Определение № 50152 от 09.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2736/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. П. от Софийска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 671/09.05.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 3864/2021 г. в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. Я. Р. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., на осн. чл. 2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 11.02.2020 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта относно съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение. Счита, че то не е съобразено с действителните вреди, настъпили в причинна връзка с продължителността на наказателното производство, принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с икономическата обстановка в страната. Насрещната страна Н. Я. Р., чрез адвокат С. М., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Н. Я. Р. обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ в размер на 15 000 лв., компенсаторна лихва в размер на законната върху главницата, считано от 11.02.2020 г. до окончателното издължаване, съдебноделоводни разноски по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за производството по делото. Искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата до 130 000 лв., ведно с натрупаната лихва върху отхвърлената главница, считано от 11.02.2020 г., до окончателното издължаване За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 24.06.2003 г. с постановление на прокурор по сл. дело № 568/2002 г. Р. е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, чл. 209, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК. На същата дата спрямо лицето е взета мярка за неотклонение “парична гаранция“ в размер 10 000 лева. Впоследствие, на 05.05.2004 г. по сл.дело № 568/2004 г. лицето отново е привлечено като обвиняем за престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, чл. 209, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 от НК. На 12.10.2005 г. е внесен обвинителен акт срещу четирима обвиняеми, в това число и Р.. Образувано е нохд № 11436/2005 г. по описа на СРС. С разпореждане от 20.03.2006 г. съдебното производство е прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. С постановление от 02.04.2008 г., Р. отново е привлечен като обвиняем в извършването на квалифициран състав на “измама“, но само като съизвършител в съучастие с друг обвиняем. На 30.06.2008 г. Прокуратурата е внесла в съда нов обвинителен акт срещу Р. и друго лице. По този обвинителен акт в СРС е образувано нохд № Сл П-57/2008 г. С разпореждане от 31.07.2008 г. съдът е прекратил съдебното производство и е върнал делото на СРП за отстраняване на допуснати в обвинителния акт отстраними съществени процесуални нарушения. С постановление от 30.10.2015 г. на прокурор при СРС, досъдебното производство, образувано и водено против Р. и друго лице, спряно на 11.10.2013 г. поради влошаване на здравословното състояние на другото лице, е възобновено. В частта срещу Р. за извършване на престъпление по чл. 211, пр.1, във вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, пр.1, във вр. с чл. 209, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК производството е прекратено и е отменена взетата спрямо него мярка за неотклонение “парична гаранция“. В постановлението е посочено, че наказателното производство продължава спрямо другия обвиняем. Посочено е също, че липсват данни от субективна страна обвиняемият Р. да е извършил престъплението, за което обвинен и е разпоредено да му бъде връчен препис постановлението, което обаче не е сторено и до датата, в която е даден ход на устните сътезания пред въззивния съд. В заключение, въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2б ЗОДОВ. Общата продължителност на наказателното производство – почти 17 г. надхвърля всякакъв разумен срок за провеждането му, като фактическата и правната сложност на повдигнатите обвинения не биха могли да оправдаят тази прекомерна продължителност. Заключил, че е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. През цялото време той е изпитвал притеснение, тревожност, стрес, несигурност. Съдът посочил, че Прокуратурата дори не предприела действия да връчи на страната препис от постановлението за прекратяване на делото. Повдигнатите множество обвинения са били за извършване на тежки престъпления. Наблюдаващия прокурор не е изпълнил задължението си да състави обвинителен акт, сдържащ всички факти от обективна и субективна страна на престъплението, така че да е годен за предаване на обвиняемото лице на съд, вкл. и след две прекратявания на съда за отстраняване на допуснати нарушения от прокурора. Съдът, също така, изяснил, че съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди на лицето, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок. Съдът заключил, че Прокуратурата на РБ следва отговаря за установеното неимуществено увреждане на ищеца Р., като определил парично обезщетение по справедливост. Взел предвид характера на досъдебните производствата, качеството на ищеца по него – обвиняем в престъпление, т.е. наказателната принуда е насочена директно спрямо личността му, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, възрастта на пострадалия към датата на привличането му като обвиняем – 24 г. и към датата на подаване на исковата молба, към който момент все още производството е висящо, е на 41 г. Същевременно съдът обсъдил, че Р. не е търпял вреди по-големи или по-силни от обичайните за лица в подобно положение, а още и, че продължителността на следственото дело не е дало трайно негативно отражение върху начина на живот, връзките със семейството или да е имало други непреодолими отрицателни последици върху живота и здравето му. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: длъжен ли е съдът, когато определя размера на неимуществените вреди, да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и как се прилага и какво е съдържанието на понятието “справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата чл. 52 ЗЗД, при хипотезата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Поддържа противоречие с т. II на ППВС № 4/23.12.1968 г, т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 69 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр.д. № 3169/2019 г., IV г.о.; решение № 222 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр.д. № 120/2020 г., IV г.о.; решение № 161 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр.д. № 105/2020 г., III г.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Повдигнатите правни въпроси са включени в предмета на произнасяне от въззивния съд и са относими към постановения от него резултат. Разрешаването им обаче не противоречи на посочената съдебна практика, а напротив, напълно е съобразена с нея, при тълкуване на чл. 52 ЗЗД, чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Следва да се посочи, че страната сама и не е изяснила оплакването си за нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК - кои от релевантните, установени по делото обстоятелства счита, че съдът не е взел предвид. Трябва да е ясно, че оплакването, така направено, е бланкетно, а касационната инстанция, която е контролно-отменителна извършва проверка само в рамките на конкретните касационни доводи. Подобна неяснота, при принципно поставен въпрос, също няма как да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Съдът няма как да предполага дали според страната има и други доказателства, които въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила, а още кои са тези установени от съда по делото факти, върху които е трябвало, но не е основал решението си. Следва, също така, да се посочи, че според ВКС въззивната инстанция е взела предвид всички установени релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД обстоятелства. В пълно съответствие със съдебната практика, вкл. и цитираната, съдът е тълкувал и нормата на чл. 52 ЗЗД, като справедливостта при нарушение по чл. 2б ЗОДОВ и чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС е свързал с преценката на конкретните, обективно настъпили и установени обстоятелства, които по това дело носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди и за това в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на ищеца. Сам касаторът не твърди, че въззивният съд е пропуснал да вземе предвид обстоятелство, което евентуално би намалило размера на дължимото обезщетение или пък, че е ценил обстоятелство, което не носи обективни характеристики за приетите увреждания. От друга страна касаторът не е съгласен с присъдения размер, който определя като прекомерен, но сам и не изяснява виждането си какво трябва да е според него справедливото обезщетение за 17-годишно продължило наказателно производство, което се оказва и незаконно по см. чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Касационната инстанция не намира основания и служебно, в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, да допусне касационно обжалване. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1200 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът