Определение № 436 от 20.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3123/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. А. Г. против определение № 12124/29.07.2020 г., постановено по в. ч. гр. д. № 4234/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 19031/12.08.2019 г., постановено по гр. д. № 31334/2019 г. на Софийски районен съд, с което е върната подадената от М. А. Г. искова молба в частта й по исковете за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на М. А. Г. сумата от 500 лв. месечно, считано от датата на подаване на исковата молба до настъпване на законови причини за промяна на обезщетението за лечение за в бъдеще и сумата от 23 890 лв., претендирана частично от вземане в размер на 150 000 лв., обезщетение за вреди от трайна загуба на работоспособност за периода от 18.12.2012 г. до 18.12.2015 г. В частната касационна жалба се релевират оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и разглеждане на предявените искове. Твърди се, че определението е постановено от незаконен състав, тъй като съдиите А. А. и В. Д. са се отвеждали по други дела на жалбоподателката. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, без да са поставени въпроси. Позовава се бланкетно и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по жалбата - Прокуратурата на Република България. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на М. А. Г. срещу Софийска градска прокуратура, с която са предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ за вреди от наказателно преследване срещу ищцата, приключило с прекратяване на досъдебното производство по пр.пр. № 3467/2009 г. по описа на СГП, ДП № 15086/2009 г. по описа на VI РПУ – СДВР за осъждане да й заплати, както следва: обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на частичен иск в размер 1 000 000 лв.; обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 15 000 лв., представляващи разходи за закупуване на лекарства, проведено лечение и усилена храна; обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на частичен иск в размер на 500 000 лв.; обезщетение за имуществени – бъдещите разходи на ищцата за лекарства, лечение и усилена храна по 500 лв. месечно, считано от датата на подаване на исковата молба; обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконното й задържане за период от 24 часа в размер 25000 лв. и обезщетение за вреди от трайна загуба на работоспособност за периода от 18.12.2012 г. до 18.12.2015 г. в размер 150 000 лв. В исковата молба и уточнителни молби пред СРС ищцата излага твърдения, че й е било повдигнато обвинение в рамките на посоченото досъдебно производство, което впоследствие е било прекратено. Била е задържана под стража за период от 24 часа, но искането за налагане на постоянна мярка за неотклонение е било отхвърлено, като от незаконното наказателно преследване е претърпяла описаните имуществени и неимуществени вреди. С протоколно определение от 09.05.2019 г. съдът е приел изменение на предявените претенции посредством тяхното намаляване в размер на 23 890 лв. и е изпратил делото по компетентност на Софийски градски съд. При тези данни въззивният съд е приел, че искът за заплащане на бъдещи вреди е недопустим от правото и по съществото си искането за заплащането на 500 лв. месечно представлява искане за издръжка, какъвто иск може да предявяват само лицата по чл. 140 СК и лицата дали свой имот срещу задължение за издръжка и гледане, а ищцата очевидно не е такова лице. Освен това, с молбата от 08.08.2019 г. и с останалите уточнителни молби по делото ищцата не е отстранила нередовностите на исковата молба. Ищцата е посочила, че сумата от 23 800 лв. като част от 45 000 лв., представлява обезщетение за нанесените й имуществени вреди – разходи за храна и лечение, проведени медицински прегледи, консултации и пр. във връзка с намалена работоспособност, но индивидуализираните разходи, които се претендират като имуществени вреди по пера и стойности, формират сума различна от 45 000 лв. и далеч по-малка от 150 000 лв., като не сочи каква сума като част претендира. Множеството молби с различно съдържание какви суми се претендират 45 000 лв. или 150 000 лв. допълнително водят до неяснота относно предявената претенция. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване не са формулирани въпроси с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение /респ. определение/, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да го изведе от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,