Определение № 1217 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2128/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 13565 от 16.04.2024 г., подадена от М. Н. С. чрез адвокат Н. М. от АК – П. срещу въззивно Решение № 318 от 07.03.2024 г. по в.гр.д.№ 3334/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Ответникът по касация Я. И. Й. е подал отговор на жалбата чрез адвокат Е. М. от АК - П.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 3933 от 02.10.2023 г. по гр.д.№ 16578/2022 г. на РС Пловдив, ІХ гр.с., с което е отхвърлен предявеният от касаторката срещу ответника по касация иск с правно основание чл. 108 ЗС – да се признае за установено, че ищцата е собственик на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 41 от 14.11.2006 г., том III, рег.№ 4476, д.№ 407/2006 г. на нотариус Р. Т. (рег. № 34), на самостоятелен обект с идентификатор № ***** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-64 ат 05.10.2006 г. на ИД на АГКК, с последно изменение от 24.10.2022 г., с административен адрес [населено място], район И., [улица], [жилищен адрес]/117, с предназначение - жилище, с площ по документи 43,81 кв.м., ведно с прилежащите към апартамента изба № 21 с площ от 2,64 кв.м. и 0,571 % от общите части на сградата, както и за осъждането на ответника да предаде на ищцата владението на имота.

Въззивният съд е приел за установено, че съгласно нотариален акт за продажба на недвижим имот № 41 от 14.11.2006 г., том III, рег.№ 4476, дело № 407/2006г. на нотариус Т., Б. Н. С. и Д. Й. С. са продали на М. Н. С. недвижим имот, описан като апартамент № 21/117, на шести етаж, вх. Д, от блок № 192, [улица],[жк], [населено място], който понастоящем е нанесен с идентификатор № *****. по КККР на [населено място]. По делото е прието писмено доказателство, наименовано „Контралетър (разписка)“, издадена от ищцата М. Н.С. на 14.11.2006 г., в която се съдържа изявление, че ищцата декларира закупуването на процесния недвижим имот от Б. Н. С. и Д. Й. С. като продавачи за сумата от 12 500 евро, които получила като заемна сума от ответника Я. Й. И. при подписване на нотариалния акт, като действителната й воля е, че закупеният имот е собственост на Я. Й. И., закупен от ищцата с негови пари. Автентичността на документа е потвърдена с изслушаната по делото и неоспорена съдебно-графологична експертиза. Въззивният съд е приел за неоснователен доводът на ищцата, че съдържащите се в обратното писмо изявления относно цената по сделката и че сумата представлява заем, предоставен от ответника, напълно опровергават изводите на съда за наличие на симулация по отношение на субекта. Като неоснователни са определени и възраженията, че след като ответникът навежда довод за привидност, то той е бил длъжен да проведе пълно и главно доказване на обстоятелствата, които твърди, като такива доказателства не са събрани в хода на делото. Прието е, че за разкриване естеството на насрещните престации значение има действителната воля на договарящите страни и именно на основата на техните изявления може и следва да бъде разкрита привидността. Съдържащите се в обратното писмо изявления относно цената по сделката и че сумата представлява заем, предоставен от ответника на ищцата, са ирелевантни за разкриване на симулацията, като видно от волята на ищцата, изразена в обратното писмо, е, че не са възникнали заемни правоотношения между страните, а сумата е предоставена от ответника на ищцата за закупуване на имота, доколкото е налице уговорка между тях той да е действителният собственик на имота. При тълкуване на изготвения от ищцата „контралетър“ съобразно чл. 20 ЗЗД е прието, че действителната воля на ищцата М. С. не е била да вземе заем от Я. Й. и да купи жилището за себе си и на свое име. Същата ясно сочи, че действителната й воля е процесният апартамент да се закупи на името на Я. Й., като това е сторено с негови пари. Според въззивния съд не може да се приеме, че ищцата е взела заем от ответника за закупуване на жилището за себе си. Това е така, защото в изявлението на М. С. няма никаква воля евентуално „дадения й заем“ да се връща на ответника. Подобни твърдения, че заемът е връщан и дори има договорка някога да се върне липсва по делото. Свидетелката на ищцата и нейна сестра Е. А. твърди, че М. С. не е вземала заем от Я. Й., напротив това са си нейни спечелени от нелегална търговия и спестени пари, с които е закупено жилището. Тоест при липса на каквито и да е твърдения и доказателства, че между страните по делото има сключен договор за заем, то единственото приемливо тълкуване на процесния контралетър е приетото по-горе. Това тълкуване си има своето логично обяснение в характера на интимната връзка на М. С. и Я. Й. към момента на купуване на жилището, защото същите не са били в граждански брак, а ищцата се е страхувала, че законната съпруга на Й. може да има претенции към това жилище, ако то е на негово име. При условие, че по делото е доказано, че договорът за покупко-продажба на процесния имот, като титул за собственост, на който се позовава ищцата в исковата молба, е недействителен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр.чл. 17 ЗЗД, то обсъждането на владението и придобивната давност в казуса е прието за безпредметно.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основание за допускане на касационното обжалване по следните въпроси:

1. „Дали документ, който изхожда само от една от страните по привиден договор, може да бъде счетен за обратно писмо за доказване на симулация или той представлява само начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК?“ – с позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а също и това по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК;

2. „Дали отказът на въззивния съд да разгледа правопораждащите собствеността доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да ги анализира детайлно нарушава правата на жалбоподателя и не съставлява отказ от правосъдие ?“ – с позоваване на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК;

3. „Какви облигационни отношения са налице в случая, когато явният купувач купува недвижима вещ; няма ли той задължение да я прехвърли обратно и как следва да се докажат такива отношения – налице ли е косвено представителство в този случай ?“ – с позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

4. „Допустимо ли е въззивният съд категорично да откаже да разгледа доказателствата и обстоятелствата по делото, въобще да не направи инстанционен контрол, както повелява волята на закона ?“ – с позоваване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК;

5. „Договорът за заем, по който доверителката ми е получила средства за закупуване на процесния апартамент, съставлява ли начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, което да даде основание за разпит на свидетели и включва ли се в обхвата на изключението по чл. 165, ал. 2, предл. 2 ГПК?“ – с позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК;

6. „Допустимо ли е връзките между фактите и твърденията за относителна симулация, както и връзката на писмени доказателства, съставляващи начало на писмено доказателство за разкриване на симулация, да се установят със свидетелски показания или е достатъчно обратно писмо ?“ – с позоваване на решение на ВКС, съобразно което при неяснота относно спорния имот, съдът следва да върне исковата молба.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед предмета на делото, релевантният в случая правен проблем е за вида на доказателствата, необходими и достатъчни за разкриване на персонална симулация. В практиката на ВКС – Решение № 247 от 04.02.2019 г. по гр.д.№ 4288/2016 г. на ВКС, IV г.о., се приема, че при привидни (симулативни) договори страните нямат намерение да бъдат обвързани така, както външно са изразили воля. Те обективират волеизявления в правната действителност, които стават известни на трети лица, но в действителност те съзнателно изобщо не желаят настъпването на правните последици (абсолютна симулация) или желаят настъпването на други последици, различни от тези, които биха се породили от външно изразената им воля (относителна симулация). Самите страни създават по своя воля и с постигнато между тях съгласие тази двойственост; симулацията е насочена към трети лица. При персоналната симулация привидността се отнася не до съществуването на правните последици на явната сделка, а до това, кой е техен носител. И при нея знанието и съгласието на прикритата и на явната страна е необходимо – за търсените последици, за действителните титуляри на правата и задълженията и за симулираното участие на привидна страна. Последната може и да не знае, че фигурира като страна по договора при т.нар. едностранна персонална симулация (идентичността й се ползва без да е уведомена, без нейно участие и съдействие) или да знае, да е съгласна и да съдейства за осъществяване на привидността (двустранна персонална симулация). Изложеното аргументира извод, че за разкриване на персонална симулация не е необходимо и противната страна по договора да е изразила воля в т.нар. пълен обратен документ, какъвто би бил налице при съставянето му с участието на всички страни по явната сделка. Постановеният от въззивния съд резултат е в съответствие с посочената практика на ВКС. Друго не следва от съпоставката с актовете, цитирани от касаторката по въпроси №№ 1 и 6. Решение № 395 от 10.05.2008 г. по търг.д.№ 19/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о. и Решение № 1449 от 14.01.2009 г. по гр.д.№ 4699/2007 г. на ВКС, ГК, IV г.о. са постановени по реда на чл. 218а, ал. 1, б. „б“ ГПК (отм.) и не попадат в обхвата на актовете, с които (съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/20069 г. на ВКС, ОСГТК) е допустимо да се обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Решение № 205 от 25.11.2013 г. по гр.д.№ 3243/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о. е даден отрицателен отговор по въпроса дали страната може да доказва привидност с други доказателствени средства при липса на „обратен документ“ или „начало на писмено доказателство“ като предпоставка за допустимост на свидетелските показания. Това тълкуване не отрича направеното с Решение № 247 от 04.02.2019 г. по гр.д.№ 4288/2016 г. на ВКС, IV г.о. Същевременно, в разгледания по гр.д.№ 3243/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о. случай е стоял въпросът за разкриване на абсолютна симулация – за разлика от настоящия случай на разкрита относителна симулация. Ето защо както постановеното с общите мотиви, така и постановеното по съществото на спора с Решение № 205 от 25.11.2013 г. не аргументират допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разясненията, направени с ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК и с Решение № 11 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 166/2011 г. на ВКС, I г.о. нямат отношение към проблема за доказването на персоналната симулация. Изложеното налага извод, че въпроси №№ 1 и 6 не представляват основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпрос № 3 няма обуславящо значение за изхода на спора, тъй като по делото не е поддържано и по тази причина не е обсъждано дали касаторката е действала като скрит пълномощник на ответника и как следва да се доказват такива отношения. Необуславящ е и въпрос № 5, който предполага по делото да е установено заплащане на цената със средства, предоставени на касаторката по договор за заем, сключен с ответника. Тя не е въвеждала такова твърдение в процеса и изводи в такава насока отсъстват във въззивния акт. Въпроси №№ 2 и 4 обобщават оплакванията на касаторката за допуснати процесуални нарушения при постановяване и мотивиране на въззивното решение. Съобразно приетото с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/20069 г. на ВКС, ОСГТК, явяващият се общо основание за допускане на обжалването материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпроси №№ 2 и 4 се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните. Съгласно приетото в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по обсъждане на доводите и възраженията на страните, по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и установяване от тях на правнорелевантни факти. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

В случая няма данни, които да повдигат съмнение за нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото да може да се реши по същество - като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. С оглед посочените критерии, обжалваният съдебен акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим.

Регламентирането на очевидната неправилност наред с вероятните нищожност и недопустимост като основание за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК налага да се извърши служебна проверка и за този порок. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед настоящото произнасяне касаторката следва да заплати на ответника по касация разноските, които е направил за защитата пред ВКС – сумата 1 200 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 14б).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия