Определение № 240 от 30.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 385/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 07.08.2020г. по гр.д.№699/2020г. ОС Варна, с което е уважен иск предявен на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателят- М. Х. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора ,които са от значение за точното приложение назакона и развитие на правото. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът – „Българо –американска кредитна банка”АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е приел за установено между страните, че ответникът М. Х. дължи на „Българо-Американска кредитна банка” АД сумата от 10 000 лева – главница по Договор за потребителски кредит № 047512.01/21.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението – 01.09.2017 г., за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 т. 2 ГПК, сумата от 485,58 лева - изискуема договорна лихва за периода от 10.01.2017 г. до 31.08.2017 г. /вкл./, сумата от 62,56 лева - обезщетение за забава, съизмерима със законната лихва за времето от 11.01.2017 г. до 31.08.2017 г. /вкл./ и сумата от 100 лева - разноски по изпълнението, а именно нотариални такси и куриерски услуги, за които суми е издадена Заповед № 7254/04.09.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 т. 2 ГПК в производството по ч. гр. д. № 13096/2017 г. по описа на Районен съд – Варна, по предявени искове по реда на чл. 422 от ГПК с правно основание чл. 430 ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, както и чл. 86 от ЗЗД. По делото е установено, че между ищеца и ответника е сключен валиден договор за потребителски кредит от 21.12.2016 г. по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от 10000 лева, усвоена на същата дата. Съдът е приел за неоснователни твърденията на кредитополучателя, че сумата по кредита не е усвоена, доколкото от изготвената и неоспорена от ответника експертиза еустановено, че същата е преведена (чрез банков превод – нареждане) и заверена, съобразно уговореното в чл. 13.1 от Договора, по сметка открита в банката - ищец, с титуляр ответника по иска-жалбоподател в настоящето производство. Прието е, че при установеност на предоставения кредитен ресурс, за жалбоподателят е възникнало задължение да погаси усвоената заемна сума и уговорената договорна лихва на падежните дати по чл. 4.1 от Договора. Съдът се е позовал на даденото разрешение в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, кадето е прието, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК предсрочната изискуемост представлява изменение на договора в частта за срока на изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като той се преобразува от срочен в безсрочен и е обусловена от наличието на две кумулативни предпоставки - обективния факт на неплащането и упражненото от банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, като правните последици настъпват от момента, в който волеизявлението на кредитора достигне до длъжника, който момент следва да предхожда по време сезирането на заповедния съд. Съдът е приел за установено от заключението на вещото лице, което съдът изцяло е кредитирал като обективно и компетентно дадено, липсата на извършено преди завеждане на делото погасяване по кредита (с изключение на сумата от 2,56 лева – договорна лихва), като на 11.08.2017 г. кредитополучателят е уведомен за предсрочната изискуемост на кредита чрез връчване по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК на нотариална покана, материализираща уведомлението за предсрочна изискуемост. Съдът еприел, че предсрочната изискуемост на кредита е надлежно обявена на 11.08.2017 г. и от този момент ищецът има право да получи предсрочно пълния размер на непогасената главница, незаплатената договорна лихва до обявяване на предсрочната изискуемост, претендираното обезщетение за забава и разноските по изпълнението (нотариални и куриерски такси), който вземания според ССчЕ са в размер общо от 10648,14 лева, от които сумата от 10000 лева, представлява главница, сумата от 485,58 лева, представлява договорна лихва върху тази главница за периода от 11.01.2017 г. до 31.08.2017 г., сумата от 62,56 лева, представлява обезщетение за забава за периода, а сумата от 100 лева - разноските по изпълнението (Нотариална покана 3 екз., справка и изготвяне на 2 бр. документи). По изложените съображения съдът е уважил предявените искове. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговорна правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения, като изложи мотиви защо ги намира за неоснователни, следва ли да се счита за безспорна, обективно и кимпетентно дадена съдебно-счетоводна експертиза, която е работила само по информация предоставена на електронна поща от страната, която е поискала експертизата - банката и следва ли съдът да изложи мотиви защо възприема заключението на вещото лице. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касеционно обжалве. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставеите от жалоподателя въпроси и на соченото от него основание. Относно преценката на експертното заключение по чл.202 ГПК е формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС с решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3194 / 2013г. на I ГО на ВКС, решение №108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/ 2009г. на IV ГО на ВКС, решение № 762 / 20.07.2011г. по гр.д. № 1371 / 2009г. на I ГО на ВКС, решение № 60 / 25.03.2013г. по т.д. № 475 / 2012г. на II ТО на ВКС и др. В тях е прието, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражение срещу него, и следва да прецени доказателствената му сила, съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Съдът не може да направи извод въз основа на заключението на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение. В случая жалбоподателят не е оспорил заключението навещото лице, нито е поискал допускане на нжво или допълнителна експертиза, поради което съдът правилно е преценил същото като компетентно и обосновано, подкрепено и от останалите събрани по делото доказателства. На основание чл.78, ал.3 ГПК, вр.чл.80 ГПК на ответника по жалба не следва да се присъждат разноски за тази инстанция, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. Предвид изложените съображения, съдът