Определение № 317 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4926/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 16.02.2021г. на по гр.д.№605/2020г. на ОС В.Търново, с което е уважен иск предявен на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателят- Б. А. М.,чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът в частта, с която е уважил предявения иск, се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, решени са в противоречие с актова на Конституционния съд и на СЕС и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правмото. Ответникът – „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвъдил първоинстанционното решение, е признал за установено по иск предявен при условията на чл.422 ГПК, че Б. А. М. дължи на „БНП Париба Пърсънал Файненс С.А.“ сумата в размер на 5721, 27 лв. главница, заедно със законната лихва от 27.06.2019 г. до окончателното изплащане; сумата в размер на 392, 19 лв. предствляваща възнаградителна лихва за периода 5.12.2017 г. – 05.06.2019 г. и сумата от 65, 54 лв. обезщетение за забава за периода 05.01.2018 г. – 06.06.2019 г. Установено е, че от страна на „БНП Париба Пърсънал Файненс С.А.“ е подадено заявление по реда на чл.410 ГПК на 27.06.2019 г., по което е образувано ч.гр.д. № 1969/2019 г. на РС – Велико Търново и е издадена заповед за изпълнение № 833/28.06.2019 г. за сумите от 5794,59 лева главница, ведно със законна лихва върху нея от подаване на заявлението до окончателното изплащане; възнаградителна лихва за периода 05.12.2017 г.- 0 5.06.2019 г. в размер на 392,19 лева; сумата от 835,50 лева мораторна лихва, начислена за периода от 05.01.2018 г. до 06.06.2019 г. Установено е, че основанието, на което се претендира вземането е сключен на 14.06.2016 г. договор за потребителски заем с номер C. - (номер)/(дата) г., видно от който на заемателя -ответник по делото е предоставена сумата от 9777 лева със срок на погасяване 36 месеца при ГПР от 15,12%, лихвен процент 12,71 % и закупуване на застраховка „Защита на плащанията” в размер на застрахователната премия от 1319,76 лева, а общо дължимата сума по кредита е в размер на 13094,28 лева. В договора е обективиран погасителния план, видно от който дължимите месечни вноски са 36 броя с падеж пето число на месеца. Посочено е, че падежът на първата погасителна вноска е на 05.07.2016 г., а на последната - на 05.06.2019 г., дължимата месечна вноска е в размер на 373,73 лева, в която като компоненти са включени главница; надбавка, съставляваща печалба на кредитора и съгласно чл.2 от договора, вноска по кредита за покупка на застраховка "Защита на плащанията". Констатирано е, че длъжникът е преустановил плащането на дължимите месечни вноски на 05.12.2017 г., като към тази дата са погасени 17 бр. месечни вноски и на основание чл.5 от договора вземането на кредитора е обявено за предсрочно изискуемо поради неплащане на две или повече месечни вноски, считано от падежа на втората пропусната месечна вноска - 05.01.2018 г. Въззивният съд е приел, че към датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 27.06.2019 г. вземането на кредитора е падежирало, тъй като последната месечна вноска съгласно погасителния план е следвало да бъде платена на 05.06.2019 г., а считано от 06.06.2019 г. вземането на кредитора по договора за кредит е станало ликвидно и изискуемо. Въззивния съд позовавайки се на заключението на вещото лице е приел, че ответникът е погасил общо 17 броя месечни вноски, като общо погасената главница е в размер на 4055,73 лева; погасената лихва е в размер на 1605,33 лева, а погасената застраховка е 769,86 лева. Прието е, че към датата на подаване на заявлението е останала непогасена и съответно дължима сума за главница е в размер на 5794,59 лева, от която 5721,27 лева главница по кредита и 73,32 лева дължима сума за застраховка, дължимата сума за възнаградителна лихва е 392,19 лева, за периода от 5.01.2018 г. до падежа на задължението 6.06.2019 г. дължимата лихва за забава е в размер на 835,50 лева. При направените от съда изводи за недължимост на сумата по застрахователната премия поради недействителност на договора в тази част и съобразявайки заключението на вещото лице, дължимата сума за главница е приета в размер на 5721,27 лева, като до този размер искък е уважен. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и релевираните от въззивника възражения по чл. 260, т.3 ГПК, следи ли служебно съдът за наличието на неравноправни клаузи в договори сключени от потребители и длъжен ли е съдът да се произнесе в решението относно наличието на такива клаузи, може ли съдът служебно да уважи иск въз основа на правоприемство без изрично ищецът да се е позовал на такова в исковата молба, може ли съдът да се позовава на документи приложени по портидата на юридическото лице в Търговския регистър без ищецът да се е позовал на тези документи и без те да са приети като доказателство по делото. Поддържа, че са налице основание по чл.280, ал.1, 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.Позовава се на практика на ВКС по приложението на чл. 235 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По поставения процесуален въпрос от жалбоподателят за приложението на чл.235, ал.2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236,ал.2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Според задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. задължителна практика на ВКС, намерила отражение в решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., във връзка с което е допуснато касационното обжалване, и в много други служебно известни на настоящия състав решения по чл.290 ГПК - решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и др. Решението на въззивният съд отговаря на изискванията по чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК. По формулирания от жалбоподателя въпрос следи ли служебно съдът за наличието на неравноправни клаузи в договори сключени от потребители и длъжен ли е съдът да се произнесе в решението относно наличието на такива клаузи, ,е налице константна практика на ВКС, която посочва, че съобразно задължителната практика на СЕС, постановена по транспонирани в Закона за защита на потребителя разпоредби на общностното право /Директива №93/13/ЕИО/ и с разрешенията на ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. ОСГТК на ВКС /т. 1 и т. 3/, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Приема се, че решаващият съдебен състав е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те и да им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства, а потребителят не е длъжен да мотивира възражението си за неравноправна клауза, нито да конкретизира коя от хипотезите на чл.143, ЗЗП е налице. В настоящия случай не е налице отклонение от константната практика на ВКС, доколкото въззивният съд служебно е установил наличието на неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, в частта му относно застрахователната премия договорът като е приел, че същата не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК и не е зачел в тази част договора за потребителски кредит като недействителен, а сумата, уговорена с тази клауза е приета за недействителна. Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за нейното коригиране. Що се касае до въпраса може ли съдът служебно да уважи иск въз основа на правоприемство без изрично ищецът да се е позовал на такова в исковата молба, може ли съдът да се позовава на документи приложени по портидата на юридическото лице в Търговския регистър без ищецът да се е позовал на тези документи и без те да са приети като доказателство по делото, то същият не съставлява основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда за основателност на прадявения при условията на чл.422 ГПК иск /т.1 ТД№1/2009г. ОСГК на ВКС/.Съдът не се е произнасял по въпрос свързан с правоприемство по отношение на ищеца, а се е позовал на данни от публичните регистри, от които е установил сливането на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД, считано от 31.01.2018г. /л.12 от гр.д. 2844/2019г. на РС В.Търново/. Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като страната не сочи конкретен въпрос, по който съдът да се е произнесъл в противоречие с актове на Конституционния съд или СЕС. На основание чл.78, ал.8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 100 лв. разноски за процесуално представителство пред ВКС. По изложените съображения, съдът