Определение № 1146 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2346/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от ищеца по делото „Мибс Транс“ ЕООД, чрез адвокат К. М., срещу Определение № 2819/ 09.07. 2024г., постановено по в.гр.д. № 43/2024г., с което съставът на Окръжен съд - Варна е оставил без уважение молба по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта на присъдените разноски за адвокатското възнаграждение на ответната страна в поискания размер от 2000 лв. Частният жалбоподател счита за бланкетно посочването от съда, че при присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение за въззивното производство е събразил извършените процесуални действия и усилията на пълномощника при упражняване на предоставените права, без обсъждане кои точно действия са преценявани и как е оценено тяхното съответствие на стандартите за добросъвестно и точно изпълнение на защита. Поддържа се, че подаденият от процесуалния представител отговор на въззивната жалба в значителна степен повтаря мотивите на първоинстанционния съд, както и че не са представени писмени бележки във въззивното производство, въпреки представените такива от насрещната страна. Изразено е и несъгласие с оценката на въззивния съд за фактическа и правна сложност на делото, доколкото същата е обоснова с наличие на казус, обхващащ множество правни институти и правоотношения, без посочване от какво се състои това множество и каква точно е сложността в него. Представено е изложение на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК с поставени два въпроса. Ответникът по частната жалба – „Пенемат“ООД депозира писмен отговор, с който я оспорва. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което е процесуално допустима. Редът на обжалване, по който се развива настоящото производство, не изисква формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което съдът не дължи произнасяне по поставените такива от частния жалбоподател, като изложените при обосноваването им съображения следва да се разгледат като оплаквания срещу атакувания акт. Разгледана по същество, частната жалба се преценява като неоснователна, по следните съображения: С решението по в. гр. д. № 43/2024г. Окръжен съд - Варна, като е съобразил изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е присъдил в полза на въззиваемото дружество, ответник по делото, разноски за въззивното производство в размер на 2000 лв., заплатено адвокатско възнаграждение. За неоснователно е намерено възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение с оглед правната и фактическа сложност на делото. Изложено е също така, че размерът на възнаграждението е под препоръчителния такъв от 2 650 лв., предвиден в НМРАВ. Постановеният с обжалваното определение отказ на Окръжен съд – Варна да измени решението в частта за разноските, е мотивиран по следния начин: На първо място е констатирано, че в молбата по чл.248 ГПК бланкетно са изброени общите предпоставки за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение без излагане на конкретни доводи за тяхната относимост и основателност; За неоснователно е намерено твърдението, че присъдената за възнаграждението сума не съответства на материалния интерес по делото, чийто размер е 25 000 лв., както и че присъденото в претендирания размер от 2 000 лв. е по-нисък от минимално предвидения в НМРАВ, поради което са събразени постановките на Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22. По съображения, че предмет на спора е претенция за заплащане на неустойка по предварителен договр за строителство и покупко-продажба на недвижим имот, обхващащ различни правни институти и правоотношения и че по спорните въпроси не е налице практика по идентични казуси, като неоснователно е преценено твърдението на молителя за липса на фактическа и правна сложност на делото. След съобразяване и с извършените от процесуалния представител на страната процесуални действия в хода на въззивното производство и усилията на пълномощника при упражняване на предоставените му права въззивният съд е заключил, че присъденият хонорар съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото и че не са налице основания за неговото изменение. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното: С постановеното по т.д. № 2347/24г. на ВКС, ІІ т.о. определение по чл.288 ГПК решението по в. гр. д. № 43/2024г. Окръжен съд - Варна не е допуснато до касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС намира, че при постановяване на обжалваното определение окръжният съд е съобразил изведените от пратиката критерии при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, а именно: вида на спора, интереса, вида на извършените от пълномощника процесуални действия, преди всичко фактическата и правна сложност на делото, като споделя извода на окръжния съд, че възнаграждение от 2 000 лв. съответства на справедливия размер на цената на предоставената услуга. Обстоятелството, че въззивният съд не е посочил кои точно извършени от процесуалния представител на ответната страна действия са преценявани не означава липса на съобразяването им, доколкото същите са извършени непросредствено пред същия съд. Този „пропуск“ вероятно се дължи на направената от решаващия съд констатация, че в молбата по чл.248 ГПК, с която е сезиран, страната се е позовала на бланкетно посочване на предпоставките по чл.78, ал.5 ГПК без конкретното им обосноваване. Усилията на процесуалния представител на ответника не са преценявани в съответствие на стандартите за добросъвестно и точно изпълнение на защитата, поради което този довод в частната жалба е неотносим към спора. Несъгласието на частния жалбоподател с преценката на въззивния съд за наличие на фактическа и правна сложност на делото не е по съществото на извода, а по отношение на неговото обосноваване. Като неоснователни се преценят и възраженията на частния жалбоподател в приложеното към частната жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване. Именно в съответствие с постановките на цитираното решение на СЕС, според което при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение, следва да се преценява съображението на окръжния съд, че претендираното и присъдено на ответника адвокатско възнаграждение е под минимума по НМРАВ, а не в посочения от частния жалбоподател смисъл за несъобразяване с акта на СЕС. По тези съображение настоящият състав на ВКС намира, че отсъства основание за изменение на присъденото на ответната страна за въззивното производство адвокатско възнаграждение за процесуална защита в размер на 2 000 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК