Определение № 511 от 06.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1538/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Панче Маноиловски чрез назначения му особен представител – адв. С. Я. А., срещу решение №418/12.07.2023г. по в.гр.д. №545/2023г. на ОС-Благоевград, с което след отмяна на решение № 129 от 10.03.2023г. по гр.д. № 239/2022 г. по описа на Районен съд – Благоевград, касаторът е осъден, да заплати на “Юробанк България” АД, сума в общ размер на 20 460,00лв., от която сумата в размер на 16 112,58лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № FL936488/03.09.18г. за периода от 03.10.2019 г. до 18.01.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на исковата молба в съда – 02.02.2022г. до окончателното плащане; сумата в размер на 2 180.95 лв. – възнаградителна лихва за периода от 04.11.2019 г. до 16.07.2021г.; сумата в размер на 63.37 лв.- мораторна лихва за периода от 04.11.2019 г. до 12.03.2020 г.; сумата в размер на 1785.70 лв. – мораторна лихва за периода от 14.05.2020 г. до 18.01.2022 г.; сумата в размер на 281.50 лв. – такси по договора за периода от 04.11.2019 г. до 18.01.2022 г.; сумата в размер на 36.00 лв. – разноски за нотариални такси по уведомлението, както и разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че в нарушение на задължението си да разгледа правния спор съобразно доводите на страните във въззивното производство, ОС - Благоевград неправилно е приел, че с приобщената разписка от 01.07.2021г. на връчителя Д. П., призовкар при ЧСИ Б. В., законосъобразно са изпълнени задължения по чл. 44, ал. 1 ГПК. Твърди, че не било ясно от разписката при кое от посещенията било установено, че длъжникът не живее на адреса, и защо при горното, било залепено уведомление. Счита, че връчването на обявлението за предсрочна изискуемост е незаконосъобразно. Изтъква, че връчителят не е посетил адреса повече от три пъти в различни моменти, обхващащи период, по-дълъг от месец, което неправилно не било отчетено от въззивния съд. Поддържа и че сроковете, в които се претендирала възнаградителна лихва били неопределяеми, поради което не се дължат акцесорните вземания. Счита, че неправилно съдът бил приел, че длъжникът не е изпълнил задължението си да уведоми банката за промяна на постоянния си адрес, тъй като такава нямало. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на исковите претенции.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, и твърди недопустимост и очевидна неправилност на решението, като поставя следните въпроси, за които твърди, че са от съществено значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. „Допустимо ли е връчването по реда на чл. 47 ГПК на извънсъдебни актове между равнопоставени по закон / ЗЗД/ частноправни субекти / банка –длъжник/, чиито права и задължения възникват въз основа на формализирано облигационно правоотношение, при условие, че чл. 47 от ГПК е предвиден от законодателя като правна възможност за връчване, изключително и само на актове, постановени от съдилищата на Република България и актове, поставящи началото на искови съдебни производства, след издаване на изрично разпореждане за връчване по чл. 47 ГПК?“;

2. „Има ли превишаване на пределите на предвидената в чл. 2, ал.1 от ЗЧСИ компетентност на частния съдебен изпълнител при връчването чрез последния на кореспонденция между частно-правни и равнопоставени правни субекти, произтичаща по силата на изрични договорни клаузи относно начина на взаимно уведомяване на страните по договор, за действия, произтичащи от самия договор, които нямат качествата и характеристиката на принудително изпълнение и не произтичат от подлежащи на принудително изпълнение съдебни актове и други, предвидени в закон актове?

Касаторът поддържа и че атакуваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение №147/26.01.2021г на ВКС относно преценката на предпоставките за приложението на чл. 47 ГПК, на решение №170/19.12.2012г. по т.д.№7318/2012г. относно преценката на законосъобразността на връчването съгласно чл. 44, ал.1 ГПК на съобщението за настъпила предварителна изискуемост на кредита и на решение №60090/22.06.2021г. по гр.д.№530/2021г. на ВКС, 4г.о. относно преценката за приложимост на фикцията съгласно чл. 41, ал.1 ГПК, но не е формулирал такива въпроси в изложението си.

Ответникът по касационната жалба – „Юробанк България“ АД е подал отговор от 11.09.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. С. З., в който оспорва подадената жалба и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата. Претендира присъждане на разноски по приложен към допълнителната молба списък по чл. 80 ГПК, които съставляват внесеното от него възнаграждение на особения представител на касатора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалби е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, ОС- Благоевград е приел, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № FL936488 от 03.09.2018 г., съгласно който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 21 152,00 лв., както и че видно от банково бордеро, средствата по кредита са усвоени на 03.09.2018 г. изцяло. Приел е, че по силата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на Банката възнаградителна лихва, изчислена при прилагане на променлив годишен лихвен процент, който се определя като сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 7.050 %, както и уговорените такси и разноски. Въззивният съд е приел, че в чл. 7 страните са договорили, че процесният кредит се погасява на анюитетни месечни вноски, включващи лихва и главница и посочени като брой, размер и падеж в нарочен погасителен план, представляващ неразделна част от договора за кредит, като крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви е до 03.09.2022 г., а общият брой на погасителните вноски е 48.

ОС – Благоевград е приел, че съгласно чл. 14 от Договора, при неплащане в уговорения срок на една или повече погасителна вноска съгласно погасителния план, банката може да обяви предсрочната изискуемост по кредита, след писмено уведомяване на длъжника, както и че с покана чрез ЧСИ Б. В. с № 890 в регистъра на КЧСИ и район на действие ОС-Благоевград, банката е направила изявление, че поради неизпълнение на договорни задължения за заплащане на дължимите по договора вноски –вноска с падеж 03.10.2019 г., прави задължението предсрочно изискуемо, считано от получаване на поканата, а видно от разписка от 01.07.2021 г. служител на кантората е посетил адреса на ответника на 09.06.2021 г., 19.06.2021 г. и 01.07.2021 г., като на адреса никой не е отворил, а при разговор със стопаните те заявили, че такова лице не живее в дома. Съгласно протокол от 16.07.2021 г. призовкарят на основание чл. 47 ГПК е залепил уведомление, като в указания срок, ответникът не се е явил, за да получи книжата.

Кредитирайки заключението на изслушаната ССЕ, въззивният съд е приел, че претендираната главница е в размер на 16 112.58 лв., възнаградителната лихва е в размер на 2 409.12 лв. /претендирана 2 408.48лв., коета разлика е при закръгляне до втори знак/, възнаградителна лихва към 16.07.21г., която се дължи е 2 180.95 лв., размера на мораторната лихва за периода 04.11.19г. до 12.03.20г. е 67.37 лв., мораторната лихва за периода от 14.05.20г. до 18.01.22г. е 1 785.70 лв., размера на таксите е 281.50 лв., размера на нотариалните такси е 36.00 лв., а съгласно допълнителното заключение на ССчЕ дължимата сума за периода от 14.05.20г. до 18.01.22г. е 2 370.04 лв. Въззивният съд е приел, че съгласно чл.19 от договора страните са приели клауза, съгласно която всички уведомления, извлечения, изявления, съобщения и покани във връзка с договора за кредит трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращането по пощата или по електронната поща, достигнат до адресите за кореспонденция на страните посочени в договора, както и че ако някоя от страните промени адреса си, посочен в началото на договора, то тя е длъжна да уведоми писмено другата страна, като посочи новия си адрес, а до получаването на такова уведомление всички съобщения достигнали до стария адрес ще се считат за получени. Тълкувайки горната клауза и позовавайки се на цитираната практика в решението, въззивният съд е приел, че са реализирани двата посочени положителни факта и наличието на отрицателния факт по чл. 19 от договора, и че предсрочната изискуемост е обявена чрез волеизявление в писмена форма, съобщението за предсрочната изискуемост на кредита е достигнало до адреса на длъжника/, като посоченият адрес, на който е връчено уведомлението [населено място] поле, [улица]/, е постоянен адрес на лицето и съвпада с адреса по договора и длъжникът, ако е сменил фактически своето местопребиваване, то той не е уведомил банката за тази промяна по реда на чл. 19 от процесния договор за банков кредит, поради което процесното уведомление за предсрочна изискуемост следва да бъде счетено за надлежно получено. По изложените доводи не е споделил извода на първоинстанционния съд за неспазване на процедурата по чл. 47 ГПК, но същевременно изрично е посочил и че връчването на книжата с ИМ на ответника, представлява редовното връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост по кредита. Предвид горното е приел, че искът следва да бъде уважен до размера, посочен в заключението по назначената основната ССчЕ, тъй като съответства на условията в чл.9 от договора. Въззивният съд изрично е посочил и че независимо от горното, всички претендирани суми са с настъпил краен падеж – 03.09.2022г., позовавайки се и на Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Поставените в изложението към касационната жалба два конкретно формулирани въпроса относно компетентността на ЧСИ и допустимостта на връчване по чл. 47 от ГПК от връчител при ЧСИ, касаят тезата на касатора, че уведомлението за предсрочна изискуемост, изходящо от банката, не е редовно връчено. За същите се поддържа в изложението, че липсва практика на ВКС, но този извод не може да бъде споделен. В решение № 148/ 02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на 1 т.о. на ВКС по въпроса относно начина на връчване на изявлението за предсрочна изискуемост, е прието, че законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения, поради което са приложими всички договорени и възможни. В т. 3 на ТР № 1/28.12.2005 г. по тълк.д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС е прието, че в случай, че издателят на запис на заповед отказва да удостовери предявяването му или се укрива, удостоверяването на тези обстоятелства може да се извърши с нотариална покана, ако записът на заповед е освободен от протест. Даденото разрешение в тълкувателното решение не ограничава способите за връчване на съобщения. От друга страна, извън посочения в тълкувателното решение способ за удостоверяване, отказът или укриването могат да се удостоверят по правилата на ГПК и при връчване по възлагане от частен съдебен изпълнител съгласно чл. 43 ЗЧСИ. В този смисъл кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. Начинът на удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в договора между страните. При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция, връчен редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл. 43 ЗЧСИ). При връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. Налице е непротиворечива практика в същия смисъл, обективирана и решение по т. д. № 62/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 2335/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 1556/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и мн. др. В случая, за да формира решаващите си изводи относно ненастъпването на предсрочната изискуемост на вземането по процесния договор за банков кредит, въззивният съд се е придържал стриктно към задължителните указания по Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и горецитираната практика. В практиката на ВКС е изведена възможността чрез ЧСИ да бъдат връчвани и други документи, между частноправни субекти, включително покани и други книжа при търговските дружества / в този смисъл е решение №211/09.02.2017г. по т.д.№3329/2015г. на ВКС, 1 т.о./, заповедта за уволнение от работодателя / решение №60177/17.01.2022г. по гр.д.№3778/2020, 3 г.о. на ВКС и мн.др. Предвид горното относно възможността частният съдебен изпълнител да връчва, включително и по реда на чл. 47 ГПК, книжа, които съставляват изявления на частноправни субекти, в случая – банката, е налице непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се позовава касатора. В изложението си, касаторът не е формулирал други правни въпроси, по които да е поискано допускане до касация, въпреки че са изложени в жалбата доводи за процедиране от въззивния съд по чл. 41, ал.1 ГПК, чл.44 ГПК и чл. 47 от ГПК в противоречие с цитирани актове, които не са индивидуализирани в достатъчна степен и не са приложени и откриваеми, тъй като се сочи решение №147/26.01.2021г., без дело и състав, а т.д. №7318/2012г. също не се установява да има. Страната не само не е формулирала друг процесуалноправен или материалноправен въпрос -липсата, на който е основание за недопускане на касационно обжалване на решението съгласно т. 1 ТР на ОСГТК № 1/09г., но и не е изложила каквито и да било доводи свързани с лимитивно изброените хипотези в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за наличие на предпоставките, от които се извежда и основателността на искането за допускане на решението до касационно обжалване. За пълнота следва да се отбележи, че всички доводи на касатора по жалбата са свързани с твърдението му за ненадлежно връчване на изявлението за предсрочна изискуемост преди датата на исковата молба, но както е посочил въззивният съд в решаващите си мотиви, цялата сума е изискуема, тъй като впоследствие е настъпил и крайния падеж на договора за кредит, т.е. всички вноски, включително и предсрочно изискуемата главница са с настъпил вече падеж, не се твърди и установява плащане, поради което присъждането на сумите се обосновава и с приетото по Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. За да е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на която се позовава касаторът - очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Касаторът неправилно поддържа, че очевидната неправилност включва всички пороци за неправилност на въззивното решение, тъй като единствено квалифицираните форми на неправилност са относими към състава на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и те не са налице в случая.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касация. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски, а такива следва да бъдат присъдени на ответника, който е заявил изрично искане и приложил списък по чл.80 ГПК, както и платежно нареждане, от което се установява размера на извършените в касационното производство разноски, възлизащи на сумата от 880,22 лв. – привнесени разноски за възнаграждение на особения представител.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.