Определение № 50039 от 25.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2554/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Д. Т. Г., чрез адвокат Х. Х. от АК-София, срещу решение № 261148/31.03.2022 г. по в.гр.д.№ 12003/2020 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 06.08.2020 г. по гр.д.№ 60424/2019 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният иск от Д. Т. Г. /като наследник на Т. Ц. Г., поч.на 21.03.2021г./ против М. Т. Г., на основание чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД, за отмяна на дарението на 1/4 идеална част от недвижим имот, направено приживе от общия на страните наследодател и неговата съпруга, с нотариален акт № 171 от 29.12.2017 г. на Първи нотариус при Нотариалната служба към Софийски районен съд. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че е налице очевидна неправилност на решението и са налице основания за допускане на касационното обжалване по въпросите: 1.“Към кой момент и как се установява нуждата от издръжка на дарителя по иск с правно основание чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД?“ 2.“Получаваните от дарителя социални помощи, представляват ли доход за дарителя?“ 3.“Исковата молба представлява ли отправяне на покана за плащане на издръжка?“ 4.“Неизпълнението на това правно задължение за даване на издръжка от страна на надарения, т.е. недаването на поисканата от дарителя издръжка, поражда ли правото на последния да поиска отмяна на договора за дарение? 5.“Следва ли при преценката на съда да бъдат съобразени както средствата, с които дарителят разполага, с оглед специфичните му потребности, така н материалните възможности на лицето, получило дарението?“ Според касатора, в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От М. Т. Г., чрез адвокат Р. П. от АК-София, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и претендира сторените разноски в производството. За да постанови решението, въззивният съд приема, че не се установява проява на непризнателност от страна на дарения по смисъла на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД поради недоказване на трайна нужда за издръжка на дарителя Т. Ц. Г.. Съдът е установил, че приживе той е разполагал с достатъчно средства от получаваната пенсия и спестявания в банкови сметки, които надвишават средномесечната издръжка на едно лице, притежавал е и земеделска земя, а част от нея е отдавана под наем, поради което липсват предпоставките за отмяна на дарението. Според съда, доводите на ищеца, че е подпомагал баща си се подкрепят от твърденията на общия наследодател на страните в исковата молба, но свидетелските показания по делото сочат, че ответницата също е правила разходи за него. Според мотивите на въззивния съд, липсват доказателства приживе дарителят да е искал издръжка от дъщеря си и такава да му е отказана, а при съпоставка на неговите доходи с необходимите му средства за издръжка, през периода от 2014 г. до 2019 г., водят до извод за недоказаност на нуждата от издръжка на дарителя и основание за отхвърляне на иска за отмяна на дарението поради проява на непризнателност от дарения. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Поставените първи, четвърти и пети въпроси обуславят изхода на делото и правните изводи на съда, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителна съдебна практика на ВКС по приложението на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД, обобщена с ТР № 1/21.10.2013г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГК, в което се приема, че недаването на издръжка следва да се приеме като проява на обществено укорима форма, равностойна на останалите основания за отмяна на дарението по чл.227 ЗЗД, за да се признае на дарителя правото да отмени дарението. В противен случай би била скъсана нравствената нишка, с която договорът за дарение се свързва, като проявата на щедрост ще отстъпи на пресметливостта, с която дарителят ще се застрахова срещу бъдещо обедняване и възможност във всички случаи да промени първоначално заявеното си намерение. Ако дарителят е имал опасения, че ще бъде свръх затруднен в бъдеще да се издържа сам, той е имал възможност да използва друг вид договор - да прехвърли имуществото срещу задължение за издръжка и гледане, а не чрез дарение. Противното би създало възможност за последваща промяна на волята на дарителя, изразена в дарствения акт и на практика дарението да се трансформира впоследствие в прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка до размера на стойността на подареното. Посочените от касатора в тази връзка решения на Върховния касационен съд са постановени преди цитираното тълкувателно решение и възприетото с него разграничение между изпълнението на нравствен дълг от проявата на непризнателност като основание за отмяна по чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД., с оглед на което не могат да обосноват противоречие със съдебната практика на ВКС. Поведението на надарения може да бъде основание за отмяна само в изрично посочените хипотези в чл.227, ал.1 ЗЗД, извън които отношенията с дарителя стоят на плоскостта на морала и общоприетите норми за етично поведение, и могат да бъдат санкционирани само в предвидените от закона случаи /напр. при непозволено увреждане/. Вторият поставен въпрос не е обуславящ по отношение крайните изводи на въззивния съд за недоказаност на трайна нужда от издръжка на дарителя поради констатацията, че той е разполагал с доходи от пенсия, спестявания и земеделска земя, достатъчни за средномесечната му издръжка. Получаваните добавки от лице с увреждане не е решаващ за крайния извод на въззивната инстанция, че липсват доказателства за изпадане на дарителя в трайна нужда от издръжка, която надареният неоправдано отказва да даде, за да е налице основание за отмяна на дарението По третия въпрос в съдебната практика на ВКС- напр.решение № 473 от 20.01.2012 г. по гр.д.№ 263/2011 г., IV г.о., се приема, че нуждата от издръжка по смисъла на чл.227, ал.1, б."в" ЗЗД се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци /определени в цифрова величина/ и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, като съдът съобрази от какви пера е формирана тя и да я отнесе към специфичните нужди на дарителя и прецени кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани. Сумата, съставляваща месечните средства, които дарителят има на свое разположение се формира от заплати, пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и др. подобни, както и допълнителните доходи, които реално е могъл да реализира - наеми или цена на друго имущество. Възприетото от въззивния съдебен състав разрешение, в случая, че дори да се приеме, че с исковата молба се иска издръжка, такава не му е отказана, което се потвърждава от изявленията на дарителя пред съда, че не е искал пари от дъщеря си, тъй като се справя сам и с помощта на сина си /обстоятелство посочено и в исковата молба/ изцяло кореспондират с мотивите на цитираното ТР № 1/21.10.2013 г., ОСГК на ВКС. Предвид изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация, тъй като правните въпроси са разрешени изцяло в съответствие с практиката на ВКС, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От ответника по касационната жалба М. Т. Г., чрез адвокат Р. П. от АК-София, са поискани разноски пред настоящата инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съобразно приложения към писмения отговор договор за правна защита и съдействие от 27.06.2022 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,