Определение № 2161 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2841/2023 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от С. З. Г. и К. Е. П., чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно определение № 854 от 24.03.2023г. по в.ч.гр.д. № 1346/2022г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 276856 от 29.12.2021г. по гр.д. № 14091/2018г. на СГС за прекратяване на производството по делото като недопустимо. Жалбоподателите считат обжалвания акт за неправилен, поради което искат да бъде отменен. Срещу подадената частна касационна жалба не е подаден отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Частните жалбоподатели са били ищци в производство с правно основание чл.2б ЗОДОВ. В исковата си молба са твърдели, че са получили обезщетение по реда на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ с влязло в сила решение на 6.10.2011г. В хода на производството са подали жалба до ЕСПЧ /№ 10984 от 29.01.2008г./, в която се съдържа и оплакване за нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок. Същата е оставена без разглеждане като недопустима с решение, взето между 5.09.2013г. и 19.09.2013г. поради неизчерпване на вътрушноправните средства за защита, признати за ефективни /чл.2б ЗОДОВ и чл.60а ЗСВ/. Посочили са, че предявяват исковата си молба/входирана на 23.10.2018г./ с оглед указанията на ЕСПЧ. Оплакването им е за неразумна продължителност на воденото срещу тях наказателно производство, което е продължило 7 години – от м.06.2000г., когато са привлечени като обвиняеми до 30.07.2007г., когато е влязла в сила оправдателната им присъда. Не се спори, че заявление с № РС-17-212 до Инспектората на ВСС, по реда на §8, ал.2 ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ са подали на 25.05.2017г.Същото е преценено като недопустимо, защото е подадено след изтичане на определения в закона 6-месечен срок, както от влизането в сила на ЗИД на ЗОДОВ /ДВ бр.98 от 2012г., в сила от 15.12.2012г./, така и от уведомяването им от регистратурата на ЕСПЧ, което е прието, че е станало най-късно на 1.08.2016г., когато са депозирали искова молба пред СГС /върната като недопустима с разпореждане, влязло в сила през 2017г. поради липса на подадена молба до Инспектората/. С определение № 276856 от 29.12.2021г. по гр.д. № 14091/2018г., СГС е прекратяване на производството по делото на две основания – липса на инициирано и проведено административно производство по реда на глава ІІІ ЗСВ и наличие на влязло в сила решение по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, в хода на което вече е присъдено обезщетение за неразумната продължителност. Този акт е потвърден със сега обжалваното въззивно определение № 854 от 24.03.2023г. по в.ч.гр.д. № 1346/2022г. на Апелативен съд София. Посочено е, че срокът по чл.60а, ал.4 ЗСВ е преклузивен и пропускането му води до погасяване на правото за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В случая производството по наказателното дело е приключило /2007г./ преди приемане /2012г./ на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ, поради което е приложим §8, ал.2 ЗИД на ЗОДОВ, предвиждаш 6-месечен срок и този срок, броим от 1.08.2016г. е пропуснат. Посочено е и че производството е недопустимо и поради наличието на влязло в сила решение с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, в който според въззивния съд, вече е присъдено обезщетение за сега претендираните вреди, защото вредите са идентични и за тях обезщетението се определя глобално. Частните жалбоподатели обжалват така постановеният въззивен акт, като се позовават на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /изискуеми съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК/, като поставя следните въпроси: 1. Допустим ли е искът по чл.2б ЗОДОВ след като е предявен за по-висока сума от максимално предвидената в чл.60а, ал.3 ЗСВ, когато не са спазени изискванията на §8, ал.2 ЗОДОВ и не е отправено искане по чл.60а ЗСВ преди предявяване на иска?, 2. Дали подаването на заявление по чл.60а ЗСВ, когато се претендира сума над 10 000лв., е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл.2б ЗОДОВ?, 3. Дали е компетентен министърът на правосъдието и Инспекторатът към ВСС да разгледат заявление по глава ІІІа ЗСВ, кагота се претендира сума над 10 000лв.? и 4. Следва ли да се приеме, че за страната не съществува право на иск пред съд за присъждане на обезщетение за нарушаване на правото й на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и да се приеме, че не е налице положителна процесуална предпоставка, установена в чл.8, ал.2 ЗОДОВ /изчерпване на административната процедура, по която няма постигнато споразумение/, в случаите когато страната – в предвидения 6-месечен срок е предявила директно претенцията си в съда и следва ли съдът да я препрати по компетентност на Министерството и да спре или да остави без движение делото до произнасяне от Министерството на правосъдието? Според жалбоподателите, те са уведомени от ЕСПЧ на 24.03.2016г. и с подаването на иска в съда /на 1.08.2016г./, предвиденият 6-месечен срок би бил спазен. Настоящият съдебен състав намира, че по нито един от така поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото първите три не са от значение за изхода на спора /не са свързани с решаващите мотиви на съда/, поради което не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, а всички не са разрешени в противоречие с установената практика /т.е. не е налице специалното основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ и доколкото по тях е налице съдебна практика, не може да е налице и посоченото специално основание по чл.280,ал.1, т.3 ГПК. Съображенията: Първите три поставени въпроса не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото са свързани или със спазването на изискванията на §8, ал.2 ЗОДОВ /първия/, с необходимостта от подаване на заявление по чл.60а ЗСВ, когато се претендира сума над 10 000лв. /втория/ или с компетентност на министърът на правосъдието и Инспекторатът към ВСС в тази връзка /третия/, които въпроси не са били обсъждани от въззивния съд и които нямат връзка с решаващите му мотиви за прекратяване на производството, които са свързани с пропускането на преклузивния срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ и с наличието на влязло в сила решение с идентичен предмет Независимо от това, за пълнота на изложението по тях следва да бъде посочено, че с § 8 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ /ДВ бр.98 от 2012г./ законодателят въведе задължителен преклузивен 6-месечен срок за подаване на заявления за обезщетения по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, който срок тече от влизане в сила на посочения закон или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека лицата, че жалбата им пред Европейския съд по правата на човека е отхвърлена поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита, когато производствата по тях са приключили пред националните инстанции. Цитираната норма на §8 ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ е ясна и тя не визира изключения от случаите, включително и в зависимост от претендираната сума /дали тя е под или над 10 000лв./ Към поставените въпроси релевантна е нормата на чл.8, ал.2 ЗОДОВ, която предвижда възможност за предявяване на иск по чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ по приключени производства, само и единствено, когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. В практиката единно и непротиворечиво се приема, че „шестмесечният срок по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е преклузивен (каквито са и останалите шестмесечни срокове по § 8 и § 9 от ПЗР на същия закон ). С пропускането му се прекратява самото субективно материално право на обезщетение за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Поради това неподаването в рамките на срока по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) на заявление за обезщетение по реда на гл. III-"а" от ЗСВ води както до недопустимост на самото това заявление (ако то бъде подадено след изтичането на срока) и на административното производство по него, така и до процесуална недопустимост на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и на съдебното производство по него“/вж.напр.решение по гр.д.№ 1610/2019г. на ІV г.о./ Във връзка с четвъртия поставен въпрос следва да посочи, че съгласно чл.118, ал.2 ГПК, за съда съществува задължение - когато счете, че делото не му е подсъдно - да го изпрати на надлежния съд. Само в този случай, „делото се смята за висящо пред този съд от деня на подаване молбата пред ненадлежния съд“. Подобно задължение съдът няма по отношение на органи, различни от съд, включително и няма задължение да изпраща преписката на специализираното звено към Инспектората на ВСС. Обратно, както беше посочено по-горе, съдът който е сезиран с иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ има задължение да провери, с оглед разопредбата на чл.8, ал.2 ЗОДОВ, дали е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, доколкото същата се приема за абсолютна процесуална представка за допустимост на иска. Сроковете са установени в закона, знанието на законите се презумира и заинтересованата страна е тази, която следва отправя надлежни искания, съобразно установените за това срокове. Мотивиран от изложеното,като счита че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд,