Определение № 127 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2012/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Т. В., чрез адв. П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 172/03.06.2025 г., постановено по в. т. д. № 363/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 2 търговски с-в, с което е потвърдено решение № 102/22.03.2024 г., постановено по т. д. № 490/23023 г. по описа на ОС-Стара Загора, с което е отхвърлен предявеният от В. Т. В. срещу ЗК „Лев Инс“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 25500 лв. (предявен частично от общо претендираната сума от 30000 лв.), представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди вследствие на настъпило на 31.10.2022 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 07.11.2022 г. до окончателното му заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила (необсъждане на всички събрани по делото доказателства в своята съвкупност) то е необосновано – в противоречие с правилата на логическото мислене апелативният съд е достигнал до неправилния фактически извод, че поведението на водача на л. а. Мерцедес“ не е противоправно. В този смисъл, счита, че от приетата като компетентно изготвена и неоспорена от въззивния съд САТЕ се изяснявало по несъмнен начин, че при своевременна реакция този водач, движейки се с превишена скорост, е имал техническата възможност да спре и да не причини процесното ПТП и при двата варианта на движение на управлявания от ищеца л. а. „Тойота“ – в момента на възникване на опасността. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Относно формиране на вътрешното убеждение на съда при спазване на правилата на формалната логика - съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други - не са се осъществили в обективната действителност; 2. „Как следва да се формира вътрешното убеждение на съда и този процес подчинен ли е на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено?“; 3. „Когато при формиране на вътрешното си убеждение съдът не е спазил логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава ли постановеното решение поради необоснованост?“ (по тези три процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 186/22.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4/2022г., IV г. о.); 4. „Как следва да се кредитира съдебната експертиза и да се преценява нейната обоснованост и доказателствена сила с оглед изискването на чл. 202 ГПК?“; 5. „Заключението на вещото лице, както всяко друго доказателствено средство, трябва ли да бъде обсъдено в съвкупност с всички останали доказателства по делото и длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещо лице ако за решаване на даден въпрос е прието, че са необходими специални знания или е свободен да замести заключението със собствени произволни изводи?“; 6. „Може ли съдът да постанови решението въз основа на предположения или то е необосновано - без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото, вкл. без необходимата надлежна обосновка в съответната област на науката, изискваща специални знания и наложила ползването на експертно заключение?“ (по тези три процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 186/22.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4096/2022г., IV г. о.); 7. „Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти предполага ли грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда, т. е. нарушаване на логическите правила при вземане на решението, поради което изводите не почиват на обективно установените факти и законът не е приложен според точния му смисъл?“; 8. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“ (по тези два процесуалноправни въпроса се твърди противоречие както с тълкувателните разяснения, дадени в т. 12 и т. 19 от ТР № 1/2001 г. и т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, така и с казуалната практика - решение № 42/05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о.; решение № 42/05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о.; решение № 11/21.IV. 1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г., III г. о. и решение № 87/4.IX.1958 г. по гр. д. № 55/58 г., ОСГК); 9. „При възникване на опасност за движението за водач на МПС от неправомерно поведение на друг участник в движението освобождава ли се правомерно движещият се водач от задължение да предприеме действия за предотвратяване на ПТП или неправомерното поведение на един участник в движението освобождава ли останалите участници да предприемат мерки за предотвратяване на ПТП?“;10. „Следва ли водачът, респ. застрахователят да носи отговорност, когато той не е длъжен да очаква възникването на опасност, която е породена от неправомерното поведение на други участници в движението?“; 11. „Носи ли отговорност всеки един, който има участие в настъпването на транспортно произшествие и нарушението на правилата за движение на един участник освобождава ли останалите водачи на моторните превозни средства да не вземат мерки за безопасност, когато възприемат неправомерното движение?“; 12. „При възникнала/предвидима опасност задължен ли е водачът по чл. 20, ал. 3 ЗДвП да реагира за избягване на произшествието чрез аварийно спиране? Длъжен ли е да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция на възникнала опасност?“ (по тези материалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 287/01.07.1986 г. по н. д. № 241/1986 г., ІІІ н. о.; решение № 645/26.11.2007 г. на ВКС по к. д. № 365/2007 г., II н. о. и решение № 577/29.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1741 /2009 г., ІІІ г. о.). Касаторът счита, че правният отговор на тези материалноправни въпроси ще допринесе както за правилното прилагане на закона, така и за развитие на правото. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, обосновавайки своите фактически изводи въз основа на обстоятелствата, удостоверени в констативния протокол за ПТП с пострадали лица, заключенията на две САТЕ, протокола за оглед на местопроизшествие и албум към него, е приел за установено, че причината за настъпване на процесното ПТП представлява предприетото от водача на л. а. „Тойота“ (ищеца) навлизане в платното за движение на л. а. „Мерцедес“ в момент, в който този лек автомобил се е намирал в опасна близост. Именно водачът на л. а. „Тойота“ не се е съобразил с въведената организация на движение през кръстовището, като не е спрял на знак Б2 „Спри! Пропусни движещите се по път с предимство!“, т.е. не е осигурил предимство за преминаване през кръстовището на л. а. „Мерцедес“. Апелативният съд е счел за ирелевантно обстоятелството дали ищецът е бил спрял пред този знак или е спрял, а след това е навлязъл в кръстовището, когато това не е било безопасно. Обосновал е правното съждение, че не би могло да се изисква от водача на л. а. „Мерцедес“ да възприема л. а. „Тойота“ като опасност и да предприеме екстрено спиране, тъй като л. а. „Мерцедес“ се е движел по път с предимство, поради което неговият водач следва да очаква обратното - останалите участници ще съобразят поведението си с това обстоятелство и с въведена в тази връзка организация на движението. Следователно, не може да се приеме за обоснован фактическият довод, поддържан от въззивника, че, след като не е могъл да спре от момента, в който е забелязал, че л. а. „Тойота“ проявява признаци на опасност, возачът на л. а. „Мерцедес“ е допринесъл или предизвикал ПТП. Напротив, той се е опитал да направи възможното. Вещото лице П. бил констатирал две завъртания на волана, като не е изключено намаляване на скоростта чрез задействане на спирачки. Тази реакция обаче не е предотвратила сблъсъка. Такъв удар не би се осъществил, в случай че водачът на л. а. „Тойота“ се бе съобразил със знак Б2 „Спри! Пропусни движещите се по път с предимство!“, като осигури предимство за преминаване през кръстовището на л. а. „Мерцедес“. Вещото лице К. категорично бил изяснил, че водачът на л. а. „Мерцедес“ не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП при скорост от 62 км/ч, с която се е движил, но и при скорост от 50 км/ч, разрешена при градски условия. Този извод се потвърждава от двете САТЕ – водачът на л. а. „Мерцедес“ е имал само 1-2 секунди преди сблъсъка, в които е възприел опасността и е реагирал на нея. Но това време за реакция е недостатъчно, тъй като л. а. „Тойота“ е бил спрял на знака „Стоп!“ и за водача на л. а. „Мерцедес“ той не е представлявал опасност, с която е следвало да се съобрази. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е обосновал правното съждение, че ищецът не е доказал, че водачът на л. а. „Мерцедес“ е нарушил правилата за движение по пътищата, като виновно и противоправно е предизвикал или е допринесъл за настъпване на релевантното ПТП. Тъй като обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования водач на МПС, при недоказаност на противоправно поведение на водача на л. а. „Мерцедес“, чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ответния застраховател през релевантния период, не е възникнало притезателното право на ищеца за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение за причинените му вследствие на процесното ПТП неимуществени вреди. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е изяснил, че поради недоказаността на твърдения деликт, осъществен от застрахования водач на л. а. „Мерцедес“, не следва да се обсъжда както въпросът за размера на дължимото застрахователно обезщетение, така и фактите, обуславящи твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат. Обобщени, първият, вторият, петият и осмият процесуалноправни въпроса са от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Тези процесуалноправни въпроси, уточнени от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към предмета на спора доказателства, вкл. приети заключения на съдебни експерти, като подведе всички приети за установени правнорелевантни факти под приложимата законова материалноправна норма, давайки отговор на всички относими доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК ?“, отговоря както на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (той е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като е обусловил правните съждения на въззивния съд), така и на специалния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – следва да се извърши проверка дали този процесуалноправен въпрос е решен в противоречие както със задължителната практика на ВКС, така и със служебно известната на настоящия съдебен състав, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ІV г. о.; решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., ІV г. о. на ВКС; решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г. о.; решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г. на ВКС, І г. о. Останалите процесуални и материални въпроси обуславят поддържаните в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост относно фактическия извод на решаващия съд, че водачът на л. а. „Мерцедес“ не е осъществил твърдяното от ищеца противоправно поведение – управление на автомобила и неосъществяване на изискуемия контрол върху него в противоречие с уредените в закона правни задължения, поради което те не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационният съд ще се произнесе по тези правни доводи за неправилност на обжалваното решение при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда както специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (правните въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), така и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на сумата от 510 лв. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд