Определение № 50357 от 05.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1833/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Ю. А. А. и А. Ю. А. срещу решение № 99 от 28.04.2022г. по гр.д. № 127/2022г. по описа на Окръжен съд – Сливен, в частта, с която е потвърдено решение № 260503/21.12.2021г. по гр.д. № 829/2021г. по описа на Районен съд – Сливен, в частта, с която е признато за установено, че Ю. А. А. и А. Ю. А. солидарно като поръчители и солидарно с К. А. М. – кредитополучател, дължат на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми, за които по частно гр.д. № 2260/2020г. по описа на РС - Сливен е издадена заповед № 957/30.07.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 30.07.2020г., както следва: сумата 9644,32 евро, представляваща непогасена главница по договор за банков кредит от 06.06.2012г., ведно със законната лихва за забава върху нея считано от 29.07.2020г. до окончателното ѝ изплащане; сумата от 1876,40 евро, представляваща непогасена договорна лихва за периода от 01.07.2017г. до 12.03.2020г., дължима на основание т. 4, раздел ІІ от договора за кредит; сумата от 6166,73 евро, представляваща наказателна лихва за периода от 01.07.2017г. до 12.03.2020г., начислена на основание т. 10 от раздел ІІ от договора за кредит; сумата от 369,01 евро, представляваща непогасена договорна лихва за периода от 12.03.2017г. до 14.05.2020г., дължима на основание т. 4, раздел ІІ от договора за кредит; сумата от 1,85 евро, представляваща непогасена договорна лихва за периода от 14.05.2017г. до 01.06.2020г., дължима на основание т. 4, раздел ІІ от договора за кредит; сумата от 683,94 евро, представляваща наказателна лихва за периода от 14.05.2020г. до 28.07.2020г., дължима на основание т. 10, раздел ІІ от договора за кредит, както и в частта за присъдени разноски по делото в тяхна тежест.

Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваните му части е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорват като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд, че сключените два идентични договора за поръчителство не са нищожни. Излагат, че договорите за поръчителство следва да съдържат необходимите реквизити – страни, предмет, постигнато съгласие, както и да са сключени в изискуемата писмена форма. Поддържат, че договорът за поръчителство при всички случаи следва да съдържа ясна информация относно предмета на главното задължение, тъй като главната сделка обуславя действието на поръчителството. Сочат, че сключените от тях договори за поръчителство съдържат единствено посочване на размера на главницата по кредита и номера на договора за кредит, но не и информация досежно срок, лихви, погасителен план и т.н., поради което определят поетите задължения за поръчителство като невалидни. По тези доводи молят въззивното решение да бъде отменено в обжалваните му части и предявените срещу тях искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Валидно ли е задължението на поръчителя, ако в договора за поръчителство не са посочени размерът, срокът и условията на главното задължение?

2. Има ли договорът за поръчителство задължително съдържание и ако да – какво е то и кои точно условия на главното задължение следва да бъдат посочени в договора за поръчителство, за да бъде същият действителен?

Поддържат даденото от въззивния съд разрешение по първия въпрос да противоречи на практиката по определение № 600/24.08.2011г. по дело № 959/201 0 г. на ВКС, ТК, ТО.

По двата въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовават се на определение № 341 от 26.04.2021г. по гр.д. № 490/2021г. по описа на ВКС, IV ГО, с което е допуснато касационно обжалване по въпроса: „Кои са страни по договора за поръчителство, как, кога и в каква форма се сключва същия, а също така и има ли задължително съдържание и ако да какво е то?“

Ответникът по касация, „Първа инвестиционна банка“ АД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, предвид липсата на сочените от касаторите допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението е приел, че е сезиран с искове за установяване вземания на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, произтичащи от сключен между К. А. М. и ищцовата банка договор за банков кредит от 06.06.2012г., по силата на който е предоставен на М. банков кредит в размер на 12 750 евро със срок за усвояване на кредита до 14.06.2012г. и краен срок за погасяване – 01.06.2020г., при ГПР от 18,89% и годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката в евро, увеличен с надбавка от 8,51 пункта, като към сключване на договора БЛП е 7,99%, т.е. ГЛП 16,5%, при обща дължима сума по кредита от 23 437,31 евро. Въззивният съд е съобразил, че вземанията на банката по договора за кредит са обезпечени с поръчителство от ответниците Ю. А. А. и А. Ю. А., всеки от които е сключил договор за поръчителство на 06.06.2012г. Подчертал е, че в договорите изрично е посочен предмета – поръчителят отговаря пред банката за изпълнението на задълженията на К. М. за главница, лихви, такси, комисионни и разноски, произтичащи от отпуснат банков кредит в размер на 12 750 евро, с посочване на номер и дата на договора, като поръчителите са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя за всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително лихвите и разноските. Отчел е, че съобразно изрична уговорка по договорите за поръчителство размерът на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит се установява въз основа на вписванията по счетоводните книги на банката.

Въззивният съд е счел за неоснователни поддържаните от ответниците възражения, че договорите за поръчителство са недействителни поради липса на съгласие, основани на твърдения, че договорите не съдържат съществените условия на главната сделка и на поръчителите не са връчени договора за кредит и общите условия към него. Изхождайки от съдържанието на двата договора за поръчителство, съдът е посочил, че те са сключени в изискуемата писмена форма и съдържат съществените условия на дълга на кредитополучателя М., чието изпълнение обезпечават. Съобразил е, че, извън изричното посочване на размера на главното задължение по договора за кредит на М., в договорите за поръчителство е записано, че поръчителите отговарят пред банката за изпълнението на задълженията на К. М. за главница, лихви, такси, комисионни и разноски, произтичащи от отпуснат банков кредит в размер на 12 750 евро, с посочване на договора, като поръчителите са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя за всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително лихвите и разноските. Изтъкнал е, че в договорите за поръчителство е посочено, че размерът на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит се установява въз основа на вписванията в счетоводните книги на банката, като е добавил, че няма пречка поръчителите да изискват информация за дълга. Обобщил е, че поетото поръчителство е относно съществуващо задължение, точно и ясно посочено в договора, поради което съдът не възприема защитната теза на поръчителите, че договорите са сключени при липса на съгласие, още по-малко при липса на предмет. Допълнил е, че са спазени изискванията на чл. 138 ЗЗД и поръчителството е редовно възникнало, обезпечаващо целия дълг на кредитополучателя М. по договора за кредит от 06.06.2012г., като е поето без възражения от всеки един от двамата поръчители, подписали лично договора за поръчителство.

По тези мотиви въззивният съд е заключил, че договорът за кредит от една страна и договорите за поръчителство от друга, са действителни, породили са действие за страните, не страдат от сочените от ответниците пороци, както и че не констатира наличие на неравноправни клаузи в тях по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което по делото се установява съществуването на предявените вземания на „Първа инвестиционна банка“ АД и постановил, че потвърждава първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК са уважени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касаторите първи въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил решаващата воля на съда по съдебното решение. Въззивният съд е приел, че в процесните договори за поръчителство изрично и ясно е посочен размерът на дълга, за обезпечаване на който са сключени от касаторите процесните договори за поръчителство, както и че договорите за поръчителство съдържат достатъчно ясна индивидуализираща информация досежно останалите условия по договора за кредит – последният е индивидуализиран чрез задължено лице, номер и дата на сключване, като конкретния размер на дължимите лихви и такси е определен чрез записите в счетоводството на банката, до които поръчителите са имали винаги достъп.

Независимо от гореизложеното, касаторът не обосновава сочения допълнителен селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото сочената практика по определение № 600/24.08.2011г. по дело № 959/201 0 г. на ВКС, ТК, ТО, не отговаря на дадената с ТР 1/19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС дефиниция на практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият поставен от касаторите въпрос е обуславящ за изводите на въззивния съд, но по него, както и по поставения първи въпрос, касаторите не обосновават сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

И по двата въпроса е налице практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК и служебно известни на състава решение № 52 от 10.09.2010г. по т.д. 63/2009г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 60260 от 19.08.2022г. по т.д. 490/2021г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО.

С решение № 52 от 1009.2010г. по т.д. 63/2009г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е даден отговор, че при отсъствие на въведено от законодателя ограничение върху задълженията, подлежащи на обезпечаване с поръчителство, договорът за поръчителство може да предхожда по време сключването на главната сделка, но в този случай основните параметри, индивидуализиращи главния дълг, който поръчителите обезпечават, следва да са изрично посочени в сключената между последните и кредитора сделка, които при паричен дълг са неговия размер.

С решение № 60260/19.08.2022г. по т.д. 490/2021г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че н езависимо от това, по чия инициатива лицето дава съгласие да бъде поръчител, страни по договора за поръчителство са кредиторът и поръчителят. Прието е, че законово изискуемата писмена форма за действителност на договора за поръчителство ще бъде спазена както в случаите, когато договорът е сключен с нарочен (отделен) документ, така и в случаите когато той е инкорпориран в друг документ, като например договор за кредит или анекс към него. За да се счита сключен договорът за поръчителство, е необходимо в него да се съдържат съвпадащите насрещни изявления на страните по договора за поръчителство по отношение на съществените елементи на договора, характеризиращи го като такъв, а също така и конкретните уговорки (ако има такива) в отношенията между страните. Подчертано е, че законът не предвижда конкретно съдържание на договора за поръчителство. С този договор поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на неговото задължение, т. е. поръчителят дължи същата престация, както и главния длъжник, освен ако не е уговорено друго с кредитора или това друго не следва от естеството на дължимата престация. Затова уговорките свързани с индивидуализирането на това задължение - за определяне на задължението, за което се поръчителства, за поемането на задължението от страна на поръчителя и за определяне на обема на отговорността му, са такива свързани с основния предмет на договора за поръчителство и трябва да се съдържат в писмения документ, тъй като в противен случай няма да е налице договор. Подчертано е, че липсва законова разпоредба, подобна на тази на чл. 167 ЗЗД, която да определя начина на индивидуализация на обезпеченото вземане в договора за поръчителство. Необходимо е то да бъде посочено по такъв начин, че да е ясно кое точно вземане се обезпечава, като пропускането на някой или на част от индивидуализиращите го елементи е без значение, ако останалите посочени такива са достатъчни за индивидуализиране на вземането. Ако поръчителят се задължава само за част от задължението или при по-леки или при по-тежки условия от главния длъжник, това също трябва да бъде отразено в договора, като се посочи, за каква част от задълженията и при какви точно условия се задължава поръчителят.

Практиката е актуална и не се нуждае от промяна или осъвременяване, което изключва допускане на въззивното решение до касация по сочения от касаторите допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въззивният съд се е произнесъл в унисон с приетото с горецитираната практика на ВКС. Счел е разписаното в договорите за поръчителство - че поръчителите поемат задължение да отговарят пред банката за изпълнението на задълженията на кредитополучателя К. М. за главница, лихви, такси, комисионни и разноски, произтичащи от отпуснат банков кредит в размер на 12 750 евро, с вписан номер и дата на договора, за достатъчно ясно и точно очертаване на предмета на договора за поръчителство, изключващо всяко съмнение относно индивидуализацията на обезпечаваното вземане, с което е обосновал извода си за валидност на сделките. Съответствието на съдебния акт с постоянната практика на ВКС изключва допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Първа инвестиционна банка“ АД. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК има право на разноски за представляването му от юрисконсулт, които съдът определя в размер на сумата 150 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение