Определение № 50118 от 22.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3254/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. К. против решение №410/23.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 2473/2021 г. от VІІ-ми състав на САС. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че сключения договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане е нищожен, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Съдът е приел, че преди и към 15.05.2014г. /когато е било оформено процесното пълномощно/ здравословното състояние на прехвърлителката е било сериозно влошено и че от този момент до смъртта й – ответницата /на основание на издадено й пълномощно/ е получавала лично пенсията на упълномощителката, съответно е разполагала по своя преценка с получаваните парични средства. Съвкупната преценка на тези две обстоятелства е довел съда до извода, че към датата на атакуваната едностранна сделка – възрастната и болна жена вече, на практика се е намирала във фактическа /обективна/ и финансова зависимост от ответницата, особено и поради това, че към същият период тя е била самотна – съпругът е бил починал съвсем скоро и вдовицата е живяла в отсъствие на близки лица или роднини, които да й оказват морална и психологическа подкрепа, финансова помощ и физическа грижа. Посочените финансова и физическа а, като следствие от това и психологическа зависимости са се задълбочили, а на практика са придобили измеренията на пълни такава - след изповядването не само на процесната прехвърлителна сделка, но и на още две такива /съгласно пълномощно от 06.06.2014 г.; нотариален акт от 27.06.2014г. и нотариален акт от 03.07.2014г./ чрез които общо пет сделки - две едностранни и три двустранни, ответницата е прехвърлила в своя полза – както процесния апартамент, така и редица други недвижими имоти, собственост на наследодателката на ищцата. Съдът е приел, че последвалият от горните сделки правен и фактически резултат, а именно такъв, че на практика е лишило болната и възрастна жена от цялото и налично имущество приживе. Това е прието от съда като „недобросъвестен“ и противоречащ на добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД резултат, особено и поради това, че срещу придобиването на всички активи на прехвърлителката /недвижими имоти/ е било поето абстрактното насрещно задължение за издръжка и грижа. Престацията за гледане и издръжка е продължила да бъде предоставяна изключително кратко след сключване на алеаторния договор и то при яснота при приобретателката за тежкото здравословно състояние на прехвърлителката. Отделно от това съдът е посочил, че този резултат се явява и житейски незащитим, необоснован и несправедлив, вкл. и през призмата на кратки общ период на познанство между ответницата и прехвърлителката /удостоверен с показанията на разпитаните в процеса свидетели/, както и конкретният, изключително кратък период на изпълнение на процесната сделка касателно престацията за гледане и издръжка, както бе посочено и погоре. Прието е, че това не може да обоснове /оправдае/ стореното съществено разместване на имуществени блага, включително и като се има предвид, това че до 08.05.2014г., съпругът на прехвърлителката, все още е бил жив и е живял заедно с прехвърлителката, и се е грижил за нея. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, при наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изброени са актове на ВКС, даващи дефиниция на понятието „добри нрави“, като освен посочените решения на ВКС не се сочи обосновка в каква насока въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тези съдебни решения, относно възприетото от него основание за нищожност на договора на това основание. Твърди се, че съдът неправилно е възприел фактите по спора относно отношенията между страните по договора, като се излагат фактически твърдения в тази насока, които не могат до доведат до извод за наличието на касационно основание по въпроса относно дефиницията на понятието „добри нрави“ така, както е поставен въпроса. Сочи се въпрос относно това, какви са критериите за да се приеме наличието на нищожност, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, но посочването на съдебната практика от страна на касатора именно във връзка с този въпрос води и до липсата на соченото основание, като отново не се сочи в каква насока съдът се е произнесъл по този въпрос. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС