Определение № 3440 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 179/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор С., против въззивно решение № 1062 от 24.10.2024 г. по в.гр.д. № 812/2024 г. на Апелативен съд - София, с което след частична отмяна на решение № 261827 от 01.06.2022 г. по гр.д. № 2361/2021 г. на Софийския градски съд Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца Д. Л. Л. 15 000 лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато обвинение по ДП № 2/2015 г. описа на Сектор Борба с организираната престъпност - Хасково, ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.03.2019 г. до окончателното й изплащане. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите, касаещи определянето на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта и приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди. Твърди се, че са разрешени в противоречие с възприетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. чл. 52 ЗЗД, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът по касационната жалба Д. Л. Л., със съдебен адрес [населено място], не е депозирал отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. От постановление от 13.12.2015 г. на Специализираната прокуратура е установено, че ищецът първоначално е задържан под стража за 72 часа. След образуването на ДП № 2/2015 г. по пр. пр. № 332/2015 г. с постановление от 14.12.2015 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 във вр. с ал. 2 НК, като първоначално на 16.12.2015 г. му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лв. Същата е била отменена на 29.12.2015 г. и вместо това е постановено „задържане под стража“. С последващо определение от 10.03.2016 г. мярката отново е изменена в парична гаранция в същия размер, която е внесена на 15.03.2016 г. Установено е, че в хода на досъдебното производство спрямо ищеца са осъществени обиск и претърсване на жилището и автомобила му, за което са съставени и протоколи, а с решение от 14.03.2016 г. на РУ на МВР-Свиленград е наредено изземването и на ловното му оръжие. Съдът е приел, че доколкото досъдебното производство срещу ищеца е прекратено с влязло в сила постановление от 21.03.2019 г. поради недоказаност на обвинението, е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗОДОВ, обосноваваща възможността да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди. Във връзка с определянето на обезщетението съдът е констатирал, че наказателното производство е за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление и се е развило на досъдебна фаза в продължение на 3 години и 3 месеца. Прието е, че посоченият период е неразумно дълъг с оглед крайния извод за недоказаност на обвинението, като прокуратурата е имала възможност при навременна преценка на доказателствата да прекрати производството спрямо ищеца в по-ранен момент. На основание т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 г. съдът е определил обезщетение за забавено правосъдие в размер на 3000 лв. съобразно критериите на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Посочил е, че обезщетението за неимуществени включва и вредите от незаконно задържане под стража, поради което е отчел, че ищецът е изтърпял мярката за неотклонение „задържане под стража“ за период от 3 месеца. От свидетелските показания е установено, че наказателното производство се е отразило негативно на ищеца – същия е страдал от безсъние, в града се е разчуло за обвинението, което е повлияло върху общественото мнение за него. Съдът е посочил, че при наличието на наказателно преследване винаги се предполага наличието на негативни емоции на стрес, страх от осъждане, но в конкретния случай не е установено същите да надвишават обичайните за подобна ситуация. По делото не е доказано наказателното производство, включително и взетите мерки за неотклонение, да са довели до трайни последици върху психиката на ищеца, нито пък до отключването на „мениеров“ синдром или диабет. По отношение на отражението, което обвинението е имало върху живота на ищеца, съдът е взел предвид, че обвинението е за престъпление по служба, като длъжността на ищеца като „митнически инспектор“ обуславя по-голям обществен интерес към наказателното производство, което прави медийното му отразяване неизбежно. Установено е, че именно във връзка с привличането на ищеца като обвиняем е прекратено и трудовото му правоотношение, което е довело до допълнителни негативни емоционални преживявания, като така наказателното производство е засегнало освен личността му и общественото му положение и професионалното му развитие. Спрямо ищеца е взета и мярка за процесуална принуда забрана да напуска страната по чл. 68 НПК, което е отчетено от съда като допълнително ограничение на правата му за периода на разследването. Съобразявайки още обществено-икономическите условия на живот към този момент, с оглед конкретните обстоятелства по делото, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 12 000 лв. Като е взел предвид и определеното за забавянето на производството обезщетение, е направил извод, че общото, дължимо на ищеца, обезщетение е в размер на 15 000 лв., като е отхвърлено искането за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от близките на незаконно обвиненото лице. Имайки предвид така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдигнатите в изложението въпрос са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В т. II от цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца и др. В обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът след анализ на събрания доказателствен материал е приел, че ищецът е доказал наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответника, във връзка с чиито действия е претърпял неимуществени вреди. Обсъдени са всички относими към спора доказателства, доводи на страните и обстоятелства около наказателното преследване на ищеца. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд