Определение № 50065 от 02.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2280/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Диа Строй“ ЕООД, [населено място], и „Пресиянстрой“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 260129/15.07.2021г. по в.т.д. №640/2020г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение. С него е потвърдено решение № 260259/01.10.2020г. по т.д. № 2116/2019г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е развален на основание чл.87, ал.3 от ЗЗД сключеният между Д. И. М., И. Д. М., С. С. М. и В. Д. М., от една страна, и „Пресиянстрой“ ЕООД и „Диа Строй“ ЕООД, от друга страна, договор, обективиран в нот. акт № 158, том II, рег. №4469, дело 229 от 2019г. на нотариус С. Д., с рег. № 363, вписан в Агенцията по вписванията с вх.рег. № 13860 от 2019г., акт 127, том X., дело № 8252, за прехвърляне на правото на собственост в полза на „Пресиянстрой“ ЕООД върху гараж №1, с идентификатор 10135.3516.181.6.15, с площ от 17,97 кв.м., както и от прилежащите му 1,1184 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, находящ се в [населено място], [улица], и в полза на „Диа Строй“ ЕООД върху апартамент № 1, с идентификатор 10135.3516.181.6.1, находящ се в [населено място], [улица], етаж 2, с площ от 84,91 кв.м., ведно с изба №1, с площ от 5,00 кв.м., както и от прилежащите му 6,9203 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж; апартамент № 4, с идентификатор 10135.3516.181.6.4, находящ се в [населено място], [улица], етаж 3, с площ от 43,92 кв.м., ведно с изба № 6, с площ от 2,04 кв.м., както и от прилежащите му 3,5668 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж; апартамент №8, с идентификатор 10135.3516.181.6.8, находящ се в [населено място], [улица], етаж 5, с площ от 148,03 кв.м., както и от прилежащите му 11,8612 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж; ателие № 4, с идентификатор 10135.3516.181.6.11, находящо се в [населено място], [улица], етаж 3, с площ от 54,88 кв.м., ведно с изба № 7, с площ от 1,97 кв.м., както и от прилежащите му 4,3153 % идеални части от общите части на сградата, срещу солидарното задължение на приобретателите в шестмесечен срок от подписване на нотариалния акт и договор от същата дата да осъществят цялостно и качествено завършване на сградата и предвидените довършителни работи, констатирано с акт обр. 15, и в тримесечен срок от подписване на акт обр. 15 да подадат документи за въвеждане на сградата в експлоатация. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели поддържат, че искът е предявен преждевременно, тъй като сроковете за изпълнение на всички компоненти на процесния договор не са настъпили към момента на депозиране на исковата молба в съда. Твърдят, че съдът не е съобразил релевираните възражения за неизпълнение на поетите от възложителите задължения да прехвърлят собствеността и да учредят правото на строеж. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за достъп до касация. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1/Допустимо ли е предявяването на иск за разваляне на договор поради неизпълнение преди да е настъпил падежът на задължението?; 2/Обосновано и основателно ли е развалянето на договора по вина на изпълнителя, когато той /длъжникът/ не изпълнява своята част от задълженията поради продължително бездействие на т.нар. кредитор /възложител, ответник по касационната жалба/ да изпълни своето задължение?; 3/ Може ли да се развали договор, когато длъжникът релевира възражение за насрещно неизпълнение, което е причина за неговото собствено неизпълнение?; 4/ Допустимо и/или основателно е искането за разваляне на договор по реда на чл.87, ал.1 от ЗЗД, ако кредиторът не е дал срок на длъжника да изпълни, и доколкото само забавата не е основание за развалянето на договора поради факта, че чрез развалянето не е обоснован правен интерес? Поддържат, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовават на определение № 211/12.02.2013г. по гр.д. №917/2012г. на ВКС, IV г.о.; по втори въпрос – на решение №249/17.05.2011г. по к.н.д. № 1395/2011г. на ВКС, II н.о.; по трети въпрос – на определение № 467/20.07.2010г. по т.д. № 445/2009г. на ВКС, II т.о., а по четвърти въпрос – на решение № 288/28.02.2020г. по гр.д. № 134/2019г. на ВКС, IV г.о., решение № 4/23.06.2017г. по т.д. № 50183/2016г. на ВКС, IV г.о. и решение № 235/13.01.2016г. по гр.д. № 490/2015г. на ВКС, III г.о. Ответниците по касация Д. И. М., И. Д. М., С. С. М. и В. Д. М. оспорват касационната жалба, като твърдят липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излагат съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с договор от 07.10.2014г. Д. И. М., С. С. М., В. Д. М. и И. Д. М. са възложили на „Пресиянстрой“ ЕООД да осъществи промяна на действащия ПУП – ПРЗ за имот на възложителите, да извърши конкретна промяна на одобрения инвестиционен проект, както и да осъществи със свои сили и средства строителството и да въведе в експлоатация масивна монолитна жилищна сграда, като възложителите са поели насрещно задължение да прехвърлят в полза на изпълнителя идеални части от имота в 14-дневен срок от подписването на Акт обр. 14, включително да учредят право на строеж за конкретно посочени обекти от бъдещата сграда в 30-дневен срок от одобряване на промяната в работните проекти на бъдещата сграда; с допълнителен анекс от 03.02.2017г. крайният срок за изпълнение е удължен до 31.08.2018г. Приел е още за безспорно, че вследствие на уведомление за разваляне на договора от възложителите и отправено предложение от „Пресиянстрой“ ЕООД, на 05.06.2019г. между възложителите и „Пресиянстрой“ ЕООД и „Диа Строй“ ЕООД, като изпълнители е сключен договор, нотариално заверен под №4450/05.06.2019г. на нотариус С. Д., с който, след констатация, че сградата е изградена в груб вид, не са осъществени довършителни работи, възложителите не са прехвърлили договореното право на строеж, е постигнато споразумение изпълнителите солидарно да поправят осъществените до този момент СМР, да осъществят дължимите довършителни работи в 6-месечен срок и в допълнителен 3-месечен срок от подписване на акт обр.15 да въведат сградата в експлоатация, а възложителите незабавно да прехвърлят на „Пресиянстрой“ ЕООД гараж №1, а на „Диа Строй“ ЕООД апартаменти № 1, 4 и 8 и ателие №4, а след пълното приключване на довършителните работи и други, изрично посочени в споразумението обекта. Обектите са прехвърлени от възложителите нот. акт № 158, том II, рег. №4469, дело № 229 от 2019г. на нотариус С. Д., с рег. №363, вписан в Агенцията по вписванията с вх.рег. № 13860 от 2019г., акт 127, том X., дело №8252. Въззивният съд е приел за установено, че в посочения нотариален акт изрично е уговорено, че ако изпълнителите не изпълнят поетите с нотариалния акт и договор с рег. №4450 от 05.06.2019г. на нотариус С. Д. задължения в срок, възложителите имат право да развалят сключените договори и да претендират в условията на солидарност неустойка за неизпълнение в размер на 350 000 лв. С оглед на това решаващият състав е приел, че значение за основателността на иска има единствено степента на изпълнение на дължимите довършителни работи, а степента на изпълнение на цялата престация по строителството е ирелевантна за възникване на потестативното право за разваляне на договора. Съобразил е заключението на съдебно – техническата експертиза и събраните по делото свидетелски показанията и е приел, че довършителните работи не са изпълнени почти на 100 %, като единственото изпълнение касае полагането на дограмата и керемидите на покривното покритие. С оглед на това е достигнал до извода, че в изискуемия 6-месечен срок изпълнителите са осъществили нищожна част от дължимите довършителни работи. Отбелязал е, че исковата молба е подадена 18 дни след крайния срок на изпълнение – на 23.12.2019г., като забава в идентичен обем е констатирана от вещото лице и към 10.09.2020г. При тези съображения въззивният съд е заключил, че неизпълнението има съществен характер. Апелативният съд е счел за неоснователни възраженията на изпълнителите, свързани с полезността на престацията, като е изтъкнал, че кредиторът не е длъжен да доказва, че са изчерпани възможностите за изпълнение на договора, както и че е налице безполезност на престацията. Изтъкнал е още, че безполезността на престацията е относима към хипотезата на извънсъдебно разваляне на договора, без даване на допълнителен срок за изпълнение, която не е налице, доколкото развалянето се извършва по съдебен ред. Счел е за неоснователни и възраженията, основани на неизправност или забава на кредитора, като е акцентирал върху доказания значително по – голям период на забава на изпълнителите. Приел е, че не са налице доказателства, установяващи отправено от ищците волеизявление за смяна на цвета на дограмата, като същото не може да се извлече и от наведените възражения, че договорът с подизпълнителя не е подписан от представител на изпълнителите. Изложил е съображения е, че допуснатата от подизпълнителя забава в изпълнението е непротивопоставима на възложителите, ирелевантна е за разваляне на процесния договор и не обуславя обективната невъзможност за изпълнение на изпълнителя по чл.81, ал.1 от ЗЗД. Приел е, че не подлежат на разглеждане по същество твърденията за отправени претенции за промяна в гредореда на покрива, доколкото не са своевременно въведени в отговора на исковата молба. Въззивният съд е съобразил, че процесният договор не обективира задължение за възложителите да осъществяват правни или фактически действия за намиране на инвеститор, като задължение на изпълнителите е да осъществяват довършителните работи за своя сметка. В тази връзка е приел за недоказано твърдението, че възложителите не са съдействали и са осуетили финансирането на изпълнителите. Счел е за неоснователно и възражението, че ищците са неизправна страна, тъй като не са осъществили дължимото прехвърляне на идеални части от имота съобразно първоначалния договор, както и договорените права на строеж. Отбелязал е, че дължимата престация на възложителите е изменена вследствие изменението на договора от 2014г. със споразумението от 2019г. Посочил е, че договорното съглашение не предвижда задължение за прехвърляне на идеални части от недвижимия имот, а престацията за прехвърляне на право на строеж е заменена с дължимо прехвърляне на конкретни обекти след пълното приключване на довършителните работи. На последно място, въззивният съд е изтъкнал липсата на твърдения за наличие на нововъзникнали факти – промяна в степента на изпълнение на довършителните работи, както и на предложение за изпълнение в хипотезата на чл.87, ал.3, изр.2 от ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касаторите правен въпрос не отговаря на общото изискване по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не е от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът изразява разбирането на касаторите, че срокът за изпълнение на задълженията им не е изтекъл, доколкото тримесечният срок за подаване на документ за въвеждане на обекта в експлоатация започва да тече от момента на съставяне на акт обр. 15. Този въпрос обаче не е съобразен с констатациите на съда относно вида на задълженията, поети от касаторите със споразумението: солидарно да поправят осъществените до този момент СМР, да осъществят дължимите довършителни работи в 6-месечен срок, което да бъде констатирано с акт 15 и в допълнителен тримесечен срок да въведат сградата в експлоатация. Съответно изпълнението на първото от поетите задължения: за осъществяване на цялостно завършване на сградата, е предпоставка за подписването на акт 15 и за започването на тримесечния срок за изпълнение на другото задължение – за подаване на документи за въвеждане на сградата в експлоатация. С оглед на това и въззивният съд в съответствие с изричните уговорки в споразумението е приел, че неизпълнението в шестмесечен срок на довършителните работи е самостоятелно основание за разваляне на процесните договори за прехвърляне на недвижими имоти. От друга страна касаторът не обосновава и сочената от него допълнителна предпоставка за достъп до касация, доколкото съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. постановеното по реда на чл.288 от ГПК определение № 211/12.02.2013г. по гр.д. №917/2012г. на ВКС, IV г.о., не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Вторият и третият въпрос в изложението относно възможността да бъде развален договор в хипотезата, когато неизпълнението на длъжника се дължи на неизпълнение на насрещно задължение на кредитора по същия договор, са свързани с предмета на спора, но не се явяват обуславящи за неговия изход, тъй като не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви. Въззивният съд не е стигнал до извод, че неизпълнението на касатора се дължи на неизпълнение на насрещни задължения на възложителите. Обсъждайки доводите за неизправност на възложителите като кредитори, въззивният съд е приел за недоказано твърдението, че те не са съдействали и са осуетили финансирането на изпълнителите, като е посочил, че възложителите не са поемали задължението да извършват правни или фактически действия за намиране на инвеститор. Счел е за неоснователно и възражението, че ищците са неизправна страна, тъй като не са осъществили дължимото прехвърляне на идеални части от имота съобразно първоначалния договор, както и договорените права на строеж. Въззивният съд е установил, че дължимата от възложителите престация е била заменена със споразумението от 2019г., което не предвижда задължение за прехвърляне на идеални части от недвижимия имот, а прехвърляне на конкретни обекти след пълното приключване на довършителните работи. Поради това и постановеното от състава на Варненски апелативен съд решение не противоречи на практиката, обективирана в цитираните от касатора решения. В случая даденото от въззивния съд разрешение е обусловено от преценката за изпълнението на задълженията на ищците по споразумението от 05.06.2019г., а не от неправилно приложение на разпоредбата на чл.96 от ЗЗД. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Четвъртият въпрос е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел, че в хипотеза на разваляне на договор по съдебен ред, не е необходимо даване на допълнителен срок за изпълнение, тъй като от момента на получаване на препис от исковата молба ответникът е поканен да изпълни задължението си и може да направи това във всеки един момент до приключването на съдебното дирене, като е констатирал, че липсват данни длъжникът да е изпълнил задълженията си в хода на производството. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Цитираните от касатора решения на ВКС касаят хипотези на извънсъдебно разваляне на договора, уредени от разпоредбата на чл.87 ал.1 от ЗЗД и не са относими към настоящия спор. По въпроса относно необходимостта от определяне на допълнителен срок за изпълнение при разваляне на договор по съдебен ред е формирана практика на ВКС решение №103 от 20.07.2015г. по гр.д. №5316/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №29 от 13.04.2011г. по т.д.№396/2010г. на ВКС, І т.о. и други, в които се приема, че възможността ответникът да предложи изпълнение в хода на производството по чл.87 ал.3 от ЗЗД, включително и пред въззивния съд, не се преклудира с оглед на разпоредбата на чл.266 ал.1 от ГПК. В хипотезите на забава и изпълнение без съдействието на съда относно определянето на срок, кредиторът не е длъжен да приеме забавеното изпълнение, като при евентуален спор относно неприемането, съдът ще изследва наличието на предпоставките, както за забава на длъжника, така и за интереса на кредитора и за възможността му да развали договора без да дава срок за изпълнение. Когато е предявен иск за разваляне на договора по чл.87, ал.3 от ЗЗД и допълнителният срок за изпълнение е определен от съда, кредиторът няма право да откаже да приеме забавеното изпълнение, ако възраженията му за липса на интерес са заявени пред съда и счетени за неоснователни. В този случай, съдът зачита погасителния ефект на направеното изпълнение в хода на производството по делото. Ако изпълнение не последва, въпреки предоставената възможност на длъжника, договорът следва да бъде развален. Съобразявайки, че в хода на производството длъжниците не са изпълнили задълженията си, нито са поискали определяне от съда на срок за изпълнение, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с посочената практика, която се споделя изцяло и от настоящия състав на ВКС. Не са налице и предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. В случая касаторите не излагат конкретни доводи относно пороци, обуславящи очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, а само бланкетно се позовават на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд