Определение № 50307 от 28.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 849/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. Н. К., чрез адвокат Т. В. срещу въззивно решение № 266263/25.10.2021 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр.д. № 7415/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Ю. Ю., чрез юрисконсулт И. Н., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявения от Г. Н. К. против “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД иск за установяване по отношение на дружеството, че Г. К. не дължи сумата от 9522,59 лв. – главница по договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 27.06.2007 г. и анекс към договора от 09.07.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.04.2013 г. до окончателното издължаване; сумата от 16 050,01 лв. – договорна лихва за периода 10.09.2009 г. – 15.04.2013 г.; сумата от 4478,61 лв. – такси по чл. 8, ал. 4 от договора; сторените по гр. д. № 16807/2013 г. на Софийски районен съд разноски в размер на 1351,53 лв., за които суми на 19.04.2013 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК в полза на “Банка Пиреос България“ АД (праводател на ответника, цедент). За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 27.05.2007 г. К. и “Банка Пиреос България“ АД са сключили договор, с който банката предоставила на потребителя кредитна карта с лимит 5000 лв. На 09.07.2008 г. с анекс страните променили лихвения процент по кредитната карта и увеличили лимита й до 10 000 лв. На 16.04.2013 г. банката подала заявление за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 ГПК. На 19.04.2013 г. са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. По молба на банката от 20.11.2013 г. е образувано изп. дело № 8240/2013 г. на ЧСИ М. Б.. На 28.11.2013 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до няколко банки. На 12.04.2016 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД дружеството да бъде конституирано като взискател на основание сключен с банката договор за цесия. С молба от 10.05.2017 г. новият взискател е изискал връщане на изпълнителния лист и прекратяване на изпълнителното дело. С последваща молба от същия ден агенцията е поискала от ЧСИ Б. да образува ново изпълнително дело, да наложи запор върху банковите сметки на лицето и да извършва дейностите по чл. 18 ЗЧСИ. На 11.05.2017 г. изпълнителното дело от 2013 г. е прекратено. Образувано е ново изпълнително дело (2954/2017 г.). На 12.09.2018 г. ЧСИ Б. е изпратил запорно съобщение на работодателя на длъжника. Заповедта за незабавно изпълнение е връчена на ответната страна от съдебния изпълнител на 12.09.2018 г. с изпращането на поканата за доброволно изпълнение чрез работодателя. В двуседмичния период от страна на длъжника не е подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК. Заповедта е влязла в сила след изтичането на срока за подаване на възражение (26.09.2018 г.). На 20.09.2018 г. К. е подал молба по изпълнително дело, с която е поискал разсрочване на задължението на четири вноски – по 9947,55 лв. Съдът е приел, че към момента на образуване на изпълнителното дело от 2013 г. е действало ППВС № 3/1980 г. Съгласно последното погасителната давност за вземания, признати с влязло в сила съдебно решение, се прекъсва с образуване на изпълнителното дело и не тече до неговото прекратяване. Тъй като давността е спряна в периода на изпълнителното производство до неговото прекратяване, то не е необходимо взискателят да иска постоянно извършването на изпълнителни действия, за да поддържа висящността на изпълнителното дело. Съдът посочил, че на 26.06.2015 г. е постановено Тълкувателното решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е било прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С т. 10 от тълкувателното решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Въззивната инстанция е приеле, че когато е издаден тълкувателен акт за определена правна норма и впоследствие са настъпили промени, които налагат приемането на нов тълкувателен акт, отменящ предходния, последващият акт по тълкуването на дадена правна норма няма обратно действие, а се прилага от момента на постановяването му. При тези принципни съображения, конкретно предвид фактите по делото съдът посочил, че първото изпълнително дело е образувано 2013 г. (по време на действието на ППВС № 3/1980 г.). Изпълнителното дело е висящо към датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС. Посочено, че при постановена заповед за изпълнение, неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно чл. 416 ГПК. Съдът е приел, че заповедта за изпълнение по действащия към момента ГПК е приравнена по правни последици към влязлото в сила съдебно решение, в случаите когато не е подадено възражение по реда на чл. 414 от ГПК. Заповедта по делото е влязла в сила. Следователно и доколкото издадената заповед за изпълнение има всички последици на съдебно решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от обективните предели факти, стабилитет и изпълнителна сила, то спрямо същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна погасителна давност, като видът и характерът на конкретното вземане е без значение. Съдът приел, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за изпълнение, която е влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Достигнал до извод, че завареното като висящо от ТР № 2/26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС принудително изпълнение до 26.06.2015 г. се урежда съгласно задължителното тълкуване в ППВС № 3/1980 г., според което през времетраенето му от 20.11.2013 г. (датата на образуване на първото изпълнително дело) до 26.06.2015 г. погасителната давност е спряла, а от 26.06.2015 г. е приложимо приетото с тълкувателното решение, че давността се смята за прекъсната с поискването на всяко изпълнително действие и съответно от този момент започва да тече нова давност. Развил е съображения, че когато за реализиране на вземането са образувани повече от едно изпълнително дело, преценката дали е изтекла погасителната давност следва да се извърши въз основа на съпоставяне на датата на последното изпълнително действие по първото изпълнително дело и първото изпълнително действие по второто изпълнително дело. Посочил, че последното изпълнително действие по първото изпълнително дело е изпращането на запорни съобщения до банкови институции на 28.11.2013 г., като при липсата на изпълнителни действия в продължение на две години изпълнителното производство е прекратено по право. Съгласно приетото в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява по право, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Прието е, че в случая давността по второто изпълнително дело е прекъсната не с образуването му на 10.05.2017 г., а с изпращането на запорното съобщение до работодателя на 12.09.2018 г. - молбата на взискателя за извършване на определено изпълнително действие не прекъсва погасителната давност, а само предприемането на изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Съдът обобщил, че последното валидно изпълнително действие по първото изпълнително дело е на 28.11.2013 г. (изпращането на запорни съобщения до банкови институции); до първото изпълнително действие по второто изпълнително дело - 12.09.2018 г. (изпращането на запорното съобщение до работодателя) е изминал период по-малък от 5 години, следователно давността за процесните вземания не е изтекла. Намерил за удачно да припомни, че давността за вземания по договор за банков кредит е именно петгодишна. Отделно съдът отбелязал, че е налице и друго основание, за да се приеме, че сумите не са погасени по давност, а именно - наличието на подадена молба от длъжника на 20.09.2018 г. по изп. дело № 2954/2017 г., с която същият е уведомил съдебният изпълнител, че желае да разсрочи задължението си на 4 равни вноски в размер на 9947, 55 лв., първата от които ще бъде направена до 26.09.2018 г., а останалите в рамките на 26-то число на всеки следващ месец; счел, че това изявление представлява признание на неизгодни за длъжника обстоятелства, като предвид посочения размер на вноските, всяко от които по 9947,55 лева, както и техният брой, съдът приел, че изявлението съставлява признание за дължимост на всички задължения по договора за издаване на банкова карта - в т.ч. за главница, лихви, такси, законна лихва, разноски. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните въпроси: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с ТР № 2/26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС и съответно как се прилага тази отмяна към заварените изпълнителни дела и съответно към броенето на давностните срокове, като поддържа противоречие на въззивното решение с определение № 38/02.03.2018 г. по ч. гр.д. № 325/2018 г., II г.о.; решение № 681/24.09.2009 г. на ВКС по гр.д. № 3189/2008 г., I г.о.; определение № 53/26.03.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1049/2018 г., II г.о.; определение № 20/12.03.2019 г. на ВКС по гр.д. № 7/2019 г.; определение № 196/04.10.2017 г. на ВКС по ч.гр. д. № 3356/2017 г., I г.о.; решение № 131/23.06.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015 г., IV г.о.; определение № 65/09.03.2021 г. на ВКС по гр.д. № 3999/2020 г., IV г.о.; Поставил е и въпросът - издаването на заповед за изпълнение прекъсва ли давността и съответно по отношение на нея приложима ли е нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и съответно какъв е давностният срок по отношение на онази част от вземанията, за които би била приложена нормата на чл. 111 ЗЗД. Твърди противоречие с решение № 45/30.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 61273/2016 г., IV г.о.; решение № 42/26.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1812/2015 г., IV г.о.; решение № 139/28.08.2013 г. на ВКС по т.д. № 97/2012 г., II т.о.; решение № 94/27.07.2010 г. на ВКС по т.д. № 943/2009 г., I т.о.; Касаторът поддържа евентуално, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Развити са съображения и за очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на Върховния касационен съд установи, че първият поставен в изложението въпрос попада в приложното поле на Тълкувателното дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, образувано по въпрос, уточнен с решение на ОСГТК на ВКС в закрито заседание на 17.02.2021 г.: “Прилага ли се нормата на чл. 115, ал. 1, б. “ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г.“ Ето защо, производството по настоящото дело следва да бъде спряно до постановяване на тълкувателно решение. Мотивиран от горното, съдът