Определение № 1497 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2538/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 1304 от 04.04.2024 г., подадена от Б. П. П. чрез адвокат Н. Б. от САК, срещу въззивно Решение № 32 от 05.03.2024 г. по в.гр.д.№ 435/2023 г. на Окръжен съд – Силистра. Ответницата по касация М. С. Т. е депозирала отговор на жалбата и на изложението към нея чрез адвокат Н. Н. от АК – С.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С въззивното решение е потвърдено Решение № 198 от 17.10.2023 г. по гр.д.№ 287/2023 г. на Районен съд - Тутракан, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. С. Т. иск да се прогласи нищожността на завещанието на П. Т. П., вписано в Служба по вписванията – Тутракан с вх.peг.№ 1092 от 09.06.2020 г., акт № 298, том. 1. При условията на чл. 272 ГПК въззивният съд изцяло е споделил направените от РС фактически и правни изводи. Установено е, че на 07.02.2011 г. П. Т. Т. е предал свое саморъчно завещание за съхранение на нотариус с рег.№ * на НК. Приемането на завещанието е удостоверено с протокол, съставен от нотариуса върху лицевата страна на плика, в който е поставено то, видно от който завещателят е предал плика и е заявил на нотариуса, че в него се намира саморъчното му завещание, надлежно датирано и подписано. Актът по приемане на завещанието за съхранение на 07.02.2011 г. е отразен в регистъра на нотариуса за записване на саморъчни завещания, документи и книжа, под № 1 за 2011 г. На същата дата с вх.рег.№ 3 от 07.02.2011 г. в Службата по вписванията гр. Тутракан е вписана молба от нотариуса, с която уведомява, че е прието за съхранение саморъчното завещание. П. Т. Т. е починал на 08.04.2020 г. Ищецът е негов наследник по закон при условията на чл. 10, ал. 2 ЗН (внук на починалия на 12.08.2005 г. И. В. Е. - брат на наследодателя). По молба на ответницата до нотариус Р. завещанието е отворено и обявено, видно от съставения за целта протокол от 21.04.2020 г., в който са описани действията по отваряне на плика и констатацията на нотариуса, че в него се е открило завещание, написано от П. Т. Т., датирано 20.01.2011 г. и подписано с подписа на завещателя. Завещанието е прочетено, цитирано е в протокола, след което страниците, на които е написано, са подписани от нотариуса и от молителката. Завещанието е вписано в Службата по вписванията – Тутракан с вх.рег.№ 1092 от 09.06.2020 г., акт № 298, том 1. Написано е на две страници, като на първата страница е вписано: „Днес, 20.01.2011 год. долоподписаният П. Т. Т. ….“, следват данните, индивидуализиращи завещателя; лицето, в чиято полза е съставено (ответницата по делото) и разпорежданията на завещателя, които продължават на втора страница. Документът завършва с текста „Завещанието си написах и подписах саморъчно, без подправки добавки и съкращения. дата 07.02.2011 год. гр. Тутракан“, след което е положен параф и са изписани имената „П. Т.“. Въз основа на извършен анализ на съдържанието на документа е прието, че двете страници на завещанието са написани в различни дни – съставянето му е започнало на 20.01.2011 г., а е завършено на 07.02.2011 г. – деня, в който П. Т. Т. е довършил завещанието с подписването му и го е предал за съхранение на нотариус Р., като именно към дата 07.02.2011 г. е желал да бъде съобразена завещателната му воля. От правна страна е прието, че на основание чл. 10, ал. 2 ЗН ищецът е наследник по закон на П. Т., поради което има правен интерес да иска обявяване на завещанието за нищожно, тъй като с него цялото имущество на завещателя е преминало в патримониума на ответницата. Искът е с правна квалификация по чл. 42, б. „б“ във вр. чл. 25, ал. 1 от Закона за наследството - саморъчното завещание би било нищожно, ако не съдържа датата, когато е съставено. Съобразена е съдебната практика, според която не само когато липсва дата, но и когато завещанието съдържа две дати, то е нищожно, защото не обозначават ясно към кой момент следва да се счита за обективирана волята на завещателя. Моментът е важен с оглед преценката на завещателната дееспесобност, конкуренцията при две или повече завещания, последиците от отмяната на някое от тях, както и при оспорване на автентичността текста, защото сравнителният материал трябва да бъде максимално близък до датата на съставяне и подписване на документа. Завещанието обаче се приема за действително въпреки наличието на две дати, ако от текста му може да се изведе, че едната от тях сочи началото на процеса по съставяне на завещанието, а другата края на този процес. Пряко доказателство за този начин на съставяне на документа би било изявление в съответния смисъл, съдържащо се в неговия текст, но отсъствието на подобно изявление не е пречка да се тълкува волята на завещателя, изводима от самия текст на завещанието, както и потвърдена до степен на несъмненост с други доказателствени средства, стоящи вън от него, какъвто в случая се явява протоколът за приемане на саморъчното завещание от нотариуса за съхранение. Направена е разлика между достоверност на датата, като факт, който се цели да бъде доказан в процеса, и термина достоверна дата. Достоверността на датата се отнася до съответствието на написаното в документа с действителността и касае фактическата страна на делото (кога точно е написан документът), а достоверната дата е определена в чл. 181, ал. 1 ГПК и се отнася до доказването, че частният документ е бил съставен най-късно до конкретен момент, но кога точно преди него, достоверната дата не е в състояние сама по себе си да установи. Затова доводът за достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1, предл. последно от ГПК във връзка с депозирането на завещанието при нотариуса, като факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне, в общия случай не би допринесъл за изясняване на делото, защото не преодолява колизията между двете дати в частния документ. Обаче, в конкретния случай е от съществено значение обстоятелството, че достоверната дата съвпада с втората, написана в завещанието, която се намира на втората му страница, точно преди подписа. Достоверната дата 07.02.2011 г. в случая, наред с това, че първата и втората страница на завещанието са написани в различни дни, обуславят достоверността на същата като край на процеса по написване на завещанието. От текста на завещанието и от протокола за приемането му за съхранение съдът е приел, че няма съмнение кога П. Т. е завършил написването на завещанието, поради което наличието на двете дати в него не влече след себе си нищожност на основание чл. 42, б. „б“ във вр. чл. 25, ал. 1 ЗН. В изложение към касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд противоречи на съдебната практика: Решение № 1050 от 21.Х.1991 г. по гр.д.№ 853/1991 г. на ВС, I г.о., Решение № 601 от 18.11.2005 г. по гр.д.№ 302/ 2005 г. на ВКС, I г.о., Решение № 151 от 7.05.2009 г. по гр.д.№ 6379/2007 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 398 от 16.01.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 992/2011 г. на ВКС, IV г.о. Не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Не е задължително този въпрос да се обхваща от обективните предели на силата на присъдено нещо на решението (касационното обжалване е допустимо и по правни въпроси, касаещи преюдициални правоотношения, обуславящи спорното право, по които не се формира сила на присъдено нещо, освен ако не са предявени чрез инцидентен установителен иск), но е задължително въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед настоящото произнасяне касаторът по принцип дължи да заплати на ответника по касация разноските, направени за защитата пред ВКС. В случая извършването на такива не е доказано от ответницата по касация, поради което искането й следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия