Определение № 713 от 23.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2088/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Юробанк България“ АД, представлявано от изпълнителния директор Д. Ш. и прокуриста М. В., чрез адвокат М. В., срещу въззивно решение № 336/11.03.2020 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по въззивно гр.д. № 2/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Д. Ю. Д. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, осъдил “Юробанк България“ АД, като правоприемник на “Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, да заплати на Д. Ю. Д. сумата от 6070 евро, представляваща недължимо платена сума по договор за кредит № HL 38779/03.07.2008 г. за покупка и довършване на недвижим имот. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 03.07.2008 г. между “Юробанк България“ АД и Д. Д., е сключен договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 38779 за кредитен лимит на равностойността в швейцарски франкове на 80 685 лева, както и че вземанията по договора са цедирани от банката в полза на “Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Съдът установил, че Д. е притежавал качеството “потребител“ към момента на сключване на договора, а “Юробанк България“ АД - качеството на търговец по смисъла на ТЗ и ЗЗП. Съгласно чл. 23, ал. 1 от сключения между страните договор кредитополучателят Д. декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на курс “купува“ или “продава“ на швейцарския франк спрямо лева/еврото, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително и в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в лева/ евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и, че е съгласен да поеме всички вреди (вкл. и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Кредитополучателят декларирал още, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора, както и, че е съгласен с настъпването им. Съдът установил, че курсът на швейцарския франк към датата на усвояване на кредита е бил в размер на 1,175200 лева за 1 франк, а погасяването е извършено при повишен курс на швейцарския франк към лева/евро. Съдът приел, че Д. е следвало да погаси отпусната му по кредита сума в съответствие с курса на швейцарския франк към датата на сключването на договора, като по-високата стойност на посочената валута, по която е извършил погасяването на дълга, представлява недължимо платена сума, поради което същата подлежи на връщане. За да достигне до този резултат, съдът приел, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора са неравноправни и като такива – нищожни. В разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от сключения между страните договор се съдържа декларация, че кредитополучателят е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на курс „купува“ или „продава“ на швейцарския франк спрямо лева/еврото, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително и в случаите по чл. 6, ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеми всички вреди (вкл. и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Съдът е намерил, че е налице хипотезата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, според която неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, както и, че за неравноправна се определя и клаузата, която не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Съдът изяснил, че по смисъл на чл. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори - „неравноправни клаузи“ означават договорните клаузи определени в чл. 3, в чиято разпоредба е предвидено, че в случаите когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между права и задължения, произтичащи от договора. Като не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по специално във връзка с договорите с общи условия. Съдът посочил, че в случая се касае за типов договор на банката, върху съдържанието на който потребителят не е имал възможност да влияе, и посочените клаузи не са индивидуално уговорени. Приел още, че за банката е било налице задължение да изложи точния механизъм за конвертиране на чуждестранната валута както и отношението между този механизъм и механизмът, свързан с отпускане на кредита, така че потребителят да може да предвиди икономическите последици въз основа на ясни и разбираеми критерии. Приел, че в случая банката не е предоставила информация за факторите, които определят курса, по който ще се извършва превалутиране и последиците, свързани с риска от повишаване на погасителните вноски при колебания в обменния курс. Достигнал до заключение, че целият валутен риск е прехвърлен изцяло в тежест на кредитополучателя. В заключение, заплатените от кредитополучателя суми за исковия период по курса на швейцарския франк към лева, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата, се явяват при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – въз основа на нищожна, като неравноправна, клауза. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Твърди, че в противоречие с решение на СЕС от 20.09.2017 г. по дело С-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. V. Banca Romaneasca SA) въззивният съд се е произнесъл по въпросите - при положение, че банката е посочила в договора за кредит рискът, който кредитополучателят носи от поскъпване на чуждата валута (швейцарски франк), в който е уговорен отпуснатия кредит, но не е прехвърлила на кредитополучателя собствения си валутен риск, т.е. рискът от поевтиняване на чуждата валута (швейцарски франк), в която е уговорен отпуснатия кредит, следва ли да се счита, че банката е прехвърлила целия валутен риск по договора за кредит върху кредитополучателя и следва ли да се счита, че банката добросъвестно и в достатъчна степен е уведомила кредитополучателя за валутния риск, който поема при сключване на договора за кредит, когато му е предоставила цялата релевантна информация в тази връзка, с която, при полагане на дължимата грижа, е разполагала към момента на сключване на договора за кредит. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното противоречие, защото кредиторът не е разяснил и дал достатъчно и разбираемо информация на кредитополучателя, поради което и заради липсата на възможност да повлияе върху клаузите (типови) последният е поел тежестта на кредитния риск. В пълно съответствие с цитираното решение на СЕС от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, въззивният състав е приел, че декларацията на кредитополучателя в разпоредбата на чл. 23, ал. 2 от договора, сключен между страните, не изпълнява функциите на „добра информираност”, тя не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. Банката, която притежава експертна компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткострочен и дългосрочен план, в посока на поскъпване и рисковете, свдързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е трябвало, но не е предоставила подробна и ясна информация относно прогнозите за промяна на швейцарския франк, спрямо който националната валута, с каквато информация банката следва да разполага, както е следвало и да разясни подробно, достъпно и ясно икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. Съдът е установил, че от предоставената информация по-слабата икономически страна не е могла да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, предвид получаването на доход в местна национална валута. Така, напълно в съответствие с посоченото от касатора решение на СЕС, въззивният съд, при установеното по делото, е приел, че кредитополучателят (ищец по делото) не е имал възможност на база на предоставената му от банката информация относно възможните промени в обменните курсове да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, той не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Процесният договор е изготвен от банката и презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, като поделото не са ангажирани доказателства, установяващи, че потребителят е имал възможност да изрази становище по съдържането на договора, вкл. по чл. 21 от същия. В т. 2 от диспозитива на решение по дело С-186/16 СЕС е посочил, че чл. 4, §2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че „изискването на договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен (клауза относно валутния риск), се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите си задължения.” В т. 50 от същото решение и изяснено, че от една стана, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. От друга страна, подавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Касаторът поддържа още и противоречие на въззивното решение с определение на СЕС от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, по въпроса - в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута на страната (лева), а не в чуждестранна валута (швейцарски франкове), уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в националната валута на страната (лева) и в коя валута се дължи връщането на кредита. По този въпрос няма произнасяне от въззивната инстанция, а и той е поставен извън контекста на постановеното от първостепенния съд. Първо, следва да е ясно, че потвърждаването на първоинстанционното решение от въззивния съд е възприемане на крайния извод по правния спор, не и възприемане на всички фактически и правни изводи, направени от първа инстанция, освен, когато има изрично препращане към мотивите по чл. 272 ГПК. В този смисъл, не намира опора в законодателството доводът на касатора да постави правния въпрос по съображения, че като е потвърдил решението на Пловдивския районен съд, Пловдивският окръжен съд е изложил същите съображения (потвърдил) относно поставения в изложението към касационната жалба правен въпрос. Касационният съд проверява въззивното, не първоинстанционно решение и в тази връзка от значение са съображенията на въззивната инстанция, а тя в случая не е препратила към част от мотивите на първостепенния съд. Само за пълнота, в случая, въпросът е освен това и изваден от контекста на изложеното от районния съд. Макар и формално кредитът да е бил отпуснат в чужда валута, то реално не е имало възможност да бъде използван в същата – опуснатата сума в швейцарски франкове е била преведена по блокирана сметка на ищеца. Ресурсът, с който банката е разполагала във връзка с отпускането на кредит в тази валута всъщност се дължи на сключени суапови сделки на финансовите пазари. Реален паричен поток от банката – кредитор към кредитополучателя в швейцарски франкове не е осъществен, а това е дало основание на съда да приеме, че сключеният договор в швейцарски франкове има абстрактен характер, от което да почерпи допълнителен аргумент за извода, че рискът от промяна във валутния курс е поставен върху потребителя, с което необосновано се засяга неговите права като по-слаба икономически страна. Предполага се, че потребителят е приел предложението на банката за кредитен лимит в швейцарски франкове, които в действителност няма да получи, в размер на левова равностойност, именно като по-изгоден с оглед на по-нисък лихвен процент и предположението за стабилност на швейцарския франк като една от основните световни валути, но без да извърши действително разумна, информирана преценка относно потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо швейцарския франк. Спрямо швейцарския франк националната валута няма фиксиран курс, а кредитополучателят не е информиран и какви действия би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Следва да почертае, че разрешенията в цитираните актове на СЕС, вкл. определение на СЕС от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 г., изхождат от принципното разбиране, че въведената с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.0.1993 г. система на защита, се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Именно поради това и са засилените изисквания към банката да предостави достатъчно информация - в случая относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, за реалните икономически аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, като съставът на Върховния касационен съд, при служебна проверка, не откри и наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК. Мотивиран от горното, съдът