Определение № 5089 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4815/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. О. С., като пълномощник на Г. О. С., срещу въззивно решение № 909, постановено на 26.06.2025 г. по в. гр. д. № 1328/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено по предявения от П. Т. Л. срещу Г. О. С., иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на 2/3 идеални части от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], като ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху описаните идеални части. Решението е влязло в сила като необжалвано, в частта, с която е отхвърлен предявения от П. Т. Л. срещу Г. О. С. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи. В изложението към подадената касационна жалба са изложени доводи за наличие на всички основания по чл. 280, ал. 2 ГПК: нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Поддържа се, че са налице и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й според ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. следва ли въззивният съд да определи действителното основание на спорното материално право, като изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита?; 2. следва ли въззивният съд в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск и приложимия материален закон, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателства по делото и становищата на страните?; 3. неправилната правна квалификация като резултат от неправилното приложение на материалния закон, съставлява ли основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество от въззивния съд?; 4. подлежи ли на обезсилване първоинстанционното решение, ако обстоятелствата и доказателствата по делото сочат, че действителното правно основание на предявения иск е чл. 32, ал. 2 ЗС, какъвто е предмет на висящо дело между страните при пълен обективен и субективен идентитет между двете производства, предвид забраната на чл. 126 ГПК?; 5. следва ли въззивният съд да прецени, въз основа на изложеното от ищеца, дали спорът между страните действително е за отнето владение или и е относно ползването на съсобствения имот?; 6. дължи ли съдът преценка на предпоставките за уважаване на иска за ревандикация, когато е бил предоставен достъп до имота от ответника?; 7. при констатация за заличаване на търговеца-наемател, може ли да се направи извод, че същият не е легитимиран да отговаря по иска?; 8. може ли да бъде уважен иска по чл. 108 ЗС, ако не е установено лице, чрез което ответникът-съсобственик упражнява фактическа власт?. По поставените въпроси се сочи противоречие с тълкувателно решение № 3/05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК не е обосновано с конкретни доводи. Ответникът по касационна жалба, чрез процесуалния си представител адв. М. Х., е депозирал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразил становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от ищеца срещу ответника иск по чл. 108 ЗС за установяване правото му на собственост върху 2/3 идеални части от процесния имот и за предаване владението на тези идеални части. Легитимирал се е с договор за дарение от 11.03.2019 г. и договор за покупко-продажба от 11.04.2019 г., сключени с останалите съсобственици на имота. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът не е бил въведен във владение на имота от праводателите си, тъй като ответникът упражнява фактическа власт върху целия имот. Посочените обстоятелства са, че е лишен от възможността да упражнява правото си на собственост, като го владее, ползва и получава гражданските плодове от него. Обжалваното решение е постановено след като с решение № 260 от 25.04.2024 г. по гр. д. № 453/2023 г. на ВКС, Второ г. о., е обезсилено първоначално постановеното по делото въззивно решение, предвид наличието на процесуална пречка: основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Висящият преюдициален спор е по гр. д. № 7258/2019 г. на Софийски градски съд. Същото е било образувано по предявени от Г. С. срещу П. Л. и другите съсобственици – прехвърлители искове по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на идеалните части на ответника Л. от процесния имот /прехвърлени му с договора за продажба/, както и искове срещу него и праводателя му с основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора за дарение на 1/30 ид. ч. от същия недвижим имот поради липсата на основание, също и поради привидност, както и поради противоречие със закона и морала. Този преюдициален спор е приключил с влязло в сила на 12.10.2023 г. решение, с което исковете са отхвърлени. Установено е при първото разглеждане на делото, че имотът е ползван от „Д енд Д финанс-Заложни къщи“ ЕООД по силата на наемен договор, сключен с ответника. Дружеството е заличено като търговец на 13.03.2024 г. Първоинстанционният съд е отделил от настоящото производство предявеният с исковата молба иск по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение на ползването на процесния имот, като делото е изпратено за разглеждане от Софийски районен съд. За същото са налице данни, че е спряно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че действителният спор между страните е за отнето владение. Изложил е съображения, че е налице фактическо положение, при което ответникът упражнява фактическа власт върху целия имот /до 13.03.2024 г. чрез наемател – дружество/ и не допуска ищеца да владее имота съобразно дела му. Съдебната защита чрез иск по чл. 108 ЗС не е изключена от възможността за постановяване на разделно ползване по заявеното със същата искова молба и изпратено по подсъдност искане по чл. 32, ал. 2 ЗС. Същото ще служи за реализиране на другото правомощие на съсобственика – ползване. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното по поддържаните основания за допускане на касационно обжалване: Не се разкрива вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо. Решението не е нищожно. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В настоящата хипотеза такава не е налице. Въззивното решение не е и недопустимо. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. В случая такъв порок на обжалвания акт не се установява. Доводите за недопустимост са свързани с произнасяне по непредявен иск, каквото не е налице в настоящата хипотеза. Предявеният иск не е такъв по чл. 32, ал. 2 ЗС, каквито са твърденията на касатора при обосноваване на това основание за допускане на касационно обжалване. Поставените процесуалноправни въпроси не кореспондират с установеното по делото, което е образувано по предявен ревандикационен иск от съсобственик срещу друг съсобственик. Част от доводите повтарят тези, с които е въведена недопустимостта на решението като порок. Обобщени, материалноправните въпроси в изложението са свързани с възможността за защита на съсобственик с ревандикационен иск срещу друг съсобственик и дали съдът дължи изследване дали спорът е за отнето владение или за ползването на съсобствената вещ. Твърдяното противоречие е с Тълкувателно решение № 3 от 5.01.2022 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 3/2020 г., в мотивите на което е посочено, че когато правото на собственост принадлежи общо на две или повече лица (чл. 30 ЗС), всеки съсобственик притежава всяко едно от трите правомощия на вещното право на собственост – владение, ползване и разпореждане с вещта. Разяснено е, че правомощието владение като елемент от съдържанието на правото на собственост е правото на собственика да упражнява фактическа власт върху вещта. Когато ответникът упражнява фактическа власт върху цялата съсобствена вещ и не допуска ищеца също да упражнява фактическа власт съобразно правата му, съсобственикът може да потърси съдебна защита чрез ревандикационния иск по чл. 108 ЗС. При всички случаи на предявен иск от съсобственик срещу друг съсобственик съдът следва да прецени въз основа на изложеното от ищеца дали спорът между страните действително е за отнето владение или е относно ползването на съсобствения имот (второто правомощие на собственика). Такава преценка е извършена от въззивния съд, като е прието, че действителният спор между страните е за отнето владение. Самото поведение на ответника - касатор, свързано с предявяване на искове по чл. 33, ал. 2 ЗС и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, явили се като обуславящи за делото, сочи за наличието на такъв спор. В решение № 138/10.03.2025 г. по гр. д. № 5169/2023 г. на ВКС, второ г. о., е възприето, че ответникът - съсобственик упражнява фактическата власт върху съсобствения имот на правно основание, затова при спор между съсобствениците съдът следва да извърши преценка за начина, по който всеки от спорещите съсобственици упражнява правата си. Тази преценка зависи от наведените от страните твърдения по повод повдигнатия от ищеца спор и от установените обстоятелства - дали съсобствениците са взели решение за начина, по който да бъде използвана общата вещ, респ. дали помежду им не съществува спор именно по този въпрос, в който случай приложение намира разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗС; дали твърдяното в исковата молба накърняване на притежаваните от ищеца права не е по повод извършено разпределение на ползването с оглед правото на всеки съсобственик да ползва реална част от съсобствения имот, когато това е възможно. Само ако от обстоятелствата по делото следва, че ответникът - съсобственик е установил самостоятелна фактическа власт върху целия имот, противопоставяйки това свое намерение на съсобственика - ищец, искът за предаване на владението върху принадлежащата му идеална част от вещта ще бъде основателен. Ако по делото не се установи накърняване правомощието владение като елемент от правото на собственост на ищеца, претенцията за предаване на владението върху притежаваната от ищеца идеална част от съсобствения имот няма да съответства на естеството на спора между страните, на вида, степента и тежестта на нарушението на правата на предявилото иска лице. В този случай няма да са налице предпоставките за уважаване на иска и в осъдителната му част. Решаващият правен извод във въззивното решение е направен в съответствие с цитираната практика, след като по делото е установено, че ответникът - съсобственик е установил самостоятелна фактическа власт върху целия имот, противопоставяйки това свое намерение на съсобственика - ищец. Въпросите, свързани с упражняването на фактическа власт от наемател-юридическо лице, заличено като правен субект, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като не са от решаващо значение за изхода на делото. Поставените въпроси не могат да доведат и до допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на посочената по-горе съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване= Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност, произтичаща пряко от съдържанието на обжалваното решение. Същото не е обосновано и с конкретни доводи от касатора. Ответникът по касация не е направил искане за разноски /независимо че е представил доказателства за такива/, поради което те не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение