Определение № 546 от 22.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 208/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Ц. Н. А. и А. П. А., подадена чрез адв. Ст. С., против въззивно решение № 6295/27.08.2019 г. по гр. д. № 2066/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено решение № І – 45 - 118/ 28.09.2016 г. по гр. д. № 8583/2014 г. по описа на Софийски районен съд,в частта, с която „ Алфа Банка“ АД е осъдено да заплати на Ц. Н. А. и А. П. А. сумата от по 3000 лв.на всеки от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, за периода от месец април 2009 г. до месец юли 2013 г., изразяващи се в изживени психически болки и страдания, болезнени чувства, изразяващи се в постоянен силен стрес, страх от загуба на семейното жилище и на други семейни имоти, страх, че с едностранното увеличаване на лихвата от страна на банката, закупеният с кредита имот ще бъде продаден на публична продан при невъзможност цената му да покрие стойността на кредита, изживяно чувство на вина, че при публична продан на жилището непогасеният кредитен дълг ще бъде наследен от децата им, преживени унижения, усещане за безсилие, ярост, несигурност, страх от бъдещето, емоционална нестабилност, нервност, взаимни упреци между тях, напрегнатост и безизходица, които вреди те са претърпели в резултат на неизпълнение на договор за кредит № 165-224/ 2008 г., ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковата молба - 18.02.2014 г. до окончателното им изплащане и исковете с правно основание чл.79,ал.1 вр.чл.82 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни и недоказани.Отхвърлени са предявените от Ц. Н. А. и А. П. А. срещу „Алфа Банка“АД евентуални искове с правно основание чл.49 вр.чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от по 15 000 лв.за всеки от тях и представляваща обезщетение за претерпени неимуществени вреди за периода месец април 2009 г. до месец юли 2013 г.като неоснователни и недоказани.Потвърдено е решението в останалата обжалвана част,с която са отхвърлени исковете предявени от Ц. Н. А. и А. П. А. срещу „Алфа Банка“АД с правно основание чл.79,ал.1 вр.чл.82 ЗЗД за разликата над 3 000 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв. за всеки от тях,представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода месец април 2009 г. до месец юли 2013 г.,в резултат на неизпълнение от страна на банката на договор за кредит № 165 – 224/2008г.Присъдени са разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът не е обсъдил доводите в отговора на въззивната жалба.Иска се отмяна на решението и уважаване на предявените искове в пълен размер с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2,пр. 3 ГПК по следния формулиран въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички съществени доводи на страните и да изложи мотиви,защо споделя или не споделя даден довод релевиран от страна по делото?”.Сочи се противоречие с ППВС № 1/1953 г.,ТР № 1/ 4.01.2001г.ОСГК на ВКС, решение по т.д.№ 1106/2010г.,ІІ т.о. на ВКС и решение по гр.д.№ 3457/2016г,І г.о. на ВКС.По въпроса „Налице ли е договорно неизпълнение от страна на банка,която без правно основание едностранно е увеличила лихвата по кредита или задълженията на банката по договора за кредит се изчерпват с предоставянето на уговорената сума по кредита“ сочат основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Позовават се на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2,пр. 3 ГПК по следните формулирани въпроси във връзка с предявените евентуални искове:“Какво е съдържанието на понятието за небрежна „вина“ в областта на деликтната отговорност и дали това съдържание има изцяло субективен характер,изразяващ се в „психично отношение“ на дееца спрямо деянието и неговите вредоносни последици или има обективен такъв – изразяващ се в неполагане на дължимата от дееца грижа“ и „Какъв е предметът на оборимата легална презумпция по чл.45,ал.2 ЗЗД – дали законът предполага,че деецът не е положил дължимата от него грижа или предполага определено психично отношение на дееца спрямо деянието и неговите вредни последици“. Ответникът – „Алфа Банка“АД, чрез процесуалния си представител адв.М.К., в представения писмен отговор, излага съображения, че не са налице основания за допускане до касационна проверка, а по същество обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд след съвкупна преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, е установил същата фактическата обстановка като изложената от първоинстанционния съд ,поради което в мотивите си не е преповторил отново събраните в първата инстанция доказателства,от които са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.Приел е,че при постановяване на първоинстанционното решение е допуснато нарушение на материалноправни норми,поради което същото се явява неправилно, досежно основателността на предявените от ищците срещу ответника главни искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.82 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени от всеки един от двамата ищци неимуществени вреди за исковия период от време, в резултат на неизпълнение от страна на ответника на договор за кредит № 165-224/ 2008г. Посочил е,че в тежест на ищците е да докажат наличие на валидно облигационно отношение между страните по делото, виновно неизпълнение/ пълно или частично/ на договорно задължение от страна на ответника, вследствие на което ищците да са претърпели неимуществени вреди, настъпили от неизпълнението, за което ответникът да им дължи обезщетение в претендирания от тях размер,както и да е налице и причинна връзка между неизпълнението на договорно задължение от страна на ответника и настъпилите неимуществени вреди.Посочил е и,че обезщетението за неизпълнение на договорно задължение обхваща вредите, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждането му, а ако длъжникът е недобросъвестен,то той отговаря за всички преки и непосредствени вреди,които са в пряка причинно- следствена връзка с неизпълнението на длъжника.Приел е,че едностранното увеличение на лихвата по договора за жилищен ипотечен кредит от 6,2% на 7% по същество не представлява неизпълнение на договорно задължение от страна на банката,вследствие на което да бъде ангажирана договорната й отговорност,тъй като извършеното в изпълнение на неравноправни клаузи едностранно увеличаване на размера на месечните анюитетни вноски за периода от м.април 2009 г. - м. февруари 2011 г., включително е породило вземане в полза на ищците на извъндоговорно основание. За ответника е възникнало задължение по силата на чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да върне в патримониума на кредитополучателите получената, без да е налице валидно правно основание за това, парична сума в размер на 1152,69 евро./ решение от 02.07.2013 г., постановено по гр.дело № 9975/ 2012 год. по описа на СГС – влязло в сила/.При съобразяване на вида на неимуществените вреди съдът е приел,че те не са такива,които са могли да бъдат предвидени при сключване на процесния договор,поради което и не подлежат на обезщетяване по реда на чл.79,ал.1,пр.2 ЗЗД дори и да са доказани. Не са ангажирани и доказателства, от които да се направи обоснован извод, че служители на ответната банка при събиране на погасителни вноски от ищците по процесния договор за кредит от 07.03.2008 г. в увеличен размер са действали недобросъвестно. Не е установено по делото те да са знаели, че ще увредят кредитополучателите и въпреки това да са предприели действия по увеличаване на базовия лихвен процент и от там на приложимия към процесния договор за кредит годишен лихвен процент единствено с цел да ги увредят. По предявените евентуални искове с правно основание чл.49 вр.чл.45 ЗЗД съдът е посочил,че в тежест на ищците е да докажат по безспорен начин, че в резултат на противоправни действия на лица, на които ответникът е възложил работа, при или по повод на тази работа, са им били причинени твърдените в исковата молба неимуществени вреди.Освен това предмет на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане,така също и факта на възлагане на работа.Поради недоказване наличието на нито една от кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране гаранционно – обезпечителната отговорност на банката - наличие на виновни противоправни действия/бездействия от служители й, от които да са произтекли вреди за ищците,както и,че служителите й със своите действия /бездействия по повод изпълнение на възложена им работа са причинили твърдените от ищците неимуществени вреди,съдът е отхвърлил исковете. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е налице. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставения процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички съществени доводи на страните и да изложи мотиви. Въпросът е обуславящ решаващата воля на съда, но не е налице противоречие с практиката на ВКС,според която въззивният съд,като решаваща инстанция по същество,е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.Въззивният съд е процедирал така и в мотивите на въззивното решение е формирал изводите си по спорното право след като е извършил анализ на доказателствата по делото и след излагане на съображения по доводите и възраженията на страните. Не е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулираните въпроси във връзка с предявените евентуални искове.По тях съдът не е давал правно разрешение,а е посочил,че единствено субективният елемент от състава на деликта – вината,разбирана като конкретно психично отношение на лицето – изпълнител към собственото му поведение и неговите укорими последици се презюмира.В този смисъл е и константната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.45,ал.2 ЗЗД. Вторият поставен въпрос във връзка с главните искове е общо теоритично зададен и не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по него не се разкрива и поддържаната специфична предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 208, ал. 1, т. 3 ГПК. При позоваване на това основание касаторите следва да изложат обосновани съображения, които да аргументират тезата им, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Двете предпоставки следва да съществуват кумулативно и жалбоподателите да обосноват значимостта на въпроса, който са повдигнали ,както и необходимостта същият да бъде разрешен от касационната инстанция или да получи различно разрешаване с оглед променените социално-икономически условия в страната. В случая касаторите се позовават бланкетно на основанието по т. 3 и не сочат неяснота или непълнота на нормативната уредба, или нуждата от осъвременяване на вече дадени разрешения по поставения въпрос. Несъгласието с правните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а единствено може да обоснове касационно оплакване за неправилност на въззивното решението.Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационна проверка по поставения въпрос. При този изход на спора в тежест на касаторите следва да бъдат възложени доказаните и направени разноски за настоящата инстанция в размер на 3 840/три хиляди осемстотин и четиридесет/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.