Определение № 1418 от 12.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 330/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Л. З. С. против решение № 1003/09.10.2024 г. по в.гр.д.№ 1339/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 261010/24.07.2023 г. по гр.д. № 12315/2017 г. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от настоящия касатор С. против ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдените 112 000 лева до претендираните 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, причинени от смъртта на майка й З. Д. С., настъпила вследствие на ПТП на 20.02.2017 г. в [населено място], [улица]до бензиностанция “Лумакс”, в посока “Метро”, причинено от водача на лек автомобил “Фолксваген Голф”, с рег. [рег.номер на МПС] – К. Й. А., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество.

Решението в останалата част като необжалвано е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост, съответно за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Счита се, че решението е недопустимо, тъй като апелативният съд се е произнесъл по възражение за съпричиняване от страна на пострадалата, каквото не е заявено в процеса от ответника застраховател. Със същите аргументи се атакува съдебния акт като неправилен поради допуснато процесуално нарушение. Изтъква се, че при постановяване на решението в обжалваната част въззивният съд не е обсъдил и събрания по делото доказателствен материал в неговата съвкупност, вкл. приетите заключения на САТЕ (основно и допълнително) и показанията на водача А., от които не се установява пострадалата да е пресичала пътното платно. Оспорва се като занижен определеният по чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за претърпените от ищцата (на 12 г. към датата на произшествието) неимуществени вреди от смъртта на нейната майка. В тази връзка се релевира, че решаващият състав не е взел предвид всички обстоятелства, имащи значение за действителния справедлив размер на обезвредата, както и конкретните обективни факти във връзка с това. Не са отчетени конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, както и практиката на съдилищата по сходни казуси. Прави се оплакване, че въззивният състав неправилно е приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, тъй като същата била пресичала на непредназначено за това място и не била съобразила приближаващото МПС. Претендират се направените разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са развити доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли въззивният съд да се произнесе по възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, което не е въведено в процеса от ответника и не е обективирано в доклада на съда по чл. 146 ГПК и при условие, че в жалбата на ищцата се съдържат оплаквания за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, поради липса на съпричиняване на вредата от починалата пешеходка?”.

2. “Има ли задължение на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и да се произнесе по наведените правни доводи и възражения на страните, и по-конкретно възражението на въззиваемата ищца за липса на съпричиняване от починалата пешеходка?”.

3. “Ако ответникът по иска не е направил в срока по чл. 131 ГПК възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия родственик на ищец, дължи ли въззивният съд произнасяне по него и дължи ли произнасяне по въведено възражение за съпричиняване едва с насрещна въззивна жалба от страна на ответника?”.

4. “Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по възражение, в т.ч. и такова за съпричиняване, което не е заявено от ответника в производството пред първа инстанция? Следва ли въззивният съд да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания и доводи за липса на съпричиняване, без да обсъжда събрания доказателствен материал, поради липса на релевирано такова възражение от ответника?”.

5. “Може ли въззивният съд да се произнася по възражение на ответната страна, повдигнато за първи път пред въззивната инстанция? До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство?”.

6. “Следва ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност, противно на ППВС № 4/1968 г. и трайната съдебна практика? Задължен ли е въззивния съд да извърши съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствените си фактически и правни изводи, като обсъди всички наведени относими доводи и възражения на страните?”.

7. “Следва ли съдът, при надлежно релевирано възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, да изследва причинно-следствената връзка между обективното поведение на пострадалия и настъпване на вредоносния резултат?”.

8. “Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от непозволено увреждане, вследствие смъртта на майка й, настъпила в пряка причинно-следствена връзка с ПТП, настъпило на 20.02.2017 г., да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.11 на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай, обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?”.

9. “Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложението на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушение на принципа па справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на ППВС № 4/1968 г.?”.

10. “Длъжен ли е съдът да търси “точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери “справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси “известно компенсиране на загубеното”, както е направено в обжалваното решение?”.

11. “Какво е приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, понесени от малолетни и непълнолетни деца от загубата на тяхната майка?”.

12. “Трябва ли въззивния съд при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, за да бъде то справедливо, да се съобрази със съдебната практика по аналогични случаи?”.

13. “Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно пар. 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната? Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 9.1968 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените.”.

По поставените въпроси е посочена задължителна, съответно казуална практика на касационната инстанция, като се твърди, че при постановяване на решението си въззивният състав се е отклонил от същата.

Ответникът по касация ЗД “БУЛ ИНС” АД оспорва искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещните страни по спора, за да отмени и потвърди частично първоинстанционното решение, е приел, че същото е валидно и допустимо. Счел е, че пред въззивната инстанция не е спорно, че са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане: противоправно поведение, вина, причинени травми, причинната връзка между деянието на делинквента и травмите на починалата, както и между травмите и настъпилата смърт поради наличието на влязла в сила присъда и поради необжалваната част от решението до размер от 70 000 лева. Не е спорно, че ищцата е дъщеря на починалата вследствие на процесното ПТП и има право на обезщетение за причинените й неимуществени вреди. Не се спори и относно наличие на застрахователно правоотношение по застраховка “Гражданска отговорност” между ответника и водача на МПС. Като спорни са очертани въпросите за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, както и за наличието и степента на приноса на увреденото лице.

За да определи адекватно обезщетение за конкретния случай, въззивният съд е взел предвид свидетелските показания, изслушани пред първата инстанция. Същите са кредитирани като житейски логични, независимо от заинтересоваността на двете свидетелки. Изтъкнал е, че от показанията се установява, че между починалата и ищцата имало топли, изпълнение с обич отношения. Въпреки че майка и дъщеря не са живели заедно, между тях е съществувала близка връзка. Починалата се е опитала да даде най-доброто от себе си за детето си, като се е отделила от него и го е дала за отглеждане при своята майка. Въззивният състав е споделил изводите на първата инстанция, че този начин на отглеждане е резултат от нелеките обществено икономическите условия и нуждата да осигури издръжка и нормален живот на детето си. Майката е поддържала постоянни контакти с него, посещавала го е често, изпращала му е пари, подаръци, присъствала е на значимите за него празници. От значение за определяне на обезщетението е и фактът, че ищцата много малка е останала без майка си – едва на 13 години, а загиналата е била на 33 години. При тези данни и с оглед съдебната практика по сходни случаи за събития от 2017 г., въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение за неимуществени вреди е 160 000 лева.

По спорния въпрос относно приноса на пострадалата поради факта, че е пресичала на необозначено място и преди навлизане на пътното платно не е съобразила разстоянието на приближаващото превозно средство, въззивният съд е обсъдил влязлата в сила присъда на виновния водач К. А., неговите показания като свидетел по делото, основното и допълнително заключение на САТЕ. Изложил е съображения, че съгласно заключението причина за ПТП са субективните действия на водача на лекия автомобил, който не е задействал спирачната система на автомобила своевременно, при което е реализирал закъснение, от което е последвал удара с пешеходката. Причина са и субективните действия на пешеходката, която е навлязла върху платното за движение в момент, в който към нея е приближавал процесният автомобил, намирайки се в зона, която не е била обозначена за движение на пешеходци – нарушения по чл.113, ал. 1, т. 1 и чл. 114, т. 1 ЗДвП. Налице е причинна връзка между нарушението на правилата за движение от страна на пешеходката и инцидента, като оплакванията във въззивната жалба за недоказването на такава са преценени като неоснователни. За неотносими са намерени доводите, че З. С. се е намирала в края на пътното платно, в непосредствена близост до мантинелата. За основателни са счетени оплакванията за завишена степен на приноса на починалата с оглед на установените с присъда нарушения на водача на МПС - движение с несъобразено висока скорост 99-100 км/ч при ограничение 80 км/ч, както и на факта, че инцидентът е станал в близост до спирка на градския транспорт. При съпоставка на поведението на водача и на пешеходката апелативният съд е определил приноса на последната на 30 %. Пояснил е, че не може да се определи по-малък размер, тъй като пострадалата е пресичала на място, необозначено за пресичане, при наличие на подлез в близост, без да се съобрази с приближаващото МПС.

По тези мотиви въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение на ищцата е 112 000 лева, ведно със законната лихва от деня, определен от СГС, срещу който няма въззивни доводи. Отменил е първоинстанционното решение в отхвърлителната част от 100 000 до 112 000 лева, като е присъдил на ищцата допълнително обезщетение в размер на 12 000 лева със законната лихва от 26.08.2017 г., и е потвърдил решението в останалата обжалвана част.

Разгледал е и частната жалба на ищцата срещу определение № 265957/02.11.2023 г. на СГС, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол.

В касационната жалба се съдържа оплакване за вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Израз на същото са и формулираните от касатора първи, трети и четвърти въпрос. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Такива доводи не са въведени от страната. Аргументите й за произнасяне по незаявено от ответника възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не сочат на недопустимост, а евентуално неправилност на съдебното решение съгласно чл. 281, т. 3 ГПК. В случая оплаквания относно липсата на релевирано пред първата инстанция възражение за съпричиняване не са заявени от ищцата във въззивната жалба, а е развита тезата за недоказаност на приноса на пострадалото лице, съответно оспорване на приетата степен на съпричиняването. При това положение и след извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касация. По тези съображения не се обосновава допуск до касационно обжалване и по поставените от страната първи, трети и четвърти въпрос.

Петото питане се отнася до произнасяне по възражение за съпричиняване, повдигнато за първи път пред въззивната инстанция. Същото не е коректно зададено, доколкото не отговаря на данните по делото – в случая първата инстанция е разгледала въпроса за приноса на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. Следователно така формулираният въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не покрива общата селективна предпоставка за осъществяване на касационна проверка. Това изключва необходимост от обсъждане на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от обжалващата страна втори и седми въпрос могат да се обобщят като правно питане относно установяване на приноса на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и степента за допринасяне за настъпилите вреди. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Задължителната практика на касацията относно приложението на чл.51, ал. 2 ЗЗД е доразвита в трайната такава, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., и др.).

В обжалваното решение по спорния въпрос относно приноса на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства - влязлата в сила присъда на виновния водач К. А., неговите показания като свидетел по делото, основното и допълнително заключение на САТЕ. Преценил е, че съгласно заключението причина за ПТП е както в субективните действия на водача на лекия автомобил, който не е задействал спирачната система на автомобила своевременно, така и в субективните действия на пешеходката, която е навлязла върху платното за движение в момент, в който към нея е приближавал автомобила, намирайки се в необозначена за движение на пешеходци зона – нарушения по чл. 113, ал.1, т. 1 и чл. 114, т.1 ЗДвП. Като е намерил за установена причинната връзка между нарушението на пешеходката правилата за движение и инцидента и е съпоставил нейното поведение и това на водача на МПС, решаващият състав на САС е определил приноса на пострадалата - 30%. При тези данни по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не се обосновава релевираното от страната отклонение на въззивното решение от задължителната и постоянна практика на касационната инстанция. Поради това по второто и седмото питане отсъства преценка за наличие на поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допуск до касация.

Поставеният от касатора шести въпрос е процесуалноправен и е относим към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от обжалващата страна решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и приноса на пострадалото лице за настъпването на вредоносния резултат. В обжалваното решение са изложени подробни съображения, посочени по-горе, за да се стигне до заключението за размера на дължимото справедливо обезщетение за неимуществени вреди, за наличието на принос на пострадалата и степента на съпричиняване. С оглед на това не се обосновава отклонение на въззивния съдебен акт от горецитираната практика на ВКС и по шестия въпрос не е налице поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Осмото питане не е коректно зададено, тъй като предпоставя преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на законосъобразността на въззивното решение. Това излиза извън обхвата на проверката в селективната фаза на производството по чл.288 ГПК. Въпросът не отговаря на изискванията за правен по смисъла чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не се налага обсъждане на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Останалите поставени от касатора въпроси – девети, десети, единадесети, дванадесети и тринадесети, касаят приложението на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди. Същите се релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационна проверка. Във връзка с прилагането на критериите по чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касационната инстанция - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, и постоянна такава, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.). Приема се, че при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, търсещ обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя. В решение от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр.д. № 3462/2023 г. на ВКС, ГК, III г.о., е прието, че справедливостта също изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В случая въззивният съд при определяне размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от така формираната практика на касацията, като е взел предвид възприетите критерии и ги е преценил с оглед събраните по делото доказателства и конкретните факти. При извършения от решаващия състав на САС анализ на релевантните критерии са отчетени установените от свидетелските показания близки емоционални отношения между починалата и ищцата – нейна дъщеря, претърпените от ищцата страдания след смъртта на майка й, факта на смъртта на родител, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП, възрастта на починалата и тази на детето й, което претендира обезвреда. Определен е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 160 000 лева. Конкретните оплаквания на касатора относно така извършената преценка за конкретния размер на обезвредата при спазване на принципа за справедливост е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното и по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, не се обосновава достъп до касационна проверка в поддържаната от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение на Апелативен съд – София.

Поради недопускане на касационна проверка право на разноски има ответникът по касация. Същият претендира адвокатско възнаграждение в размер на 9 230 лева с ДДС, платено в брой съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Изложените доводи в депозираната от касатора молба с вх. № 5572/25.03.2025 г., че не е подаден от ответника отговор на касационната жалба, се опровергават от данните по делото. Основателно е направеното в същата молба възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Като съобразява фактическата и правна сложност на делото, извършените от адвоката на ответника действия – депозиране на отговор на касационната жалба, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, към която препраща разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение на ответника следва да бъде намалено и присъдено в размер на 1 500 лева с ДДС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,