Определение № 1400 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 767/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Сдружение НББАЗ срещу решение № 33 от 01.02.2023г. по в.т.д.№ 716/2022г. на Апелативен съд П. в частта, с която след отмяна на решението по т.д.№ 169/2020г. на ОС Стара Загора, на ищците е присъдено допълнително обезщетение от по 100 000лв.; в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете над сумите от по 70 000лв.; и в частта по отношение на началната дата на дължимост на законната лихва за забава, присъдена от 22.08.2019г., вместо считано от изтичане на тримесечния срок по чл.496,ал.1 КЗ. Искането е за постановяване на решение, с което исковете, предявени от родителите А. Ю. П. и Л. Й. П. да бъдат уважени до размер от по 70 000лв. (като бъде прието за доказано съпричиняване от страна на лицето, на което е възложено упражняване на надзор над малолетното дете на ищците по смисъла на чл.8,ал.8 от Закона за закрила на детето и чл.125,ал.3 СК, във възприетия от първоинстанционния съд размер от 50 %) като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им К. А. П., родена 2015г., настъпила при пътно произшествие от 05.08.2019г. с участието на л.а. „Фолксваген Туарег“ с рег. № HL-BK-9999, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ от немската компания „Allianz Versicherungs-Aktiengesellschaft“, собственост на Б. А. К.. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението в обжалваната част - необоснованост, неточно възприемане на фактическата обстановка, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се и оплакване, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.235,ал.2 ГПК, чл.236,ал.2 ГПК, чл.51,ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Неправилното приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД е аргументирано с твърденията, че по делото е установено по несъмнен начин, че лицето, на което е било възложено да упражнява родителски контрол по отношение на малолетното загинало дете - неговият дядо, е бездействал и е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Изложени са подробни съображения и за неправилно прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Касаторът счита, че неправилно е разрешен и въпросът относно началния момент, от който НББАЗ дължи законна лихва върху размера на присъденото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, когато по извънсъдебната претенция са изискани допълнително доказателства, необходими за произнасяне по искането за изплащане на застрахователно обезщетение. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по първа група въпроси, свързани със задължението на въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди и се произнесе по доводите и възраженията на страните, да изведе собствени фактически и правни изводи по спорното материално право, очертано с жалбата; по кредитирането на доказателствата и конкретно на „противоречиви“ свидетелски показания; относно преценката на действията и бездействието на трето лице, на когото е възложено упражняване на родителски надзор по чл.8,ал.8 Закона за защита на детето и чл.125,ал.3 СК и тяхната адекватност; По въпроси дали при приложение на чл.52 ЗЗД е допустимо съдът да цени индиция за претърпени вреди, за каквито по делото не са събрани надлежни доказателства, респ. каквито не са претендирани с исковата молба; По трета група относно приложението на чл.497,ал.1,т.2 КЗ - когато с извънсъдебната претенция не са представени доказателства, касаещи основанието и размера на претенцията, следва ли въззивният съд при определяне на началната дата на изпадане в забава от страна на НББАЗ, да приложи разпоредбата на чл.497,ал.1,т.2 КЗ. В писмен отговор ищците оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете насрещни страни - от ищците в частите за отхвърляне на исковете на родителите над сумите от по 100 000лв. до заявения (под формата частични искове) размер от по 200 000лв., ведно със законната лихва от 22.08.2019г.. Ищците са оспорвали и приетото от първоинстанционния съд съпричиняване от страна на родителите и неговия размер от 50 % с твърдения за отсъствие на неупражнен родителски контрол и изградено „предположение“ за принос. При евентуално наличие на съпричиняване са поддържали, че неговият размер е незначителен. Ответното дружество е обжалвало решението в частите за присъждане на обезщетение над сумите от по 70 000лв. с оплаквания за неправилно приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, както и неправилно определяне на началния момент на лихвата за забава - 22.08.2019г., вместо 04.01.2020г., когато изтича срокът по чл.497,ал.1,т.2 КЗ. Според ответника лихвата е била присъдена от датата, на която ищците са отправили до Бюрото единствено запитване за наличие на застрахователен договор на причинилия пътното произшествие автомобил с немска регистрация. Въззивната инстанция е приела, че в рамките на своите правомощия дължи произнасяне относно справедливия размер на обезщетенията за неимуществени вреди на двамата ищци; за наличието или не на съпричиняване, изразяващо се в неупражнен постоянен надзор върху починалото малолетно дете, евентуално за размера на това съпричиняване; както и относно началния момент, от който се дължи законната лихва върху обезщетенията. Прието е за установено, че четиригодишната дъщеря на ищците К. П. е починала на 05.08.2019г. вследствие на инцидент, причинен от оставено без надзор от родителите си малолетно дете С. Я. О., което успяло да приведе в движение паркиран автомобил „Фолксваген Туарег“ с рег. № HL-ВК-9999, който причинил смъртта на малолетната К.. За безспорно установени са приети обстоятелствата, че автомобилът е с немска регистрация, имал е валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП, сключена с немската застрахователна компания „Allianz Versicherungs-Aktiengesellschaft“. Прието е, че в тази хипотеза и с оглед разпоредбата на чл. 513, ал. 1 от КЗ процесуално легитимирано да отговаря по предявения иск пред съда е Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, тъй като на територията на България е настъпило застрахователно събитие, причинено от автомобил, който обичайно се намира в Германия и е застрахован пред немска застрахователна компания, съответно кореспондентът на немския застраховател в страната не е заплатил обезщетение по заведената щета, поради което искът е допустим - чл.511,ал.3 и чл.513,ал.1 КЗ и надлежен ответник по него е Бюрото, а не кореспондентът. Въз снова на обсъдените свидетелски показания на свидетелите М. и К. е прието за установено, че починалата К. е била много жизнено, будно и весело дете, играела народни танци, свирела на пияно, посещавала детска градина, където се проявявала като контактно и подготвено дете. Двамата родители непрекъснато се занимавали с нея, обгрижвали я, обучавали я, ходели на почивки, на разходка в паркове и в зоологическата градина, на излети извън града. И двамата родители проявявали интерес към заниманията на детето в детската градина и се отзовавали на свързаните с тях ангажименти. След смъртта на К. ищците изпаднали в неадекватност, не осъзнавали какво се случва, ищецът А. отслабнал драстично в рамките на една седмица, не можел да се справя със задълженията си, поради което напуснал работа. И двамата били на успокоителни лекарства в продължение на месеци, променили се, били съсипани емоционално, не контактували с други хора, непрекъснато плачели, все още не били преодолели случилото се, затворили се и се опитвали да се концентрират около малкото си дете. Приетата психологическа експертиза е дала заключение за налични данни при ищцата, кореспондиращи със симптомите, определящи посттравматично стресово разстройство; по отношение на бащата вещото лице е установило продължавано чувство на тревожност, безпокойство и адаптационни затруднения като последица от преживяната психотравма и емоционален стрес с последваща протрахирана тревожност - остра стресова реакция с адаптационни затруднения. И двамата ищци са посещавали психолог след случилото се, като при ищцата посещенията са продължили по-дълго, около година. Въззивната инстанция е дала подробен отговор на становището на ответника, че не следва кредитира заключението в частта относно установеното от вещото лице посттравматично разстройство при майката - приела е, че вещото лице психолог не е поставило тази диагноза (която е от компетентност на психиатър), а е обсъждало клинични данни, от значение за спора. При анализа на тези доказателства, въззивната инстанция е възприела, че и двамата ищците са били подложени на много силни болки и страдания, смъртта на дъщеря им е причинила изключително силни негативни душевни и емоционални страдания, промяна в начина и качеството на живота им, в трудовата реализация и в контактите с другите хора, включително в отношението към по-малкото им дете, до което те са непрекъснато заради страха да не го сполети същото, който психически стрес не е преодолян и до момента. Оценено е, че в настоящия случай е налице внезапна загуба на дете при изградена силна емоционална връзка между него и двамата родители, имаща за последица непоправими душевни травми и за двамата ищци. Въз основа на претите за установени отношения между родителите и детето и начинът, по който те са приели случилото се и настоящото им състояние, въззивната инстанция съобразявайки вида, интензитета, продължителността и неблагоприятната прогноза за преодоляване на болките и страданията на ищците, обстоятелството, че се е наложило да преживеят най-тежката загуба на млада възраст (ищцата е била на 30 години, а ищецът на 31 години, когато е починало детето им), което коренно е променило начина им на живот и отношенията им към хората и заобикалящия ги свят, без възможност за възстановяването им, е приела за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди на всеки един от по 200 000 лева. Мотивирала е, че той е съобразен с критериите, очертани в т. ІІ от ППВС № 4/1968г., с практиката на ВКС в сходни случаи, с икономическите условия в страната към месец август 2019г. и с нормативно определените лимити на отговорност по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите. По спорния въпрос по приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД - въведено надлежно възражение от ответника със съображенията, че родителите и законни представители на пострадалото малолетно дете са съпричинили вредоносния резултат, като не са осигурили постоянен и необходим надзор над малолетното си дете (което непосредствено преди произшествието се е намирало в опасна близост до МПС и с това си поведение - неупражнения постоянен и своевременен надзор са поставили в риск живота и здравето на малолетната си дъщеря), въззивната инстанция е съобразила, че смъртта на малолетната К. е настъпила вследствие на несъвместими с живота й травми, след като е била прегазена от движещия се на заден ход лек автомобил „Фолкваген Туарег“, собственост на Б. А. К.. Обсъдено е заключението на комплексната съдебно медицинска и автотехническа експертиза, съгласно която, събитието е настъпило на неасфалтиран земен терен с бетонна ивица, който е разположен между три къщи и е с излаз на [улица]пред номера 11 и 13 в [населено място], [община]. Теренът е с лек наклон към улицата. Автомобилът, причинил произшествието, е бил паркиран на този терен със задната си част към улицата и е бил с неработещ двигател. Движението му, при което е ударена намиращата се на около 8,5 метра зад него К., и до крайното положение, в което се е установил след удара, е „по инерция“, резултат от потеглянето му назад при извършени от малолетния С. О., внук на собственика Б. К., действия. Детето се е качило в паркирания автомобил на седалката на водача, придвижило е лоста на скоростите на автоматичната скоростна кутия от позиция паркинг в позиция неутрална. Техническата неизправност на заключващия механизъм позволила това преместване на скоростния лост при изключен двигател на автомобила. Експертизата е установила, че разстоянието от около 8,5 метра, на което се е намирала починалата К. с гръб към автомобила, бутайки детски велосипед, след започване на движението на автомобила по инерция и до момента на удара, е преминато за 6,41 секунди, като скоростта на автомобила в момента на удара е била около 9,6 километра в час. Въззивната истанция е възприела като причина за настъпване на произшествието действията на малолетно момче, което е допуснато да влезе само` в незаключен автомобил на шофьорската седалка и да извършва действията със системите на автомобила, както и техническата неизправност на заключващия механизъм, позволила преместването на скоростния лост при изключен двигател. По спорния въпрос дали в този момент детето К., което е било на четири години и четири месеца, е било под надзора на възрастен човек, въззивната инстанция е обсъдила събраните гласни доказателства. Въз основа на показанията на свидетеля Ю. И. П., дядо на К., е възприето за установено, че неговата внучка, заедно с други деца, играела на [улица], а дядото е бил до децата. Там били и неговата бълдъза К. Пашова и тяхната съседка М. А. с нейното дете. Децата - К. и детето на свидетелката А. отишли в глухата улица (пространството, на което се е намирал автомобилът), като се отдалечили на разстояние от около 6-7 метра от свидетеля, но заедно с децата били свидетелката А. и К. Пашова. Дядото останал пред къщата си, която е през [улица]точно срещу глухата улица, от където имал видимост към децата, като през цялото време виждал внучката си; бил на около 15 метра от паркирания автомобил и на около три метра от глухата улица. От тази позиция той видял светлините в задната част на колата да светват, видял и внука на собственика на автомобила, който слязъл, затворил вратата и тръгнал към дома си. Автомобилът бил без запален двигател и когато момчето слязло от него, светлините вече били загаснали, автомобилът бил неподвижен, като останал така около 10- 20 секунди. През цялото това време свидетелят гледал към внучката си, която била с лице към улицата, пред колата и бутала велосипеда си, но не видял кога е тръгнал автомобилът. Няколко секунди по-късно чул вик на съседката и видял, че колата се движи и е на метър - два от К., която била в средата на глухата улица и автомобилът се насочил към нея. В този момент от дясната страна била балдъзата на свидетеля, а съседката А. - отляво. Последната се опитала да направи нещо, но не успяла, всичко станало за секунди, автомобилът прегазил К., след което се ударил в стената. Свидетелят П. бил на разстояние 7-8 метра от мястото, където автомобилът прегазил внучката му. Съставът на апелативния съд е приел, че показанията на свидетеля П. кореспондират с показанията на свидетелката М. А., която установява фактите и обстоятелствата за настъпилото ПТП по сходен начин - разговаряла с К. Пашова, с която била в глухата улица заедно с внучето си; там били и нейното дете и К.. Когато видяла колата да се движи, децата били на разстояние 2-3 метра пред тях, свидетелката дръпнала своето дете. К. била по близо до движещата се кола с гръб към нея и не се отдръпнала. Свидетелката се опитала да я предпази, направила няколко крачки към нея, но не успяла да я достигне и колата я премазала. При тези данни въззивната инстанция е обосновала извод за отсъствие на съпричиняване от страна на родствениците на К. поради неупражнен постоянен надзор над нея. Приела е, че до вредоносния резултат се е стигнало само поради непредприетите действия от собственика на автомобила да предотврати достъпа на малолетния си внук до системите за управление на автомобила както и поради техническата му неизправност. Отречена е основателността на тезата на ответника, че светването отзад на светлините на автомобила, което е възприето от дядото на К., е сигнал за внимание и за предприемане на действия за отстраняване на детето от мястото, на което се е намирало. Анализирано е, че свидетелят обяснява, че е видял светещите светлини отзад, запалване на двигателя обаче не е имало, дядото е видял слизащото от автомобила момче, като към този момент светлините вече са угаснали и автомобилът е останал неподвижен около 15-20 секунди, през които ситуацията е наблюдавана от дядото; едва след това той е отклонил за няколко секунди вниманието си от детето. Въззивната инстанция е аргументирала, че в тази обстановка не са били налице каквито и да било обстоятелства, изискващи засилено внимание и предприемане на действия, както от детето, така и от намиращите се наоколо възрастни, включително нейния дядо, за да се направи извод за съпричиняване. Акцентирано е, че вещото лице- автоинженер е установил при изслушването му, че задните светлини - „стопове“ на автомобила се задействат при натискане на спирачния педал, дори без запален двигател, а аварийните светлини - при дистанционно отключване и заключване на автомобила, от което е изведено, че видът на светлините в задната част на автомобила при незапален двигател също не сочи на необходимост от засилено внимание, дори да се приеме, че за лицата, които не са шофьори, какъвто е свидетелят П., съществува задължение да ги разпознават. Обоснован е краен извод, че доказателствата несъмнено установяват, че детето не е било без надзор, а е оставено под надзора на своя дядо, който го е наблюдавал непрекъснато. Анализирано е, че в непосредствена близост до детето са били и други възрастни близки на семейството; че разстоянието от 10-15 метра между дядото и детето и загубата на непосредствения визуален контакт за няколко секунди в ситуация, в която с оглед на конкретната обстановка и обстоятелства не предполага наличието и възникването на опасност, не е основание да се направи извод, че не е упражняван постоянен надзор над малолетното дете. Даден е отговор, че разпоредбата на чл.125 ал. 3 СК изисква от родителите да осигуряват постоянен надзор по отношение на малолетното си дете, но този надзор може да бъде упражняван и от други възрастни, които в дадения момент полагат грижи за детето, съгласно изричната разпоредба на чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето (родителите, настойниците, попечителите или другите лица, които полагат грижи за дете, са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие). Изложени са правните аргументи, че упражняването на надзор по смисъла на цитираните норми, не изисква в непосредствена близост от метър - два до детето непрекъснато да има възрастен човек, а надзорът следва да бъде съобразен с конкретните обстоятелства. По спорния въпрос за началния момент, от който се дължи законната лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди е прието за установено, че на 22.08.2019г. ищците са сезирали НББАЗ с претенция за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря и ответникът е образувал щета по тази претенция под № BG -19-D-00388. При тези данни и при безспорното обстоятелство, че обезщетение не е изплатено на ищците нито от ответника, нито от кореспондента на немското застрахователно дружество в България (ЗАД „Алианц България“), въззивната инстанция е приела, че обезщетението следва да бъде присъдено на ищците ведно със законната лихва с начален момент 22.08.2019г., когато е заявена тяхната претенция. Възприето е, че в случая НББАЗ има качеството не на компенсационен орган по смисъла на чл. 515 от КЗ, а на орган по чл. 511, ал. 1 от КЗ, представляващ немския застраховател на виновния водач на територията на България и в този смисъл отговарящ като самия застраховател. Мотивирано е, че за лихвите като част от застрахователното обезщетение, дължимо от прекия причинител на вредата при ангажиране на неговата отговорност, които се покриват от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, са приложими разпоредбите на чл. 493, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 429, ал. 2 т. 2 и ал. 3 от КЗ. Съобразявайки разпоредбата начл.429,ал.3 КЗ, въззивната инстанция е възприела извода, че законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от датата на предявяване на застрахователната претенция от ищците в качеството им на увредени лица пред ответното сдружение най-ранната дата (при отсъствие на данни за уведомяване на застрахователя от самия застрахован по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ). Акцентирано е, че в случая претенцията е за изпълнение на задължението на застрахователя да заплати дължимото от делинквента спрямо увреденото лице обезщетение за забава на основание чл. 86 във връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД с оглед изричното правило на чл. 429, ал. 3, изречение второ от КЗ, а при непроизнасяне в срока по чл. 496 от КЗ и неплащане на застрахователното обезщетение, застрахователят, респ. ответното НББАЗ, дължи законната лихва за собствената си забава след изтичането на този срок, което не го освобождава от задължението да заплати законната лихва, дължима от прекия причинител. Като неоснователни са преценени доводите във въззивната жалба на НББАЗ, че в случая е приложима не разпоредбата на чл. 429 от КЗ, а тази на чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ с правните аргументи, че първата разпоредба урежда елементите на застрахователното обезщетение, дължимо от застрахователя, а втората - последиците от забавата на застрахователя при определяне и изплащане на обезщетението. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: Некоректни и несъответстващи на подробно и аналитично извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства и изведените във връзка с тях фактически и правни изводи са оплакванията, които стоят зад първата група въпроси, което обстоятелство изключва основателността на искането за допускане на касационното обжалване по тях. По своя характер те съставляват касационно оплакване за неправилност поради необсъждане на доказателства, доводи и възражения, отсъствие на собствени фактически и правни констатации, което е ирелевантно за настоящата фаза от обжалването и както се посочи - несъответно на изложените мотиви. Касаторът не посочва и кои са „избраните от въззивния съд доказателства“, които са кредитирани, кои са другите „необсъдени противоречиви свидетелски показания“. По делото гласните доказателства са ангажирани единствено от ищците и въззивната инстанция изрично е констатирала пълно съвпадение на възпроизведените от свидетелите възприятия за факти, на които те са очевидци. Въпросите по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД във вр. с чл.8,ал.8 Закона за защита на детето и чл.125,ал.3 СК също не притежават правна характеристика, а изразяват несъгласието на касатора с изводите относно приетите за установени по делото факти, въз основа на които са формирани правните изводи за отсъствие на съпричиняване. Това несъгласие обаче не може да послужи като обща предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол, тъй като правният въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК не може да има значение за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на решението, тъй като последните подлежат на преценка и проверка само при допуснато вече касационно обжалване. В противовес с касационните оплаквания, които се съдържат във въпросите, въззивната инстанция е обсъдила добросъвестно и детайлно позициите, доводите и становищата на страните, дала е отговор на всеки един от пренесените за разглеждане във въззивното производство въпроси и аргументи, поради което отсъства основание за преценка тя да е подходила формално към задължението си да мотивира своя акт и да е игнорирал процесуалните си задължения по чл.12, чл.235,ал.4 и чл.236,ал.2 ГПК. Възпроизведените по-горе мотиви към обжалваното решение са в пряко опровержение на твърденията за необоснованост и неизлагане на правни доводи и аргументи. Хипотетично е заложеното във въпроса по приложението на чл.52 ЗЗД твърдение, че при определяне на обезщетението за неимуществените вреди въззивната инстанция е приложила „индиция“ за претърпени вреди и е присъдила обезщетение за вреди, които „не са претендирани“. Отсъства каквато и да е обосновка на заложеното предусловие, което също отнема на въпроса качеството на обща предпоставка за допускане на въззивното решение до касационна проверка. От друга страна, също не е налице основание за констатация въззивният съд при обсъждане в конкретния спор на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, да се е отклонил от практиката, обобщена като ръководство на съдилищата в ППВС №4/1968г. и съдебната практика, формирана в процеса на неговото приложение. Съставът на апелативния съд е изложил собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение, неговата преценка не е абстрактна, а се базира на множество приети за установени обстоятелства. Противно на твърденията на касатора, че заявеното от ищците на дата 22.08.2019г. към Бюрото искане не съставлява такова за изплащане на застрахователно обезщетение, въззивната инстанция е констатирала, че пред НББАЗ е била заведена щета (по реда на чл.106 КЗ) и е започнала обработка на застрахователната претенция, което е видно и от писмо от 09.09.2019г от Бюрото до адв. А.Б., упълномощен да представлява претендиращите в производството по застрахователната претенция. Последният въпрос съдържа условие, предпоставка за необходимост от събиране на доказателства, касаещи основанието и размера на претенцията, т.е. твърди се хипотезата на чл.496,ал.4 КЗ, но в процеса касаторът не е установил наличието на основание да изисква от ползвателите на застрахователната услуга - увредени лице по застраховката „Гражданска отговорност“, документи и информация, които НББАЗ по силата на чл.107 КЗ има право пряко да получи от държавни органи (МВР, прокуратура), включително и посредством достъп до материали от досъдебно производство. Даденото от въззивната инстанция разрешение на въпроса за приложението на чл.429,ал.3 КЗ и чл. 497 ТЗ е в синхрон с разбирането на настоящия състав, обективирано в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д.№ 2530/2021г. на 1 т.о. на ВКС: Застрахователят по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите дължи по прекия иск на увреденото лице лихва за забава върху застрахователното обезщетение от датата, на която е уведомен за настъпване на застрахователното събитие, ако лихвите са в рамките на лимита на отговорност на застрахователя, а на основание чл.497,ал.1 КЗ дължи законна лихва за собствената си забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок. При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. При този изход на производството касаторът дължи поисканите от ищците разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба - договорено адвокатско възнаграждение на адвокат К. в размер на по 11 820лв. с ДДС, съгласно договор за правна защита и съдействие от 13.04.2023г., в който е отразено плащането на сумата в брой. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.