Определение № 4982 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4309/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. К. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 3992 от 24.06.2025 г. по в. гр. д. № 9040/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20085384 от 28.03.2023 г. по гр. д. № 60545/2020 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторката против С. М. А. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на реална част в размер на 62 кв. м от дворно място с площ от 322 кв. м по нотариален акт, а по скица - 222 кв. м, находящо се в [населено място], [улица], съставляващо имот с пл. № * от кв. •••.

Въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот по нот. акт № 189/25.02.1946 г. К. П. А. е придобил 2/6 ид. части от празно дворно място, находящо се в землището на [населено място], С., м. „П. К.“, състоящо се от 711 кв. м, образуващо парцел от кв. 62 по плана на селото, при посочени съседи, както и 2/6 ид. части от празно дворно място от 42 кв. м, находящо се в същата местност, с лице на новопроектираната улица. В нотариалния акт е посочено, че тези 2/6 ид. ч. съставляват 250 кв. м урегулиран парцел в кв. 62. Със съдебна спогодба от 25.11.1968 г. по гр. д. № 3679/1968 г. на С. народен съд между К. С. И., М. К. С., Х. К. С., К. К. С., И. В. Д., Н. В. Д. и К. П. А. в дял на К. П. А. е поставен парцел *-*, кв. 62, с площ от 322 кв. м, заедно с изградената в него масивна къща от около 90 кв. м; в дял на К. С. И. е поставен парцел *- *, кв. 62, с площ от 249 кв. м, и изградената върху него полумасивна къща от 80 кв. м, а в дял на С. И. Т., М. К. С., Х. К. С., К. К. С., И. В. Д. и Н. В. Б. е поставен парцел *-*, кв. 62, с площ от 288 кв. м, заедно с изградените в него полумасивна къща от 80 кв. м, паянтови гаражи от около 30 кв. м и две бараки, приспособени в малки жилища. С решение от 29.03.2001 г., поправено с решение № ІІ-61-118 от 12.07.2012 г., постановени по гр. д. № 10892/1995 г. на Софийския районен съд, е извършена делба между Й. К. А. и В. К. Г., като в дял на Й. А. е поставено дворно място с площ от 322 кв. м по нотариален акт, а по скица – 222 кв. м, заедно с къща от три стаи, кухня и сервизни помещения и два гаража, с адрес [населено място], [улица], съставляващо имот пл. № * от кв. ••• по плана на [населено място], м. „О.“, при съседи: улица, П. Я., П. Г., К. И. и К. Д.. По силата на договор за покупко-продажба № 53/27.09.2012 г. ответникът С. М. А. е придобил собствеността на дворно място с идентификатор ***, с площ по скица 266 кв. м, съставляващо съгласно предходен план имот с пл. № *, от кв. ••• и съгласно документ за собственост имот с пл. № * от кв. ••• по плана на [населено място], м. „О.“, с площ от 249 кв. м, при съседи: улица, поземлени имоти с №№ *, * и *, заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор **, със застроена площ от 73 кв. м, както и построената в него сграда с идентификатор ** с предназначение сграда за търговия с площ от 35 кв. м.

Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза преди 1956 г. имоти с №№ *, * и * и техните граници са отразени в кадастралните планове, послужили като основа за изготвяне на регулационен план от 1956 г. Имотните граници не са променяни след това и същите са станали регулационни граници, а минималните разлики са вследствие от изправянето им, при което площите на трите парцела са идентични с площите на трите имота. Общата площ на трите парцела е 800 кв. м, а не 856 кв. м, както е посочено в разделителния протокол. По действащата кадастрална карта площта на имота на ищцата е 260 кв. м, като имотните граници не са променяни през годините. Първоначалната площ на имота е 222 кв. м и е определена без намиращите се по северната му граница 31 кв. м, които по действащия регулационен план попадат в УПИ ** - за жилищно строителство от кв. 62 (регулацията не е приложена), а малките разлики в приложените скици са от около 7 кв. м, което е в рамките на допустимата по КККР точност. При контролно измерване вещото лице е установило, че към момента имотите се владеят по действащата кадастрална карта с изключение на спорната граница, по която е поставена ограда от метални колове и телена мрежа, покрита със строителна мрежа, като изместването е 10-15 см от сградата на ответника в северната част и е по границата на поземления имот по лицето му. Към момента имотите съществуват в заснетите през 1970 г. граници с изключение на изместването на оградата между имотите на страните по делото, което съгласно приложената към заключението скица е към имота на ответника и не отнема площ от имота на ищцата. Липсва стар план, въз основа на който границите на двата имота да бъдат определени съобразно направеното искане, а претендираната част по приложена към исковата молба скица е с площ от 55 кв. м, а не 62 кв. м. Освен това при прилагане на нова граница не би имало отстояние от 3 м от съществуващата в имота сграда, което противоречало на изискванията на ЗУТ. В съдебното заседание вещото лице е посочило, че разликата между 222 кв. м и 322 кв. м е по северната граница на имотите, като още към момента на съставяне на делбения протокол имотът не е бил с площ от 322 кв. м съобразно кадастралния план и още през 50-те години имотите са съществували по границите, които са към настоящия момент, включително са застроени и с жилищни сгради, които съществуват и сега.

С оглед на така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че ищцата не е установила при условията на пълно и главно доказване, че е собственик на реална част от 62 кв. м, очертана в скица към исковата молба и включена в границите на имот, собственост на ответника. Нейният праводател е придобил 2/6 ид. части от празно дворно място, цялото с площ от 711 кв. м, както и 42 кв. м от празно дворно място, което е с лице към новопроектирана улица, като в нотариален акт № 189/1946 г. изрично е посочено, че 2/6 ид. части съставляват 250 кв. м. Доколкото в заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е посочено, че имотите на ищцата и на ответника съществуват в границите съобразно кадастралните планове, послужили като основа за изготвяне на регулационния план от 1956 г., както и че имотните граници са станали регулационни с този план, в случая не е налице промяна, която да предполага завземане на части от имота, собственост на ищцата, от праводателите на ответника. Към 1968 г., когато е одобрена съдебна спогодба, с която съсобственият парцел е разделен на три парцела, възложеният на К. П. А. парцел не е бил с площ от 322 кв. м съобразно действащия към този момент регулационен план, а промените в площта му са по северната и южната част, но не и към източната, където е имотът на ответника. Обстоятелството, че в документите, легитимиращи ищцата като собственик на поземлен имот № *, е посочена площ от 322 кв. м, не е определящо за пределите на собствеността й по отношение на реални части от съседни имоти. Собствеността се определя съобразно границите, които са отразени в легитимиращите я като собственик документи и действащите регулационни и кадастрални планове и промените в тях. От тези планове не се установява претендираната реална част да е част от имота на ищцата от момента, в който собствеността е придобита от праводателя й, както и до настоящия момент.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Дали кадастралното заснемане има вещноправно действие и дали посоченото в кадастъра е пречка да се установи правото на собственост в границите на площите, установени с документите за собственост; 2. В последващ съдебен процес между същите страни или между техни правоприемници, ползва ли се делбеният протокол със сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността, и ако да, включени ли са в СПН параметрите и площта на имота; 3. Когато неразделна част от спогодба, с която е извършена делба на съсобствен имот, е техническа експертиза на процесния поземлен имот, с посочена квадратура на имота, изготвена от назначено от съда по делото вещо лице, и същата е неразделна част от спогодбата, ползва ли се и техническата експертиза със СПН, като част от одобрената от съда спогодба; Допустимо ли е вече решеният въпрос за квадратурата на имота да бъде преизчисляван/пререшаван чрез допълнителна СТЕ; 4. Задължително условие за уважаване на иск за собственост ли е претендираната от ищеца реална част от имота да е била включена като собствена на определен правен субект в регулационните и кадастралните планове на местността; 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства; 6. Допустимо ли е по реда на чл. 108 ЗС, в съдебен процес, който има за предмет не разваляне на договор за съдебна спогодба, а равандикация на реални части от имот, предмет на спогодба, съдът инцидентно да се произнася по валидността й и да я обезсилва/разваля в отделни части.

Ответникът по жалбата С. М. А. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първите три поставени въпроса са формулирани според твърденията на касаторката и не кореспондират на установената по делото от въззивния съд фактическа обстановка, който е посочил, че промените в площта на имота, собственост на ищцата, са по северната и южната част, но не и към източната част, където се намира имотът на ответника. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В допълнение във връзка с тях следва да се отбележи, че според практиката на ВКС площта на урегулираните поземлени имоти не е съществен техен индивидуализиращ признак, поради което посочването в съдебната спогодба, че имотът е с по-голяма площ от реалната, е без значение, нито спогодбата се ползва със сила на пресъдено нещо по този въпрос.

Четвъртият въпрос е общотеоретично формулиран отново според доводите на касаторката, че искът е отхвърлен, защото претендираната реална част е била включена като част от имота на ответника в регулационните и кадастралните планове на местността, което не съответства на решаващите мотиви на въззивната инстанция.

Петият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са от значение за всяко гражданско дело и по него е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която, както и с посочената от касаторката казуална практика на ВКС, обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване и последният поставен въпрос, който е формулиран според твърденията на касаторката, поради което не отговаря на характеристиките за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е обусловил правните изводи на въззивния съд по спора и по него изобщо липсва произнасяне в обжалваното решение.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7000 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 3579,04 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,