Определение № 177 от 17.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4565/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 5 794/ 29.07.2019 г. по гр.д. № 894/ 2019 г. в частта, с която Софийски градски съд, изменяйки решение № 52-114-II/ 24.08.2016 г. по гр.д. № 11 426/ 2014 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил иска на Е. М. М. срещу „Шелби България“ ЕООД с правна квалификация съответно чл. 150 КТ за сумата 69 958.85 лв. – възнаграждение за извънреден труд в периода м. ноември 2010 г. – м. септември 2013 г. и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 10 319.69 лв. – законната лихва върху възнагражденията в периода 05.12.2010 г. – 25.11.2013 г. Решението се обжалва от Е. М. М. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по въпросите: 1. Полагала ли е Е. М. извънреден труд в сочените от нея дати и часове? 2. Очевидно неправилно ли е по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК решението, с което заключението на приета и неоспорена по делото експертиза (съдебно-счетоводната) не е взета пред вид от въззивния съд? и 3. Налице ли е съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, когато в решението въззивният съд е направил изводи въз основа на невъведени от страните твърдения (за това, че в границите на релевантния период ищецът е живял в помещения на хотела на ответника, на който е бил управител)? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а решението – постановено при касационните основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Претендира разноски. Ответникът „Шелби България“ ЕООД, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по искове за лихвоносно трудово възнаграждение с цена над 5 000 лв. – чл. 280, ал. 3, т. 4 ГПК); подадена от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът по отхвърлените искове), спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че е необходимо ищецът Е. М. (сега касатор) да докаже двете условия (материално-правни предпоставки) за възникване на вземането по чл. 150 КТ: 1) полагането на труд извън установеното работно време в релевантния период (м.ноември 2010 г. – м. септември 2013 г.) и 2) това да е станало по разпореждането или със знанието и съгласието на работодателя. След това е пристъпил към обсъждане на доказателствата за тяхното установяване, поставяйки събраните по делото в три групи. В първата са гласните – онези, събрани чрез разпит на свидетелите Ч., Б. и Н.. Въззивният съд е приел, че и тримата дават показания ищецът като управител на хотел „Премиер лъкшъри маунтин резорт“ на ответника в [населено място] да е оставал след работа и да е работил през почивните дни. Окачествил е показания като общи, намирайки че никой от свидетелите не е посочил нито един конкретен празник, месец или период, през които ищецът е полагал труд в извънработно време. Достигнал е до извода, че поради това не може да свърже гласните доказателства с исковия период. Във втората група са писмените и веществените доказателства, доколкото всяка от страните е представила данни на електронен носител, които е снела и на хартиен. Ищецът е представил разпечатки от таблици за работното време и часовете, през които служителите на хотела са били на работа в релевантния период. От тях се установява, че през исковия период ищецът е работил в извънработно време. Ответникът е представил „справки 76“. От тях се установява, че ищецът е полагал труд само в границите на работното време, уговорено в трудовия договор - по осем часа през всеки работен ден от понеделник до петък през всяка работна седмица. Въззивният съд е констатирал противоречието в тази група доказателства в установяването на релевантния факт. Поради това е пристъпил към обсъждане значението на документите, съпоставяйки ги със заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно-техническа експертиза. От една страна е намерил, че датите и часовете на представените от ищеца разпечатки съответстват на твърденията на ищеца по иска по чл. 150 КТ, но от заключението се установява, че се определят от датата и часа, въведените в компютърната система. Въззивният съд е съобразил, че на длъжността управител на хотела ищецът е имал достъп до компютърната система, а това прави възможно те да са променени (манипулирани), за да обслужат нуждите на процеса. От друга страна е намерил, че от заключението се установява представените „справки 76“ да са извадки от електронната поща на ответника, както и че електронните писма са изтрити от лицето, което я е поддържало (трето за процеса). Така въззивният съд е намерил, че тази група доказателства не установяват, но и не опровергават категорично твърденията на ищеца да е полагал извънреден труд в релевантния период. Добавил е, че различен извод не следва от другата (трета група) писмени доказателства, ако и да ги е представил самият ответник. Действително от тях се установява ищецът да е консумирал храна от хотелския бар в някои от дните, за които твърди да е полагал извънреден труд. Съгласно т.4 от трудовия договор обаче, ищецът е бил настанен да живее в хотела. Друг документ доказва, че той действително е живял там. Следователно и тази група доказателства не установяват по категоричен начин верността на твърденията, че в релевантния период ищецът е полагал извънреден труд. Въззивният съд е обобщил, че всички доказателства относно твърденията на ищеца Е. М. за положен извънреден труд като управител на хотела на ответника, са или дискредитирани, или непредоставящи достатъчно информация, а спорът по иска по чл. 150 КТ следва да се реши при неблагоприятни последици от непроведената доказателствената тежест спрямо ищеца (чл. 154 ГПК). Вземанията по исковете по чл. 150 КТ и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД не са възниквали, а първоинстанционното решение, с което са били уважени подлежи на отмяна, а исковете – на отхвърляне (чл. 271 ГПК). При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че първият повдигнат въпрос не обосновава общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Той изразява несъгласието на касатора с крайния извод на въззивния съд, приел за неосъществен единия от двата факта, които пораждат вземането по чл. 150 КТ. Въпросът не съдържа необходимата абстрактност, а провежда едно от касационните основания в жалбата – оплакването за необоснованост на решението (чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК). Настоящият етап е по селектиране на касационна жалба, а законът не допуска в този етап Върховният касационен съд да обсъжда касационните основания - така и т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС. Вторият повдигнат въпрос също не обосновава решението, а по него е изключено и всяко допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Касаторът свързва въпроса с необсъдено заключение. Доколкото въззивният съд е обсъдил съдебно-техническата експертиза, настоящият състав приема, че въпросът визира заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Чрез заключението на съдебно-счетоводната експертиза са били събрани доказателства за размера на вземанията по исковете по чл. 150 КТ и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Изключвайки тяхното основание (фактите, които ги пораждат), въззивният съд не е обсъдил, а и не е бил длъжен да обсъди, доказателствата за размера. Такова решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Третият повдигнат въпрос също не обосновава решението, а по него също е изключено всяко допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допоскане на касационния контрол. Първо, въпросът се отнася за част от събраните по делото доказателства в установяване на релевантния факт - за полагания от ищеца извънреден труд (онези, поставени в третата група), а не до всички. Следователно допускането на решението до касационен контрол по този въпрос, обективно не е в състояние да промени крайния извод по спора по чл. 150 КТ и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Въззивният съд го е решил, прилагайки спрямо касатора–ищец неблагоприятните последици на доказателствената тежест. Второ, третият повдигнат въпрос не е свързан с доводите и възраженията на страните. Той е свързан с извършеното от въззивния съд обсъждане на събраните доказателства. Константна е практиката на Върховния касационен съд в приложението на действащия ГПК, че когато страните са в спор за доказателственото значение на събраните по делото доказателства и спорът не е за истинността на документ (по чл. 193 ГПК), правомощието на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност – и така да изгради крайните си фактически изводи не е ограничено от становищата на страните. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът е длъжен да възстанови сторените от ответника разноски в настоящото производство. Те се изразяват в заплатеното адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът