чрез използване на предоставените облачни услуги. Въззивният съд е отчел, че възражението на ответника за нищожност на договора поради невъзможен предмет се основава на твърденията му, че в него липсва разписан проект, което прави невъзможно определянето на действията, които ищецът се е задължил да извърши, за да изпълни възложената работа. Счел е, че това са твърдения за неясен, а не за невъзможен проект. Въззивният съд е съобразил, че обстоятелствата, на които ответникът основава възражението си за нищожност на договора поради липса на съгласие, са, че той не е бил съгласен да заплаща възнаграждение само за предоставени облачни услуги, както е уговорено в договора, без това да доведе до постигане на търсеното от него технологично решение. Намерил е, че те се отнасят до порока грешка при сключване на договора, поради формиране на неверни представи у ответника за обхвата на неговия предмет, който е основание за унищожаемост на договора, а не води до неговата нищожност. След като сключеният между страните договор е валиден, то по него за страните са възникнали уговорените насрещни задължения. Въззивният съд е направил извод, че в процеса е установено, че ищецът е предоставил на ответника описаните в договора облачни услуги за претендирания период. Това е така, тъй като този факт се твърди от ищеца в процеса и не е оспорен от ответника в отговора на исковата молба, в който неговото възражение срещу основателността на иска се основава само на това, че той не е получил изработка на технологично решение, а не че не е получил достъп до облачните услуги. Извършването на действията по реализиране на технологично решение обаче не са възложени с процесния договор. Направеното от ответника за първи път във въззивната жалба оспорване на факта на изпълнение от ищеца на задължението му за предоставяне на възложените облачни услуги, е преклудирано и не следва да се взема предвид. Въззивният съд е счел още, че сключеният между страните договор е имал действие за спорния период. Той не е прекратен с изявление на ответника за това, тъй като не се установява да е възникнало правото му да го прекрати съгласно чл. 6.2. от приложимите към договора общи условия. В тази клауза е уговорено, че договорът не може да бъде прекратен преди изтичане на предвидения в него тригодишен срок на действие, освен ако е налице основателна причина за това. Въззивният съд е счел, че понятието основателна причина следва да бъде тълкувано като извънредно обстоятелство, възникнало след сключване на договора. Ето защо като такава причина не могат да се квалифицират обстоятелствата, от които се установява, че ответникът е бил мотивиран да преустанови действието на договора, които са липсата на икономическа изгода от него и това, че с него не е постигната преследваната от ответника крайна цел. Въззивният съд е изложил и мотиви, че дори и да се приеме, че ответникът е имал право да прекрати договора, той е следвало да го упражни в разумен срок от започване на неговото изпълнение, което не е направено в случая, тъй като изявление за това е отправено от тази страна чак след изтичане на половината от срока му на действие. След като по делото е доказано, че между страните е сключен валиден договор за предоставяне на облачни услуги, който е действал за спорния период, както и че ищецът е извършил действията за предоставяне на тези услуги, то за него е възникнало вземане към ответника да получи уговореното за това възнаграждение. Въззивният съд е разгледал направеното от ответника възражение за погасяване на това вземане по давност. Приел е, че по отношение на него се прилага общата петгодишна давност, а не кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Това е така, тъй като в договора възнаграждението за предоставените услуги е уговорено като глобална сума, дължима за целия период на действието му, поради което задължението за неговото плащане не е повтарящо се, а е едно, което страните са уговорили, че ще се изпълнява на части. Ето защо то не представлява периодично задължение. С оглед на това е заключено, че предявеният иск за главница е основателен. За основателен е счетен и акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размера, до който той е висящ пред въззивната инстанция. Предвид извода за основателност на главния иск, въззивният съд е разгледал и предявеното от ответника при условията на евентуалност възражение за прихващане между вземането за заплащане на възнаграждение, предявено с иска, и вземане, което ответникът има към ищеца за получаване на сумата от 51 130, 80 евро, представляваща обезщетение за причинени вреди от недобросъвестно поведение на ищеца при водене на преговорите за сключване на процесния договор, което се изразява в това, че той е подвел ответника, че като насрещна престация срещу заплащане на уговореното със сделката възнаграждение, ще получи, освен предоставяне на облачни услуги, и цялостно технологично решение, а се е оказало, че за това трябва да бъде сключен втори договор. Въззивният съд е счел, че по делото не се доказва ищецът да е извършил тези действия. Приел е, че от събраните доказателства се установява, че в офертата, която ищецът е отправил към ответника, е посочено изрично, че тя е необвързваща и че сключването на договор за технологично решение ще бъде предмет на допълнителни преговори. Ето защо ответникът е бил наясно, че за да изпълни целта си за реализиране на технологично решение, той следва да сключи и друг договор, освен процесния, какъвто му е било предложено да подпише, но той не го е направил поради несъгласие с цената, която е трябвало да заплати по него. Следователно за ответника не е възникнало вземането, с което е заявил, че прихваща съдебно, което означава, че възражението за прихващане е неоснователно, а вземането, предмет на предявения главен иск, не може да се счита погасено чрез прихващане. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя шест въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Наред с това, за да бъде допуснато едно решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да се направи извод, че е осъществено някое от допълнителните основания за това, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Първият от формулираните въпроси е: Може ли договор за определен срок с предмет предоставяне на абонаментни „облачни услуги“, чиято обща стойност за срока на договора е известна на длъжника, но задължението му да заплати договорната цена е уговорено да са плаща на равни периодични вноски, да се определи като договор за периодично изпълнение, а давността за задълженията по него да се погасяват с предвидената в чл. 111, б „в“ ЗЗД тригодишна давност?. Този въпрос се отнася до прилагането на материалноправните разпоредби, уреждащи погасителната давност, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното решение, в което въззивният съд е разгледал заявеното от ответника възражение за погасяване по давност на предявеното от ищеца вземане за получаване на възнаграждение за предоставени облачни услуги, възникнало по сключен между страните договор. Това произнасяне е от значение за направения от съда извод по основателността на въведеното от ответника в предмета на спора правопогасяващо възражение и за обусловения от него извод за основателността на предявения главен иск. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. От обосновката на въпроса е видно, че касаторът го поставя във връзка с оплакването му за неправилност на извода на въззивния съд, че задължението, чието изпълнение е предмет на предявения главен осъдителен иск, не е такова за периодично плащане и оттам че спрямо него е приложима общата петгодишна погасителна давност, а не кратката такава, предвидена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Касаторът заявява, че поставеният материалноправен въпрос за погасителната давност е решен от въззивния съд в противоречие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. В това тълкувателно решение са дадени задължителни указания за тълкуване на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като е прието, че то се отнася до изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. От мотивите на обжалваното решение е видно, че в него въззивният съд е направил извод за погасителната давност, която е приложима към задължението, което е предмет на главния осъдителен иск, като е съобразил неговия характер с оглед постигнатото между страните съгласие в сключения договор. Приел е, че то е уговорено като едно задължение за заплащане на възнаграждение за предоставяне на облачни услуги, което ще се изпълнява на части – на тримесечни вноски, дължими авансово за периода на действие на договора. С оглед на това е счел, че в случая не се касае за отделни повтарящи се задължения за заплащане на възнаграждение, поради което по отношение на предявеното с иска задължение приложение не намира кратката погасителна давност по чл. 111, б. ‚в“ ЗЗД. Съгласно указанията, дадени в цитираното тълкувателно решение именно наличието на отделни повтарящи се задължения за предаване на пари е един от признаците, на които трябва да отговарят задълженията, за да се квалифицират като „периодични платежи“ по чл. 111, б. ‚в“ ЗЗД и спрямо тях да се приложи предвиденият в тази норма давностен срок. Ето защо и като е счел, че при липсата на този признак процесното задължение няма характер на периодично, въззивният съд не се е отклонил от разрешението в задължителната практика, поради което по отношение на формулирания от касатора материалноправен въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Следващият въпрос, който касаторът поставя и по който твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, е: Длъжен ли е ищецът да проведе главно и пълно доказване на иска си, който ако произтича от договорно основание, предполага ли, че ищецът трябва да докаже пълно и точно изпълнение на престацията си по договора? Това задължение на ищеца отпада ли, ако ответникът не е направил своевременно възражение за изпълнен договор?. При формулирането на този въпрос от касатора не са отчетени спецификите на конкретното дело, които са съобразени от въззивния съд при неговото произнасяне и които са свързани с поведението на страните във връзка с позоваването и съответно оспорването на факта на изпълнение от ищеца на задължението за извършване на възложените с договора действия, за които се претендира присъждане на възнаграждение. Те се изразяват в това, че ищецът твърди, че е предоставил на ответника уговорените с договора облачни услуги, а ответникът не е оспорил това своевременно в писмения отговор на исковата молба. При произнасянето си дали в производството е установен фактът на изпълнение на договора от ищеца, въззивният съд не е отрекъл, че точно тази страна носи тежестта да го докаже в процеса, а с оглед конкретното процесуалното поведение на ответника е счел, че този факт, като несвоевременно оспорен, трябва да се приеме за установен. Следователно в обжалваното въззивно решение няма произнасяне по поставения въпрос в смисъла, който касаторът поддържа, което означава, че той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият формулиран от касатора въпрос е: Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да анализира свидетелските показания не само помежду им, а и чрез сравняването им с останалите (писмени) доказателства по делото, като по този начин гарантира логическа издържаност на съжденията си? Този въпрос се отнася до процесуалното задължение на съда при решаване на делото да извърши преценка на събраните в производството гласни доказателства, поради което следва да се определи като правен. Той обаче няма отношение към решаващите мотиви на въззивния съд за това, че по делото са установени фактите, при които за ищеца възниква вземане към ответника за получаване на възнаграждение за предоставени облачни услуги, уговорено в сключения между страните договор. Изводът, че тези обстоятелства са установени, не се основава на събраните гласни доказателства, а на представените по делото електронни документи, представляващи разменена между страните кореспонденция по имейл, които и касатора счита, че следва да бъда съобразени, както и на процесуалното поведение на ответника, който не е оспорил своевременно изпълнението от ищеца на възложените му с процесния договор дейности по предоставяне на облачни услуги за процесния период. Ето защо посоченият въпрос не покрива общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК на въззивното решение. Следващият въпрос, поставен в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е: Съзнателната липса на съгласие при сключване на договора, продиктувана от очакванията на страната този договор да я обвърже, само ако бъде незабавно последван от технологично свързан с първия договор друг такъв, който да доведе до постигане на желания икономически резултат, как следва да се квалифицира: като липса на съгласие или като грешка в предмета?. От начина, по който е формулиран този въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, включително на нормите на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД и чл. 28 ЗЗД, в които са регламентирани основания, при които един договор е нищожен и унищожаем. Отговорът на този въпрос изисква съобразяването на конкретни факти по спора, на които ответникът основава възражението си за нищожност на сключения между страните договор, от който е възникнало предявеното в процеса главно задължение. Ето защо този въпрос няма характера на правен. В обжалваното решение има произнасяне от въззивния съд за това към кое основание за недействителност на един договор се отнасят фактите, на които ответникът основава своето възражение – дали на основанието за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД или на това за унищожаемост по чл. 28 ЗЗД, както и по това дали в производството се установяват конкретни факти, от които да може да се направи извод за това, че процесната сделка страда от заявения от страната порок. С оглед на това и с поставения въпрос касаторът всъщност въвежда оплакване за необоснованост на тези изводи на въззивния съд, което означава, че той е от значение за правилността на обжалваното решение. Следователно въпросът не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд. Така изложените мотиви се отнасят и за следващия, формулиран от касатора въпрос, който е: Длъжна ли е страната да води преговорите добросъвестно по смисъла на чл. 12 ЗЗД и когато предлага определена услуга, длъжна ли е да уведоми другата страна за всички обстоятелства около сключването на договора, включително че основният предмет на договора преминава задължително първо през сключване на междинен договор, за да се пристъпи към работата по основния предмет на договора? Отговорът на този въпрос също изисква съобразяване на конкретни факти по делото, от които ответникът твърди, че е породено вземането му за получаване на обезщетение за вреди по чл. 12 ЗЗД, което е предмет на заявеното в процеса съдебно възражение за прихващане. В обжалваното решение апелативният съд е изложил съображения дали тези обстоятелства се установяват по делото и дали те могат да се квалифицират като недобросъвестно поведение на ищеца при водене на преговорите за сключване на процесния договор. Ето защо с поставения въпрос не се иска да бъде тълкувана нормата на чл. 12 ЗЗД, а се иска касационният съд да се произнесе по това дали изводите на въззивния съд относно предпоставките за ангажиране на отговорността на ищеца са обосновани. Предвид това той също няма характера на правен и е от значение за правилността на обжалваното решение, поради което не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира и следния въпрос: При тълкуване на договора по смисъла на чл. 20 ЗЗД допустимо ли е съдът да излезе извън текста на самия договор и при установяване на волята на страните да се позове и на външни за договора обстоятелства, включително такива, при които той е сключен? От формулировката на въпроса може да се приеме, че се отнася до прилагането на чл. 20 ЗЗД, с която норма са установени критериите, с оглед на които следва да се тълкуват договорите. При съобразяване и на обосновката към него обаче е видно, че касаторът всъщност не твърди в обжалваното решение при тълкуване на клаузата от процесния договор, предвиждаща предпоставките за неговото прекратяване, да не е съобразен един от критериите за това, който е изведен в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, който е поведението на страните при сключване на договора и при неговото изпълнение. Липсва позоваване на някакво поведение на страните, от което да се разкрива тяхната действителна воля, изразена в клаузата на чл. 6.2. от приложимите към договора общи условия, което да не е взето предвид от въззивния съд при тълкуване на понятието „основателна причина за прекратяване на договора“, използвано в тази клауза. С оглед на това следва да се заключи, че касаторът изобщо не заявява, че въпрос относно тълкуването на договорите по чл. 20 ЗЗД е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по прилагане на тази правна норма. От изложените от касатора съображения по въпроса е видно, че той действително се позовава на съдържанието на разменена между страните кореспонденция преди сключване на процесния договор, но заявява, че въззивният съд при анализа й не е извел правилно целта, с оглед на която ответникът е сключил договора, който въпрос е от значение за това дали е налице основание за неговото предсрочно прекратяване. Следователно поставеният от касатора въпрос е от значение за правилността на този извод на въззивната инстанция, поради което той също не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По това дали соченият извод на въззивния съд е обоснован или не, както твърди касаторът, касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 451 от 01.08.2025 г., постановено по в.т.д. № 859/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба. Тази страна обаче не е представила доказателства да е направила някакви разходи за водене на делото пред касационния съд, поради което и такива не следва да се възлагат в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение