Определение № 60801 от 09.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2474/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 229/24.02.2021 г. по гр.д. № 1758/2020 г., с което Бургаският окръжен съд, потвърждавайки решение № 643/20.02.2020 г. по гр.д. № 7062/2019 г. на Бургаски районен съд, е отхвърлил исковете, че С. С. С., С. Михайлов С. и Н. Михайлова С. не дължат по равно на „Обединена българска банка“ АД сумите 18 715.19 лв. – главница и 13.41 лв. – договорни лихви, произтичащи от договор за потребителски кредит от 27.09.2018 г. между М. С. С. (наследодател на ищците) и банката. Решението се обжалва от С. С., С. С. и Н. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да назначи служебно експертиза, когато страната се е позовала на допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения при събирането на доказателства за правнорелевантни факти, за които съдът няма експертни познания, включително когато нарушението е следствие на непълен доклад, а и за задължението на съда да разпредели доказателствената тежест по предявен отрицателен установителен иск за недължимост на задълженията по договор за кредит, когато кредитополучателят е сключил и договор за застраховка „живот“ в полза на банката за неиздължения остатък по кредита. Касаторите повдигат и материалноправни въпроси: първата група, - свързани с възможността да отпадне отговорността на наследниците на кредитополучател, когато той е сключил застраховка „живот“ в полза на банката за неиздължения остатък по кредита и за значението на застрахователното правоотношение спрямо (не)съществуването на вземанията на банката по неиздължения остатък от кредита, а втората група – свързани с неравноправната клауза от договора за кредит, с която е уговорен променлив процент и в която няма яснота за отделните елементи, формиращи лихвения процент. Касаторите считат повдигнатите въпроси включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК извеждат с довод, че решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд, респ. да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовават се и на очевидна неправилност – основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплакват, че решението е неправилно поради съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон (чл. 383 и чл. 456 КЗ). Претендират разноските по делото. Ответникът „Обединена българска банка“ АД, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет – решението е въззивно, а макар делото да е търговско (за недължимост на вземания по договор за банков кредит), всеки от активно субективно съединените искове е „на потребител“ по смисъла на чл. 113 ГПК и с цена над 5 000 лв., достатъчна да надхвърли прага на касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Подадена е от процесуално легитимирани страни – касатори са ищците. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са всички останали предпоставки за редовността и допустимостта на касационната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображения: Въззивният съд е приел, че е сезиран с главни и евентуални искове, предявени под отрицателно процесуално условие: съответно за недължимост на вземания по договор за кредит от 27.09.2018 г., сключен между наследодателя на ищците и ответната банка и за недължимост на лихвите, уговорени с чл. 4, чл. 18, ал. 1, т. 2 и чл. 19, които са неравноправни клаузи от същия договор. След това въззивният съд е преценил, че същинският спор между страните не е по правнорелевантните факти, които са и доказани по делото, а за тяхното правно значение. Според касационния състав, тази изходна позиция изначално и обективно изключва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по повдигнатите процесуалноправни въпроси. При изразеното становище, че спорът между страните е концентриран не по относимите факти, а по правото, обективно не е възможно да възникне задължението на въззивния съд да допусне експертиза, да поправя грешки на първата инстанция по доклада на делото, нито в своето решение да е приложил неправилно неблагоприятните последици на доказателствената тежест. Тази дейност е изцяло в материята на доказването, а не по свързването на релевантните факти с приложените и приложими материални закони. Въззивният съд е намерил, че ищците са наследници на М. С. С., починал на 27.03.2019 г. и наследен от тях по равно. На 27.09.2018 г. между наследодателя и ответната банка е сключен договорът за предоставяне на потребителски кредит за сумата 20 000 лв., 72-месечен срок за издължаване на предоставените кредитни средства, считано от 08.10.2018 г., като заявените с исковете суми – главница и договорни лихви – формират неиздължения остатък по кредита. Въззивният съд е намерил също, че наследодателят на ищците е сключил застраховка „живот“ с „ОББ Животозастраховане“ АД, по която бенефициент е ответната банка - в случай на смърт на застрахования и наличие на неиздължен остатък по договора за кредит. Въззивният съд е приел, че единствено погасителен способ, за който няма твърдения, респ. доказателства се е осъществил, освобождава ищците от наследените задължения на кредитополучателя към банката. Съгласно чл. 383, ал. 1 КЗ, при такъв вид застраховка в полза на кредитор между застраховател и застраховащ, който е длъжник, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят отговаря пред кредитора до размера на застрахователната сума за непогасената част от задължението, за обезпечение на което е сключен застрахователния договор, включващо главница, лихви и разноски към настъпване на застрахователното събитие. Съгласно чл. 383, ал. 4 КЗ, когато застраховащ е длъжникът, в случай на настъпване на застрахователно събитие застрахователят извършва плащане към кредитора до размера на непогасената част от задължението по ал. 1, а остатъкът от застрахователното обезщетение, в случай че такъв е налице, се заплаща на длъжника или на неговите наследници или на третите ползващи се лица. Анализирайки тази правна уредба, въззивният съд е заключил, че в качеството на кредитодател банката има право да търси изпълнение от кредитополучателя/ от неговите наследници за неиздължения остатък към смъртта на наследодателя, а в качеството й на бенефициер – от застрахователя към същия релевантен момент. Допълнителен аргумент е почерпил и от чл. 456, ал. 1 КЗ, който предвижда иск на наследниците на длъжника срещу застрахователя в случай, че са удовлетворили тези вземания на банката, възникнали по договора за кредит и непогасени от смъртта на наследодателя на ищците. И е обобщил: при наличие на застраховка „живот“ в полза на банката наследниците не се освобождават от задължението на кредитополучателя/на своя наследодател, а напротив – дължат изпълнение по договора за кредит. Ако са платили, могат да търсят платеното от застрахователя (чл. 456, ал. 1 КЗ), а ако не са – разполагат с косвения иск по чл. 134 ЗЗД съдът да осъди застрахователя да плати в полза на банката застрахователното обезщетение до размера на неиздължения остатък по кредита към момента на настъпване на застрахователното събитие. При тези мотиви, с които главните искове са отхвърлени, настоящият състав приема, че обуславят въззивното решение материалноправните въпроси (поставените в първата група). Начинът, по който въззивният съд им е отговорил обаче не противоречи, а съответства на установената практика на Върховния касационен съд. Обобщението, което въззивният съд е направил, провежда каузалното тълкуване, последователно провеждано в решение № 60063/30.06.2021 г. по т.д. № 351/2020 г. на ВКС, I-во ТО, решение № 107/14.01.2020 г. по т.д. № 893/2018 г. на ВКС, I-во ТО, а и решение № 138/05.01.2015 г. по т.д. № 1727/2014 г. на ВКС, II-ро ТО. Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. Следователно по материалноправните въпроси, включени в първата група, липсват допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Приемайки, че главните искове са неоснователни, въззивният съд е пристъпил към разглеждане на евентуалните – за недължимост единствено на лихвите, уговорени с чл. 4, чл. 18, ал. 1, т. 2 и чл. 19 от договора за кредит, които ищците са твърдяли да са неравноправни в смисъла по чл. 143, т. 10 ЗЗП. Съгласно тази разпоредба (ред. ДВ бр.57/2017 г.), неравноправна е клауза, която „позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание“. Чл. 4 от договора за кредит предвижда изменение, според което редовната главница се олихвява с променлив годишен лихвен процент, формиран от референтен лихвен процент (РЛП) за кредити на физически лица в лева и фиксирана надбавка 9.200 пункта. Променливият лихвен процент може да се променя при промяна в РЛП на банката по реда, описан в договора, а РЛП на банката се определя по утвърдена от банката методика за изчисляването му. Посочено е, че към сключването на договора РЛП на банката за физически лица е 0.200 %, а лихвеният процент по кредита е 9.400 % годишно. При това съдържание на чл. 4, въззивният съд е заключил, че клаузата е ясна, съдържа конкретизирано по размер задължение на кредитополучателя и поради това, съгласно чл. 145 ЗЗП не е налице основание за обявяването й за неравноправна. Добавил е, че практиката на ВКС допуска клауза за изменение на лихвения процент по договора за кредит, само ако съдържа изрично указание към потребителя за начина, по който ще бъде определен лихвения процент при изменение на определени фактори (решение № 308/29.01.2019 г. по т.д. № 2931/2017 г, II-ро ТО, решение № 378/28.03.2019 г. по т.д. № 2775/2017 г. II-ро ТО). Действително, в цитираните решения се приема, че когато „потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита добросъвестна по смисъла на чл. 143 ЗЗП (на общата дефиниция за неравноправна клауза).“ В случая, с подписването на договора за кредит страните са засвидетелствали, че методиката на банката за изчисляване на РЛП представлява неразделна негова част. Спазени са били и изискванията на чл. 33а ЗПК – методиката съдържа ясна и разписана изчислителна формула, посочени са видът, количествените изражения и относителните компоненти (пазарни индекси и индикатори). В договора е отразено също, че методиката не може да се променя едностранно от банката след сключването му. Поради това въззивният съд е заключил, че клаузата на чл. 4 не е неравноправна в смисъла по чл. 143, т. 10 КТ. Въззивният съд е съзрял и изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП – разпоредбата, която допуска възможност за промяна на лихвата по договора за финансова услуга при основателна причина за това. Отново се е позовал на практиката на ВКС – първото цитирано решение, но и решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. I-во ТО, решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г., I-во ТО. В решенията се приема, че изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП е приложимо, само ако в договора за кредит ясно са посочени причините, поради които е допустимо изменение на лихвения процент по договора, като такава промяна се допуска, ако критериите за промяна на лихвения процент освен ясно посочени в договора, са и обективни, стоящи извън контрола на банката, посочена е ясна изчислителна процедура (формула) за размера на новоопределения лихвен процент с изрично определена тежест на отделните компоненти. В случая, въззивният съд е установил такива процедури в договора за кредит и методиката към него - изрично разписани, като изменението на лихвата е предоставено не на произволната преценка на банката, а е обусловено от определени индекси, които се изчисляват от БНБ като средна претеглена стойност за банковата система. Поради това въззивният съд е заключил, че не са наравноправни и клаузите по чл. 18, ал. 1, т. 2 и чл. 19 от договора за кредит. При тези мотиви, с които са отхвърлени и евентуалните искове, настоящият състав приема, че отговорите, които въззивният съд е дал на втората група материалноправни въпроси, съответстват на установената практика на Върховния касационен съд, цитирана в обжалваното решение. Доколкото тя се споделя от настоящия състав, изключено е допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При решение с подобно съдържание не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно е въззивното решение, което предполага наличието на видимо, установимо и от пръв прочит тежко нарушение на закона – материалния и/ или процесуалния - и/ или явна необоснованост. При този изход на делото и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 1 ГПК, в тежест на касаторите остават направените пред настоящата инстанция разноски.