Определение № 156 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1212/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. П. Б. и Н. Б. М. против определение № 12052/20.11.2020 г., постановено по гр. д. № 390/2020 г. от състав на Апелативен съд – София. Ответникът по частната касационна жалба не е представил отговор. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Въззивният съд е потвърдил определение на първоинстанционния съд, с което е частично уважено искането на касаторите по чл. 248 ГПК. Отхвърлени са претендираните от жалбоподателите разноски за: държавни такси, за издаване преписи от нотариални актове, в размер на 120, 10 лв., защото същите не били условие за редовност на което и да е процесуално действие по делото и защото липсвали доказателства за извършването им; такса за издаване препис от архитектурни проекти във връзка с изготвяне на съдебни експертизи, в размер на 174, 50 лв., доколкото липсвали доказателства удостоверяващи заплащането на посочените разноски; куриерски и пощенски услуги в размер на 119, 15 лв., тъй като не били направени за извършването на поисканите от страните или по инициатива на съда процесуални действия.; куриерски услуги в обезпечителното производство, в размер на 15, 30 лв., доколкото не били направено за извършването на поисканите от страните или по инициатива на съда процесуални действия; адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по гр. д. № 97/2015 г. на Окръжен съд- Благоевград, в размер на 27 381, 62 лв., защото не било доказано извършването на тези разноски; адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в обезпечителното производство по ч.гр.д.№65/2015 г. описа на Окръжен съд- Благоевград, в размер на 11 734.98 лв.; адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по ч.гр.д. № 3266/2015 г. на Софийски апелативен съд, в размер на 7823, 32 лв., защото не било доказано тяхното извършване. За да докаже сторените разноски за адвокатско възнаграждение, касаторът е представил извлечение от банковата сметка на „Фарауей“ ЕООД, от което е видно, че има постъпили суми, в размер, равен на дължимото адвокатско възнаграждение. Въззивния съд счита, че същото не може да служи за доказателство, доколкото от него не можело да се установи кой е наредителят и какво е основанието за плащането. По делото са приложени и разписки за изплащане на дължимите възнаграждения изходящи от адв. Д., в качеството й на процесуален представител на „Фарауей“ ЕООД. Според въззивната инстанция същите нямали обвързваща доказателствена сила и изхождали от трето лице, доколкото липсвали доказателства в първоинстанционното производство адв. Д. да действа като законен представител на „Фарауей“ ЕООД. В изложението на касационните основания се твърди, че твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС. Според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, условие за присъждане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение е те действително да са направени и съответно това обстоятелство да е удостоверено. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това (съответни банкови документи, удостоверяващи плащането). Въззивният съд е приел, че въпреки наличието на доказателства за банков превод и разписка от адвокат-пълномощника за получени суми като адвокатско възнаграждение, сумите не са дължими като разноски по делото, поради което е налице соченото противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касационно обжалване на определението на съда. По претенцията на касаторите, относно адвокатско възнаграждение в общ размер на 46939, 92 лв. касационният съд приема следното: По делото е представено извлечение от банковата сметка на „Ф.“ ЕООД. Макар и да не може да се установи кой е наредителят по паричния превод, същото служи за индиция, че уговорените възнаграждения по договорите за правно обслужване са изплатени. Допълнителен аргумент в тази посока е и обстоятелството, че размера на паричния превод, отразен в банковото нареждане, съвпада с дължимите суми за адвокатско възнаграждение. На последно място, съдът дава вяра на разписките, представени от адв. Д., касаещи получаването на дължимото възнаграждение. Като доказателствено средство те са преки, логични и непротиворечиви с останалия доказателствен материал по делото. Съгласно трайната съдебна практика разписката от процесуалния представител е годно доказателство, че сумата е получена във връзка с договор за правна помощ ( в този см. т. 1 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС; Определение № 46 от 22.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3639/2019 г., I г. о. Определение № 170 от 20.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 2093/2018 г., II т. о.; Решение № 12 от 11.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 558/2018 г., I г. о.). Правоотношенията между адвокат – пълномощника и дружеството, по чиято сметка е преведена сумата като адвокатско възнаграждение са извън предмета на настоящия спор и не следва да се обсъждат. От анализа на доказателствения материал в неговата съвкупност, следва, че разноските за адвокатско възнаграждение са действително сторени от жалбоподателите и съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК същите следва да им бъдат присъдени. Приемайки обратното, въззивния съд е постановил неправилно определение. Относно разноските сторени във връзка с такси за издаване преписи от нотариални актове и архитектурни проекти, същите влизат в обхвата на чл. 78, ал. 1 ГПК и следователно подлежат на възмездяване, доколкото са разноски сторени във връзка със събирането на доказателства. Тяхното извършване е доказано от жалбоподателите в хода на първоинстанционното производство с платежно нареждане от 17.04.2015 г. за издаване на незаверени преписи от нотариални актове ( л. 528 от І инстанция) и касови ордери от 27.02.2017 г. и 29.06. 2015 г. относно преписи от архитектурни проекти (л. 520 и л. 530 от І инстанция). В тази част обжалваният акт е явно необоснован, в резултат на което същия подлежи на отмяна. Следва да бъде уважена и претенцията на жалбоподателите, касаеща възмездяването на пощенските и куриерски разходи. Същите обезпечават достъпа до съд и осъществяването на правото на защита на страните и съгласно трайната съдебна практика на ВКС подлежат на възмездяване при условията на чл. 78, ал. 1 ГПК. В този смисъл са Решение № 25 от 23.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2318/2020 г.; Определение № 926 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1169/2016 г.; Определение № 256 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2821/2017 г. и др. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,