Определение № 3494 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. А. срещу въззивно решение № 866/26.06.2023 г. по в.гр.д. № 919/2022 г. на Софийския апелативен съд, допълнено с решение № 1079/10.08.2023 г. по същото дело 1) в частта, с която с него е обезсилено решение № 266708/26.11.2021 г. по гр.д. № 5903/2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която с него е отхвърлен частичният иск на С. А. А. срещу Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лева от претенция в общ размер на 180 000 лева, като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, причинени от липсата на ефективно разследване и привличане към отговорност на лицата, отговорни за задържането му под стража в периода от 12.01.1985 г. до 24.09.1985 г. и производството по делото е прекратено в тази част; 2) в частта, с която решение № 266708/26.11.2021 г. по гр.д. № 5903/2019 г. на Софийския градски съд е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът на С. А. А. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер 100 000 лева. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен искът на С. А. А. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лева и законна лихва върху тях, считано от 02.05.2019 г. и вместо това тази част от иска е уважена - въззивният съд е осъдил ПРБ да заплати на С. А. А. сумата 15 000 лева, като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното сл.дело № 1/1991 г. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За мотивите на въззивния съд: От правна страна въззивният съд е приел следното: По иска с правно основание чл.49 ЗЗД: Предявената искова молба е била редовна и с нея (с първоначалната искова молба) такъв иск не е бил предявен. Предявяването му е резултат от допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и незаконосъобразни указания за отстраняване на нередовности в редовна искова молба, при което се е стигнало до недопустимо последващо обективно съединяване на искове. Поради което в тази част първоинстанционното решение следва ад бъде обезсилено и производството прекратено. По иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС: Въззивният съд е изложил мотиви за допустимостта и частичната основателност на предявения иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ: Установени са качеството на ищеца на пострадал от тъй наречения „възродителен процес“ и неприключилото сл. дело № 1/1991 г. за разследване на действията по тъй наречения „възродителен процес“. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД въззивният съд се е позовал на приетото в т. II на ППВС 4/68 г. и на последващата практика на ВКС (решение по гр.д. № 85/12-IV г.о.) и е приел, че целта на обезщетението е да възстанови психическото и емоционалното равновесие на пострадалото лице. Като се е позовал на практиката на ВКС (решение по гр.д. № 2088/22-III г.о. на ВКС) въззивният съд е приел, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Затова поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойства за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието на пострадалото лице в държавността поради забавянето на делото. Въззивният съд е приел също, че по реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. При определяне на размера на обезщетението следва да бъде взета предвид продължителността на наказателното производство, което въпреки сложността му, значително надхвърля и законоустановените и разумните срокове. В случая каквато и да било фактическа и правна сложност не може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от 30 години, която очевидно е прекомерна и нарушаваща правото по чл.6, §1 от Конвенцията. Въззивният съд е приел, че обичайните негативни изживявания на ищеца от неразумната продължителност на следственото дело следва да бъдат обезщетени, но по делото не са събрани доказателства за негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива. По делото няма данни за настъпило увреждане на здравето в следствие на бавното производство, нито други специфични вредни последици, които да обуславят определяне на по-голям размер на обезщетението, в сравнение на обичайния при подобни случаи. Така въззивният съд е приел за справедливо обезщетение в размер на 15 000 лева. С допълнителното решение въззивният съд е приел, че върху посоченото обезщетение се дължи законна лихва от датата на подаване на исковата молба. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В изложението за допускане на касационно обжалване са поставени материалноправни въпроси, свързани с принципа и критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото. Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 15 000 лева по поставения от жалбоподателя правен въпрос (изведен в разновидности): Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник? Жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 72 /1.06.2022 г. по гр.д. № 4037/2021 г. на III г.о. на ВКС (споменато на две места в изложението), решение № 50062 /02.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV г.о. на ВКС (постановено с участието на съдии от настоящия състав, което решение им е и служебно известно, както и постановеното преди това решение № 50280 /11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV г.о. на ВКС), решение № 117/22.02.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на III г.о. на ВКС. Както и с определения на ВКС по чл.288 ГПК и с решения на апелативни съдилища. Видно от мотивите на въззивния съд въпросът е обуславящ. Настоящият съдебен състав намира, че следва да извърши преценка дали разрешението на въззивния съд съответства на приетото с посочените от жалбоподателя с касационната жалба и с допълнителна молба от 22.04.2024 г. решения на ВКС по сходни спорове, или им противоречи, което представлява допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото с т.2 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС посочените от жалбоподателите въззивни решения и определения на ВКС не попадат между актовете, визирани чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не могат да обосноват допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което настоящият съдебен състав не ги обсъжда. Поради това, че допуска касационно обжалване в частта, с която е отхвърлен искът на жалбоподателя за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав не обсъжда останалите въпроси, свързани с този иск (2, 4, 5 и 6). Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по изведения въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото? Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика. Въззивният съд е разгледал доводите на жалбоподателя и е изложил самостоятелни мотиви по тяхната основателност. С третия си въпрос жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Жалбоподателят не е поставил правни въпроси, свързани с обезсилената част от решението по иск по чл.49 ЗЗД, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на тази част от въззивното решение. Воден от изложеното съдът