Определение № 260 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4566/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 7333/2.09.2019 г., подадена от Н. С. Б., чрез адвокат Д. Г., срещу решение № 260 от 8.07.2019 г. по гр. д. № 139/2019 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 130 от 2.11.2018 г. по гр. д. № 34/2016 г. на Районен съд – Своге. С първоинстанционното решение са отхвърлени направените от съделителите Ш. Р. Б. и Н. С. Б. искания за възлагане на допуснатия до делба имот, представляващ ливада от 0.320 дка, десета категория, м. „М. лаг“, имот № * по картата на землището на [населено място], общ. С., Софийска област, и имотът е изнесен на публична продан. На публична продан е изнесен и другият допуснат до делба имот – ливада от 0.916 дка, десета категория, м. „М. лаг“, имот № * по картата на землището на [населено място], общ. С., Софийска област, без сградите в него, явяващи се индивидуална собственост на С. А. М.. За да потвърди решението на районния съд, въззивният съд е приел, че делбата следва да бъде извършена съобразно разпоредбата на чл. 348 ГПК. Посочил е, че тъй като предмет на делбата са незастроени недвижими имоти, редът за възлагане по чл. 349 ГПК е неприложим. Изложил е, че по делото е установено, че имотите-предмет на делбата са неподеляеми и от тях не могат да се образуват дялове съобразно броя на съделителите, като същевременно липсва воля и възможност за групиране на част от съделителите за получаване на имот в общ дял, а и при такова групиране няма да се постигне целта на делбата с оглед обстоятелството, че имотите са два, а съделителите - трима. Така единият или двата делбени имота биха останали в съсобственост на част от съделителите, което е възможно само при изявена изрична воля за това от всички съсобственици, в противен случай не би се постигнала целта на делбата - получаване на реален дял от всеки съделител. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. Б. се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На първо място, същата формулира следния въпрос: Следва ли да се изнесат на публична продан имоти, при условие, че същите могат да се разпределят между собствениците и евентуално двама от съсобствениците, при съгласие да получат имот в общ дял. По този въпрос жалбоподателката се позовава на противоречие на въззивното решение с: решение № 83/10.06.2016 г. по гр. д. № 6053/2015 г. на ВКС, І г. о. и решение № 42/23.04.2019 г. по гр. д. № 1550/2018 г. на ВКС, І г. о. На второ място е формулиран въпросът: Могат ли да се делят и възлагат имоти, които не отговарят на изискванията за площ, но са възстановени с тези площи от органа на поземлената собственост. Жалбоподателката счита, че по отношение на този въпрос е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи, че с ъдът не е приложил правилно материалния закон, тъй като е приел, че са неподеляеми имоти, които са възстановени от поземлената комисия с по-малка площ. Счита, че след като имотите са били възстановени по този начин и са били предмет на сделка, то това означава, че могат да бъдат предмет и на делба. Третият въпрос от изложението, формулиран от жалбоподателката, е: Следва ли съдът да съобрази всички събрани по делото доказателства при формиране на вътрешното си убеждение и изготвяне на мотиви в постановеното решение, включително и да обсъди доводите на страните и показанията на свидетелите. По този въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, като се излага, че в случая въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост, а е разгледал част от доказателствата, без обаче същите да бъдат съпоставени с останалите приети доказателства; не е изложил мотиви относно това кои факти приема за установени и въз основа на кои конкретни доказателства; не е обсъдил изложените от нея доводи и не е дал обоснован отговор на поставените въпроси. От останалите страни по делото не е постъпил отговор на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. С влязло в сила решение по чл. 344, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е допуснал да се извърши делба между Ш. Р. Б. и Н. С. Б. по отношение на ливада от 0.320 дка, десета категория, м. „М. лаг“, имот № * по картата на землището на [населено място], общ. С., Софийска област, при равни дялове – по 1/2 ид. ч. Допуснал е и да се извърши делба между Ш. Р. Б., Н. С. Б. и С. А. М. по отношение на ливада от 0.916 дка, десета категория, м. „М. лаг“, имот № 000249 по картата на землището на [населено място], общ. С., Софийска област, при квоти: 205/916 ид. ч. за Ш. Р. Б., 205/916 ид. ч. за Н. С. Б. и 506/916 ид. ч. за С. А. М.. В първото публично съдебно заседание след допускане на делбата Н. Б. и Ш. Б. са направили волеизявления за възлагане (самостоятелно, а не на двамата в общ дял) на ливадата от 0.320 дка. От своя страна, С. М. е поискала възлагане на другия имот. В последното заседание пред първоинстанционния съд процесуалният представител на Н. Б. е поскал възлагане на последната на „единия от процесните имоти“, а процесуалният представител на Ш. Б. – възлагане на другия имот в общ дял на Ш. Б. и С. М.. М. не е изявила по делото съгласие за такъв общ дял. Пред въззивния съд също липсват искания, направени едновременно от двама съделители за възлагането на същите на имот в общ дял. Съгласно приетото заключение на съдебно-техническата експертиза по делото, неоспорено от страните, двата имота са неподеляеми. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият поставен в изложението въпрос е ирелевантен за решаващите мотиви на въззивното решение, тъй като същият предполага, че две от страните са поискали възлагане на единия от имотите в общ дял. Такова изявление, съобразно изложеното по-горе, не е направено по делото. Ето защо, в случая, предвид наличието на два неподеляеми имота и трима съделители, законосъобразно съдът е приложил разпоредбата на чл. 348 ГПК. Вторият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и поради това не е обусловил решаващите му изводи по предмета на спора. По тази причина същият не попада в приложеното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият въпрос е формулиран твърде общо и абстрактно, като не е посочено кои конкретно доводи на страната, относими към изхода на делото, както и събрани доказателства, не са били обсъдени от въззивния съд, още повече, че в случая гласни доказателства не са налице. В тази връзка съдът съобразява и че Н. Б. не е оспорила заключението от съдебно-техническата експертиза, сочещо на неподеляемост на двете ливади. Същевременно настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,