Определение № 50009 от 24.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1706/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадената чрез юрисконсулт Б. К. касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение № 456/31.03.2022г. по възз.гр.д. № 3048 по описа за 2021г. на Софийски апелативен съд.С него е потвърдено решение № 264417/02.07.2021г. по гр.д. № 11523/2020г. на СГС в обжалваните части, с които по исковете на Е. Н. И. и К. И. И. са признати за нищожни, на осн.146, вр чл.143 ЗЗП, следните клаузи на сключения между страните договор за кредит на недвижим имот HL 37564/2008г.: чл.1, ал.1 в частта „банката предоставя на кредитополучателя лимит в швейцарски франкове по курс „купува“ на швейцарския франк към лева/евро на „Юробанк И Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита“, чл.1, ал.3, чл.2, ал.1, чл.2, ал.3 и чл.3, ал.1 /в частта „валиден за съответния период на начисляване на лихвата“/ и се осъжда „Юробанк България“ АД да заплати на Е. Н. И. и К. И. И., на осн.чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, следните надплатени суми за периода 11.05.2015г. - 03.03.2020г., ведно със законната лихва, считано от 12.05.2020г. до окончателното изплащане: валутна разлика при заплащане на погасителните вноски в размер на 28 355.71лв., възнаградителна лихва в размер на 2 366.49лв. и такса за управление на кредита в размер на 370.58лв. и са присъдени разноски в тежест на касатора. В касационната жалба са въведени основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК - материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на решението.Преди всичко, като се позовава на практиката на СЕС, касаторът поддържа, че съдът неправилно се е произнесъл за неравноправността на клаузите относно валутата на кредита, тъй като тези клаузи са част от основния предмет на договора за кредит, поради което са винаги индивидуално уговорени и могат да бъдат предмет на разглеждане от националния съд с оглед на тяхната неравноправност само, ако не отговарят на критериите за яснота и разбираемост. На следващо място, касаторът намира, че договорните клаузи за валутата на кредита са формулирани ясно и разбираемо, предвид на това, че в договора е посочен конкретен размер на задължението във франкове/ Приложение № 1/ и са уговорени конкретни размери на погасителните вноски също във франкове/ погасителния план/, като никога между страните не е била договаряна друга валута на кредита или вноската, а изводите на въззивния съд за липса на уговорка за кредитен лимит в швейцарски франкове са извършени при необсъждане на събраните по делото доказателства.По тези съображения касаторът намира за неправилен споделения от въззивния съд извод, че валутата на кредита е лева, а не швейцарски франкове, с което според него недопустимо е изменено от съда съдържанието на договора между страните. Същевременно, касаторът поддържа, че в обжалваното решение се съдържа неяснота досежно това каква е валутата на кредита и каква сума е следвало да се погасява –швейцарски франкове или лева.Според касатора е допуснато нарушение и на материалния закон, тъй като липсва законова разпоредба, забраняваща уговарянето на кредитен лимит в чужда валута, както и, че е без правно значение превеждането на кредита в швейцарски франкове в тяхната равностойност в лева, тъй като превалутирането е операция, последваща сключването на договора.Като се позовава на договорната клауза на чл.23, касаторът оспорва извода, че на кредитополучателите не е предоставена необходимата информация за бъдещото движение на валутните курсове и основания на него извод за прехвърляне на валутния риск.По отношение на решението в частите, с които е уважен осъдителният иск за валутни разлики, касаторът поддържа, че уговореното в швейцарски франкове задължение на кредитополучателите, съответно вземането на банката, е с една и съща стойност, независимо от промяната на курса на швейцарския франк в периода след усвояване на кредита по време на изпълнението на договора за кредит. Счита, че не се дължат валутни разлики в присъдения размер, тъй като ищците са внасяли швейцарски франкове, които са обменяли другаде, а не при банката при едностранно определения от нея валутен курс.Поддържа, че неправилно в присъдената сума за валутни разлики е включена и валутната разлика върху присъдена за надплатени лихви сума от 2 366.49лв.Намира за неправилно присъждането на ищците на суми за погасяване на вноски, които не са направени от тях, а от трети лица, като в тази връзка поддържа, че това възражение на банката не е обсъдено от въззивния съд.Като обобщение, касаторът намира, че, ако съдът правилно беше възприел всички негови възражения, е щял да достигне до извод, че дължимата сума за валутни разлики е в рамките на 250.22 швейцарски франка.Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне на предявените искове, както и за присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 касаторът е формулирал следните материалноправни въпроси: 1.В хипотезата на банков кредит, по който цялата сума реално е предоставена на разположение на кредитополучателя и е използвана от него в националната валута на страната/лева/, а не в чуждестранната валута/швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранната валута /швейцарски франкове/, счита ли се, че договорът е сключен в лева и в коя валута се дължи връщането на кредита? По този въпрос е въведено основанието за допускане до касационно обжалване по т.2, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК.Касаторът се позовава на определение по дело С-119/17, т.19 и т.20 на СЕС.По него е въведено и основанието по т.1, предл.посл. на чл.280, ал.1 ГПК.Касаторът счита, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 136/20.01.2021г. по т.д.№ 1467/2019г., II т.о., решение № 168/2901.2021г. по т.д.№ 2184/2019г. ., II т.о., и решение № 170/16.03.2021г. по т.д.№ 1901/2019г., II т.о. 2.При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора.Тази неравнопоставеност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди?Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2007г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с повишаването на обменния курс риск или рискът следва да се разпредели като частта от него, свързана с повишаването на курса, се носи от кредитополучателя, а частта, свързана с понижаването му – от банката? По тези въпроси е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.2, предл. 2 на чл.280, ал.1 ГПК с позоваване на решението по дело С-186/16 на СЕС. Касаторът е въвел допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: 3.Длъжен ли е въззивният съд при разрешаване на делото да обсъди и да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба? По него касаторът се позовава на решение № 54/03.07.2020г. по гр.д.№ 1991/2019г., I г.о., и решение № 98/12.07.2017г. по гр.д.№ 3871/2016г., III г.о. Въведено е и основанието за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по въпроса 4.Относно добросъвестността на банката при предоставяне на информация относно валутния риск. Наред с това, касаторът е въвел съвсем бланкетно и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. В подадения чрез адв.В. В. писмен отговор ответниците по касационната жалба оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендират за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че на 13.03.2008г. е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 33882 между, от една страна - „Юробанк И Еф Джи България“ АД (предишното наименование на „Юробанк България“ АД) и, от друга страна- Е. И. и К. И., като кредитополучатели.Констатирал е, че, съгласно чл.1, ал.1 от договора, банката се е задължила да предостави на кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 193 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева/евро на банката в деня на усвояване на кредита, като, съгласно чл.1, ал.3 от договора, приложимият курс на швейцарския франк на банката и конкретно определеният според този курс размер на кредита в швейцарски франкове се определят в деня на усвояване на кредита чрез двустранно приложение № 1 към договора. Въззивният състав е констатирал, че, съгласно чл.2, ал.1 на договора, разрешеният кредит се усвоява по посочена блокирана банкова сметка в швейцарски франкове на Е. И., а, съгласно чл.2, ал.3 от договора, тази сума се превалутира служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на банката за съответната валута в деня на усвояването и се превежда по откритата в банката сметка на кредитополучателя в съответната валута, за което кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката служебно да извърши тези действия. Установено е, че, съгласно чл.6, ал.2 от договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен- швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебното изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарски франк към лева/евро, за което кредитополучателят също дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката. Във въззивното решение е прието, че, съгласно чл. 3, ал.1 от договора, за усвоения кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, който към момента на сключване на договора е 4,5 %, плюс договорна надбавка от 1.15 пункта/ общо 5.65 %/; съгласно чл 3, ал. 5 от договора, действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и за датата, от която е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони, а договорените надбавки не се променят. Констатирано е от въззивния състав декларираното от кредитополучателите в чл. 23, ал. 1 от договора, че са запознати и са съгласни с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приемат да носят за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че са съгласни да поемат всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит, а в ал.2 на същия текст са декларирали, че са изцяло запознати и разбират икономическия смисъл и правните последици на разпоредбата на чл.6, ал.2 и чл.20-22 от договора, както и че са съгласни с настъпването им. Въззивният състав е установил от представеното по делото Приложение №1 от 03.04.2008г. към договора за банков кредит, че кредитът е усвоен на 03.04.2008г., към която дата приложимият курс „купува“ за швейцарския франк на банката към лева е 1.2091, а определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит по чл.1 от договора е в размер на 159 706 швейцарски франка.Въз основа на заключението на ССЕ въззивният съд е приел за установено, че на 03.04.2008г. по блокирана сметка в банката на Е. И. са постъпили 159 706 швейцарски франка, с които титулярът на сметката реално не е могъл да се разпорежда, и на същата дата, съгласно молба на ищцата, банката е превалутирала тази сума в лева по курса „купува“ за швейцарски франк на банката за този ден – 1.2091 и по левовата сметка на ищцата в банката са постъпили 193 100 лева, като в нито един момент ищцата не е имала достъп до средствата в швейцарски франкове по блокираната й сметка в банката.Въззивният състав е установил от заключението на вещото лице, че обслужването на кредита е извършвано чрез погасителни вноски в швейцарски франкове и на 03.03.2020г. кредитът е бил окончателно погасен. От заключението на вещото лице въззивната инстанция е установила, че за исковия период 11.05.2015г. - 03.03.2020г. е заплатена по договора и получена от банката валутна разлика в резултат от промяната в периода след усвояване на кредита на курса на банката за швейцарския франк в размер на 28 355.71лв.Установила е от заключението на вещото лице, че за исковия период е увеличен БЛП, съответно е увеличен размерът на първоначално уговорената в договора възнаградителна лихва, в резултат на което ищците за заплатили в повече от първоначално уговореното договорна лихва в размер на 1 332.04 швейцарски франка или 2 366.49 лева и годишна такса за управление на кредита по чл.4.2 от договора в размер на 370.58лв. От правна страна въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че оспорените договорни клаузи относно валутата на отпускане на кредита и погасяването му в швейцарски франкове са нищожни, тъй като не са индивидуално договорени. Прието, че, при доказателствена тежест за банката, няма данни тези договорни клаузи да са в резултат от индивидуално договаряне, а договорът е стандартен – предлаган за всички клиенти, за съответния вид кредитен продукт и валута на отпускане на кредита.Обсъден е и е счетен за неоснователен доводът на банката за валутата на кредита, основан на това, че ищците са имали друг кредит в лева в същата банка.Въззивният съд е обсъдил и е приел за неоснователен довода на банката, че е предоставила достатъчна информация на кредитополучателите, като се е позовал на решение по дело С - 186/2016г. на СЕС. Споделил е извода на неравноправност на клаузата на чл.3, ал.1, регламентираща правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, тъй като не е предвиден ясен механизъм за едностранното увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл на потребителя не е предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора материалноправен въпрос № 1 произтича от липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Действително, в обжалваното решение са споделени изводите на първоинстанционния съд, че процесният договор за банков кредит е сключен в лева и връщането му също се дължи в лева, а хипотезата е аналогична на обсъжданата в посочената от касатора съдебна практика.Независимо от това, допускането на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос няма да промени правилните крайни изводи, че кредитополучателите са дължали уговорената сума в чуждестранна валута по курса към лева/евро към момента на усвояване на кредита, съответно, че подлежат на връщане, като заплатени при начална липса на основание, надхвърлящите този размер суми, заплатени и получени по договора за кредит в резултат на прилагането на неравноправните договорни клаузи относно валутния риск. По отношение на въпросите по п.2 и по въпрос № 4 не е налице приложното поле на въведените допълнителни предпоставки по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.Правните изводи за неравноправния характер на договорните клаузи относно валутния риск са изцяло в съответствие с формираната практика на ВКС по чл.290 ГПК, която е съобразена с решенията по дело С-119/17, по дело С-186/16, дело С-26/13 и дело С-96/14. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос № 3. Значимостта му е обоснована от касатора с доводи за необсъждане на посочените във въззивната жалба доказателства относно уговорката за валутата на кредита, за игнориране на посоченото във въззивната жалба, че дори и след превалутирането на усвоената сума ищците не са могли свободно да разполагат с нея, тъй като са закупили конкретния недвижим имот, каквато е била именно целта на процесния договор, и за липсата на аргументация защо не е кредитирано заключението на вещото лице по въпроса за стабилността на швейцарския франк. Поставеният процесуалноправен въпрос не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.Доводът във връзка с необсъждане на доказателствата за валутата на кредита не е значим за изхода на спора по съображенията, изложени по въпрос № 1.Останалите доводи също не обосновават значимостта по см. на чл.280, ал.1 ГПК на поставения въпрос.Същите са насочени пряко и изискват проверка на правилността на въззивното решение, която е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство. Не е налице и основанието за допускане на въззивното решение до директен касационен контрол - очевидна неправилност. Предпоставка за приложимост на хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е въззивният акт да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран директно от съдържанието на мотивационната му част, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, както и когато решението му е явно необосновано. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 т.1- т.3 ГПК.В случая касаторът не е обосновал нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност, изведени от практиката на ВКС.Релевираните доводи са същите, с които обосновава неправилността на решението.Пряко от съдържанието на съдебния акт не може да бъде направен извод за очевидна неправилност. Поради всичко изложено, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед на този изход касаторът следва да бъде осъден да заплати направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 4000лв., доказани с представения договор за правна защита. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: