Определение № 470 от 29.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1088/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на „Кардиокат – амбулатория за индивидуална практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД срещу решение №21 от 13.01.2021г. по т.д.№2165/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №468 от 09.03.2020г. по т.д. №608/19г. на СГС, ТО, VІ - 21 състав, с което са отхвърлени предявените от „Кардиокат - Амбулатория за индивидуална медицинска практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД, [населено място], срещу „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Софиямед“ ООД, [населено място], искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на стойността на извършени медицински услуги за месец юли 2018г. в размер на 27 406,72 лв. и за месец август 2018г. в размер на 23 000 лв. по договор от 01.05.2012г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. Касационният жалбоподател счита за неправилен извода на въззивния съд, че въпросът за нищожността на процесния договор за съвместна дейност подлежи на служебно изследване. Изтъква, че възражение за нищожност на договора и то поради невъзможен предмет и липса на основание, а не поради противоречие със закона, е било направено едва в открито съдебно заседание по първоинстанционното дело. Счита за неоснователни направените в обжалваното решение изводи за нищожност на договора за съвместна дейност поради липса на основание, като излага, че липсва идентичност, както в предмета, така и в страните по договора за съвместна дейност между „УМБАЛ Софиямед“ ООД и касатора „Кардиокат – амбулатория за индивидуална практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД и по трудовия договор между „УМБАЛ Софиямед“ ООД и доцент Х., едноличен собственик на капитала на дружеството - касатор. Оспорва като необоснована констатацията на съда, че дължимата по договора за съвместна дейност престация вече е била предоставена по силата на трудовия договор между доцент Х. и „УМБАЛ Софиямед“ ООД. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за достъп на решението до касация, като сочи като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност? 2/Нарушава ли договор за съвместна дейност, сключен между две лечебни заведения, предмет на който е извършването на медицински услуги чрез посочен от изпълнителя – лечебно заведение /юридическо лице/ медицински специалист – физическо лице със съответна квалификация, изискването на чл.1, ал.2 от Кодекса на труда – предоставянето на работна сила да се урежда задължително като трудово правоотношение, както и на установената в чл.8, ал.4 от КТ забрана за отказ и прехвърляне на трудови права и задължения? Договор за медицински услуги, сключен между лечебно заведение и лекар, прикрива ли трудово правоотношение? По първия въпрос твърди,че решението на Софийски апелативен съд е постановено в противоречие с решение №202/27.02.2015г. по т. д. №4123/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №305/27.04.2009г. по гр. д. №5803/2007г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Поддържа, че вторият и третият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът „УМБАЛ Софиямед“ ООД оспорва жалбата, като счита, че не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че първият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а въпросите по т.2 от изложението не отговарят на критериите, установени с ТР №1/19.02.2010г. по тълкувателно дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между страните е сключен договор за съвместна дейност, със срок от три години, с който страните се обединяват за организиране и осъществяване на съвместна дейност в областта на кардиология и инвазивна кардиология, включително диагностика, лечение и полагане на здравни грижи за болни. Също така е установил, че преди сключването на договора за съвместна дейност между страните на 06.02.12г. между „УМБАЛ Софиямед“ ООД и доцент Д. Х., едноличен собственик на капитала на дружеството – касатор, е сключен трудов договор, по силата на който последният е назначен за началник на отделение „Кардиологично“ в болницата, като трудовото правоотношение е прекратено след исковия период, за който се претендира възнаграждение. Изложил е съображения, че поради обществената значимост на гражданските правоотношения и обезпечаването на тяхното нормално развитие, както и с цел установяване на справедливост между страните по тях, съдът следва служебно да следи за това дали уговорените между страните клаузи съответстват на закона. Счел е за неоснователно оплакването на жалбоподателя за неправилност на изводите на съда за несъответствие на договора с императивни правни норми. Изтъкнал е, че предмет на спора е сключеният на 01.04.2012г. договор за съвместна дейност, с който се уреждат отношенията между страните, които се съгласяват да обединят имущество и усилия за постигане на обща стопанска цел, а не договор за предоставяне на медицински услуги, както твърди жалбоподателят, поради което е счел за неотносими към спора изложените от него доводи относно същността на договора за предоставяне на медицински услуги. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че процесният договор е сключен единствено за получаване на възнаграждение за извършените от доцент Х. мед. услуги в областта на кардиологията извън получаваното от него трудово възнаграждение от същата болница във връзка със същите медицински услуги, предоставяни на същото място и за същия период, като са дължими по трудовото му правоотношение. Поради това е приел, че с процесния договор се урежда предоставянето на работна сила именно от доцент Х., което обаче съгласно императивната норма на чл.1 ал.2 от КТ може да бъде уредено само като трудово правоотношение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1, т.1 - т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т.1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е обуславящ за изхода на производството предвид изразеното от въззивния съд становище, че съдът е длъжен служебно да следи за евентуална нищожност на договора поради противоречие със закона и добрите нрави. Същевременно, за да потвърди изводите на въззивния съд за нищожност поради противоречие със закона, съдът се е позовал на фактическите твърдения, въведени от ответното дружество, във връзка с друго сочено от него основание за нищожност – липса на основание на договора. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. На въпроса е даден отговор в задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, с което е разяснено в кои хипотези съдът следи служебно за нищожността на правни сделки от значение за правния спор. Поради изложеното следва да се прецени съответствието на постановеното от Софийски апелативен съд решение с разясненията, дадени с Тълкувателно решение №1/2020 на ОСГТК на ВКС. Следващите два въпроса от изложението не отговарят на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не касаят тълкуване на приложимите към спора материалноправни разпоредби, а проверка на правилността на изводите на въззивния съд относно несъответствието на процесния договор с конкретни разпоредби на КТ. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, биха обусловили необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка само след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Следва да се отбележи и че въпросът по т.2.2 от изложението не съответства на фактите по спора, доколкото процесният договор е сключен между две лечебни заведения, а не между лечебно заведение и лекар. Този въпрос не съответства и мотивите на въззивния съд, който не е направил извод, че договорът между страните прикрива трудово правоотношение, а изрично е изтъкнал, че трудово правоотношение между ответното дружество и доцент Х. е възникнало по силата на сключен трудов договор. При извод за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, не следва да се обсъжда основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката по въпроса: длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност? На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1008,13 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд