Определение № 3837 от 30.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 604/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1 от 04.01.2022г. по гр.д. № 453/2021г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260269 от 24.02.2021г. по гр.д.№ 1343/2020г. на Пловдивски окръжен съд. С последното е признато за установено по отношение на Н. Я. В. и М. Б. В., К. Д. Г., Ц. Н. Г., К. Д. Г., С. Т. Б., П. Т. Б., М. А. Б., Й. В. Б. и Т. Б. Н., че З. С. Г., П. А. Г. и К. А. Г. са съсобственици, при дялове 4/6 ид.ч. за първата и по 1/6 ид.ч. за вторите двама, на основание придобивна давност, упражнявана през периода от 1994г. до 08.03.2012г. от ищцата З. С. Г. и съпруга й А. З. Г., починал на 08.03.2012г., и наследяване на следните недвижими имоти: 1/Самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР на [населено място], с адрес: [улица], ет. 2, находящ се в сграда с идентификатор № ****, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ от 149,95 кв.м., с прилежащи: изба № 6, с площ 9,10 кв.метра, изба № 5, с площ 5,95 кв.метра, таван № 1, с площ 26.80 кв.метра и 21,78% идеални части от общите части на сградата; 2/самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР на [населено място], с предназначение гараж, с площ 17,24 кв.м. и с 2,05% ид. ч. от общите части на сградата; 3/ 1/8 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], за който е отреден УПИ *, в кв. 65 по плана на града. Касационната жалба е подадена от ответниците Н. Я. В. и М. Б. В.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по правните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени; 2/ необходимо ли е да се демонстрира промяна на намерението за своене на имота спрямо собственика при наличие на основание за упражняване на фактическата власт към момента на установяването й и достатъчно ли е декларирането на имота от ищците и признанието на собствеността им от част от ответниците, за да се счете, че е налице придобивна давност; 3/ следва ли да бъде доказана промяна в намерението за своене когато лицето, упражняващо фактическа власт, е допуснато в имота от собственика; 4/ при договор за групов строеж налице ли е съвладение и следва ли при позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част да се докаже извършване на действия, с които да се обективира намерение за владение; 5/ допустимо ли е владението върху апартамент и гараж да се доказва само със свидетели, които сочат, че живеят на съседната улица; може ли твърдения за придобивна давност на апартамент да се ползват по аналогия и за гараж; може ли да бъде доказана придобивната давност за гаража само със свидетелски показания, които просто установяват наличието на такъв. По последния въпрос се визира и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Мотивирана е и очевидна неправилност на акта. Ответниците по касационната жалба З. С. Г., П. А. Г. и К. А. Г. вземат становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Необжалвалите другари на жалбоподателите не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищците З. С. Г., П. А. Г. и К. А. Г. претендират установяване на собствеността си върху апартамент, гараж и 1/8 ид.ч. от поземлен имот на основание придобивна давност въз основа на владение, упражнявано от първата ищца по време на брака й с А. З. Г. в периода от 26.01.1994 г. до 08.03.2012г. и по наследство от А. З. Г., починал 2012г. Твърдят, че жилищната сграда в имота е построена от ответниците, които са съсобственици на терена по силата на нотариален акт от 1990г., с който първоначалните две собственички на поземления имот са прехвърлили по 1/8 ид.ч. на ответниците срещу задължение за построяване на сградата. Строежът е бил завършен до етап груб строеж през 1993г. и съсобствениците са се разпределили апартаментите, гаражите, избените и таванските помещения. Процесните апартамент и гараж се паднали в дял на Н. В., с когото на 26.01.1994г. наследодателят на ищците сключил предварителен договор за покупко-продажба на 1/8 идеална част от дворно място с 1/8 идеална част от построената в него четириетажна масивна жилищна сграда. Владението върху процесните обекти било предадено при подписване на предварителния договор, когато е платена и цената, като се уговорили, че при извършване делба на жилищната сграда купувачът ще може да претендира за жилището на първия жилищен етаж от западната част на сградата, за гараж от западната част на сградата, между гаражите на М. С. Т. и П. Т. Б., таванско помещение под наименование по плана „таванско складово помещение“, избено помещение откъм [улица]под гаража на Б. Б.. Ищците твърдят, че от този момент имотите са в тяхно владение, декларирали ги през 1997г. и плащат данъци. Тъй като извършената през 2020г. доброволна делба на обектите в сградата е без тяхно участие имат интерес от предявяване на иска. Ответниците К. Д. Г., Ц. Н. Г., К. Д. Г., С. Т. Б., Й. В. Б., Т. Б. Н., П. Т. Б. и М. А. Б. в отговорите на исковата молба признават придобитото по давност и наследство право на собственост на ищците върху процесните недвижими имоти; не твърдят, че ответниците Н. и М. В. са собственици на процесните обекти; изтъкват, че извършването на доброволна делба било е необходимо за самите тях, тъй като сградата е построена в съсобствено дворно място и по приращение е съсобствена между всички съсобственици на земята. Ответниците Н. Я. В. и М. Б. В. са оспорили исковете. Установено е, че с нотариален акт от 10.10.1990г. М. Т. и С. Б., в качеството си на собственици на дворното място, незастроено към този момент, продават по 1/8 идеална част от него на Д. П. Г., К. П. Г., К. Д. Г., Б. Т. Б., П. Т. Б. и Н. Я. В. срещу насрещното задължение да построят четириетажна жилищна сграда, като всяка от прехвърлителките да получи по един апартамент и по един гараж, а останалите апартаменти ведно с гаражи и прилежащи избени и тавански помещения да останат в собственост на приобретателите. В нотариалния акт е посочено, че обектите допълнително ще бъдат конкретизирани в договор за групов строеж или при учредяване на ЖСК. Строежът на сградата е реализиран въз основа на издадено строително разрешение и одобрени проекти. С договор за доброволна делба от 07.08.2020г., сключен между ответниците, в дял на Н. и М. В. са поставени процесните апартамент и гараж. Преценявайки събраните доказателства съдът на първо място е дал отговор на въпроса кога сградата е била изградена в груб строеж, който е относим към началото на давностния срок. Посочил е, че установяването на грубия строеж преди влизането в сила на ЗУТ може да става с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. Ценил е показанията на свидетелите, които сочат, че сградата е построена в груб строеж до покрив през 1993г., както и издаденото на Н. В. удостоверение от инвеститорския контрол, че към 05.10.1993 г. сградата е груб строеж. В същата насока са и признанията по делото на ответниците К. Г., Ц. Г., К. Г., С. Б., Й. Б., Т. Н., П. Б. и М. Б., който с отговорите на исковата молба признават, че към 1994 г. сградата е била завършена на етап груб строеж. Налице са и нотариално заверени декларации от 29.11.1993 г. на К. Г., Д. Г., Д. Г., Ц. Г., К. Г., Й. Б., П. Б. и М. Б., с които заявяват, че в съсобственото им дворно място е построена четириетажна масивна желязо-бетонна жилищна сграда. С оглед на това съдът е приел, че придобивна давност може да тече от 1994г. Намерил е за недоказано съществуването на жилищностроителна кооперация - такава не е регистрирана съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗЖСК. По-нататък съдът е счел за доказано упражняваното спокойно, постоянно, явно демонстрирано и несмущавано владение върху процесните обекти от З. С. Г. и нейния съпруг А. З. Г., починал на 08.03.2012г., в периода от 1994г. до смъртта на втория, което е довело до придобиване собствеността с изтичане на десетгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС. В тази насока освен гласни, са налице и многобройни писмени доказателства, като деклариране на имотите от ищците към 2001г., титулярство на партидата във „ВиК“ ЕООД -П. от 2000г., признанието от страна на останалите ответници. От своя страна свидетелите на ответниците не опровергават владението на ищците, а акцентират върху неуредени облигационни отношения с ответниците В.. Установено е също така, че ответниците В. са декларирали имота на свое име едва през 2020г. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 и 2 ГПК Върховният касационен съд счита, че такива липсват. Първият правен въпрос - за задължението на въззивния съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени, принципно е обуславящ, но не е разрешен в отклонение на практиката на Върховния касационен съд. Като необсъдено касаторите сочат възражението си, че по делото не е установено намерение за своене на ищците, което да е достигнало до тяхно знание. Вярно е, че въззивният съд не е излагал конкретни съображения относно доказаността на намерението за своене, но това е обусловено от приетата от него фактическа обстановка, установена непротиворечиво, а именно, че ищците (по-точно наследодателят А. и ищцата З.) са установили фактическа власт със знанието и без противопоставянето на всички собственици на земята. Свидетелите Т. и А. знаят, че А. и З. са купили апартамента, но не знаят от кого. Свидетелите на касаторите - А. и Х. потвърждават, че те са продали(според единия) или преотстъпили без продажба (според другия) на З. и А. Г. това, което имат в жилищната кооперация, но имали спорове относно цената. При тези доказателства спорът не е бил съсредоточен върху наличието на намерение за своене, тъй като то е явно от обстоятелствата. Още от самото начало фактическата власт е установена с намерение за своене - А. и З. Г. са осъществили всички довършителни работи върху обектите и след това са продължили да ги ползват като собственици. Вторият и третият въпроси са за необходимостта да се демонстрира промяна на намерението за своене на имота спрямо собственика при наличие на основание за упражняване на фактическата власт към момента на установяването й и когато лицето, упражняващо фактическа власт, е допуснато в имота от собственика, както и достатъчно ли е декларирането на имота от ищците и признанието на собствеността им от част от ответниците, за да се счете, че е налице придобивна давност. Съображения по тези въпроси бяха изложени по-горе. В допълнение, в касационната жалба и изложението касаторите признават, че фактическата власт на ищците е основана на сключения предварителен договор. Първоинстанционният съд е намерил този договор за неотносим, не е открил производство по оспорването му, каквото е заявено от сегашните касатори и не го е обсъждал; пред въззивния съд доводи във връзка с това не са сочени, но в писмената защита настоящите касатори отново признават, че ищците ползват имота на основание договора. При това положение липсва противоречие със сочената практика по Решение № 41 от 26.02.2015г. по гр.д. № 4951/2015г. на І г.о., Решение № 279 от 20.05.2010г. по гр.д.№ 1162/2009г. на ІІ г.о., Решение № 12 от 19.02.2014г. по гр.д. № 1840/2013г. на І г.о., Решение № 73 от 14.07.2021г. по гр.д. № 2589/2020г. на ІІ г.о., тъй като нито един от тези актове не разглежда фактическа власт, предадена въз основа на предварителен договор. А с оглед целта на този договор - придобиване на собственост, то фактическата власт, упражнявана въз основа на предварителния договор, съставлява владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд - виж Решение № 83 от 01.02.2021г. по гр.д № 2978/2019г. на ІІ г.о., Решение № 101 от 14.07.2015г. по гр.д.№ 891/2015 г. на ІІ г.о., Решение № 60077 от 14.06.2021г. по гр.д.№ 3677/2020г. на І г.о. Що се отнася до значението на декларирането на имота и признанието на част от ответниците - това са обстоятелства, които нямат самостоятелно значение, но се ценят наред с всички събрани доказателства, при поддържано твърдение за придобиване по давност. Именно по този начин е постъпил и въззивния съд. Предвид изложеното липсва основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по повдигнатите въпроси. На четвърто място е въпросът дали при договор за групов строеж е налице съвладение и следва ли при позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част да се докаже извършване на действия, с които да се обективира намерение за владение. Въззивният съд не е приемал наличие на договор за групов строеж и въпросът не е относим към изводите му. Петият въпрос визира допустимостта владението да се доказва със свидетели, които не идентифицират напълно претендираните апартамент и гараж; както и може ли твърдения за придобивна давност на апартамент да се ползват по аналогия и за гараж. Въпросът не е определящ за изхода на спора и не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. От една страна, между страните не е повдиган спор за идентичността на претендираните с исковата молба имоти с тези, които ищците владеят. Спорът е за обектите - апартамент, гараж и идеални части от терена, които при доброволната делба са поставени в дял на Н. и М. В., но които са във фактическа власт на ищците. С оглед на това, предвид тези рамки, в които се е развил спора, не е било нужно свидетелите да описват подробно обектите по площ, етаж, разположение, включително да идентифицират гаража. От друга страна, за да уважи иска съдът не се е позовал само на свидетелски показания, но и на други доказателства - признанията на останалите ответници, декларирането на имота от ищците, създаването на ВиК партида на тяхно име. Същевременно, допустимостта да се доказва придобивна давност със свидетели никога не е поставяна под съмнение в практиката на Върховния касационен съд. Предвид горното липсва визираното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Несъстоятелни са оплакванията и за очевидна неправилност на обжалвания акт. Въззивното решение не съдържа порок, който следва пряко от неговото съдържание, съответно пряко установимо нарушение на процесуално правило, което да е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Визираните от касаторите основания за неправилност произтичат от неправилно според тях възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, но тези основания са предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Предвид горното следва да се откаже достъп до касационен контрол. Ответниците З. С. Г., П. А. Г. и К. А. Г. имат право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в настоящето производство, които са 5760лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.